Карън Кливланд
Трябва да знам (12)

11

Гледам втренчено флашката, бележката. Би трябвало да усещам, че светът ми се разпада. Би трябвало да си мисля: сега ли? Точно когато най-после си позволих да се радвам на живота? Вместо това ме обзема странно спокойствие. Дълбоко в себе си знаех, че ще се стигне дотук. Още откакто намерих първия плик в пощенската кутия. Може и да не съм предполагала под каква форма ще се случи, но бях сигурна, че няма да ми се размине. И сега, когато най-после това стана, изпитвам известно облекчение. Да научиш най-лошото понякога е по-добре, отколкото да се гърчиш в неизвестност.

Мат гледа право напред, впил очи в шосето. Лицето му е бледо, почти призрачнобяло, но може би оттенъкът се дължи на лунната светлина. Скованата челюст… тя определено се дължи на писмото.

— Прочете ли? — питам глухо.

Виждам как преглъща мъчително.

— Да.

— Знаех си, че ще го направят — отбелязвам шепнешком.

Той поглежда в огледалото към децата, после към мен.

— Ще измислим нещо.

Извръщам очи, заглеждам се през прозореца към уличните светлини — те се превръщат в размазано петно. Мат мълчи, децата мълчат, единствените звуци са моторът на колата, свистенето на гумите. Затварям очи. Ето на. Това очаквах. Права бях, макар да не изпитвам никакво удовлетворение, че съм се оказала права. Чувствам само празнота. И усещането, че всичко, което обичам, всичко, което е важно за мен на този свят, ще ми бъде отнето.

Когато пристигаме пред къщата, Ела вече спи. Слагаме и четирите деца в леглата — за късмет, бърз процес тази вечер. Целувам Люк за „лека нощ“, грабвам бебефона и излизам през задната врата. Не изчаквам Мат. Сядам на един от столовете на задната веранда и се взирам в двора.

От време от време поглеждам монитора, зърнестите черно-бели кадри, които прескачат от стая в стая, от спящо дете на спящо дете. Въздухът ухае приятно от градината на съседа долита ухание на цветя. Жужат цикади. Цари покой, нарушен само от проскърцването на задната врата. Не се обръщам.

Мат се приближава и сяда на съседния стол. Не казва нищо.

— Съжалявам проговаря той след малко, не очаквах подобно нещо.

— Аз пък очаквах.

С крайчеца на окото си виждам как кимва.

— Знам.

Мълчим.

— Мога да се опитам да поговоря с Юри обажда се накрая Мат.

— И какво ще му кажеш?

Настъпва пауза и ми става ясно, че няма представа.

— Бих могъл да се опитам да го разубедя.

Изсмивам се и смехът ми прозвучава жестоко. Няма смисъл да отговарям, толкова абсурдна е идеята му.

— Не виждам как биха могли да те натопят. Не и ако не искат да се лишат от мен — отвръща той, донякъде отбранително.

— А пука ли им изобщо дали ще се лишат от теб? — питам остро. — Нали разбираш? Ако не могат да изкопчат нищо от мен, каква е ползата от теб?

Мат подритва късче тор с носа на обувката си. Не отговаря.

Примигвам в тъмнината, оставям мълчанието да ни обгърне, тежко и лепкаво.

— Какво има на флашката? — питам.

— Мога да проверя.

Пауза, после краката на шезлонга му остъргват пода на верандата. Мат се изправя. Влиза в къщата, без да каже нищо повече. Не се обръщам, не го поглеждам, не проследявам с поглед как се скрива зад вратата. Седя и гледам втренчено очертанията на дърветата в тъмнината, сама с мислите си.

 

 

Забременях за втори път, когато Люк беше на две. Този път не казах веднага на Мат. Цял ден пазих новината за себе си, моята собствена малка тайна. На път за вкъщи минах през един магазин и купих на Люк тениска с надпис: „Голямо братче“. Вечерта го изкъпах, сложих му пижамата — мъхестото долнище с динозаврите, а вместо горнището му облякох тениската.

— Иди да покажеш на татко новата тениска — прошепнах му.

Люк припна към всекидневната, изпъчил гърди. Мат хвърли един поглед на тениската и изражението му се смени. Очите му литнаха към мен и видях същата необуздана радост, която се изписа на лицето му, когато му показах първия тест за бременност преди три години.

— Бременни ли сме? — Имаше вид на хлапе пред коледна елха.

— Да.

Минаха седмици. Дрехите ми теснееха, коремът ми растеше. Скоро прибрах обикновените панталони и извадих ластичните. Отидохме на ултразвук, видяхме малкото фъстъче. Научихме, че е момиченце, вечер разглеждахме списъци с имена, коментирахме варианти. Люк целуваше корема ми, увил ръчички около талията ми, шепнеше: „Обичам те, сестричке“. Именно той усети първото ритниче.

Животът беше прекрасен.

— Като се роди бебето, ще си взема неплатен отпуск — обявих на Мат една вечер, докато лежахме в леглото. От месеци обмислях този вариант и най-после бях събрала смелост да му кажа. — И бездруго таксата за две деца в яслата ще глътне почти цялата ми заплата…

Мат мълчеше. Обърнах се към него, но лицето му не се виждаше в тъмното.

— За колко време?

— Година или две.

— Ще ти пазят ли мястото?

Свих рамене.

— Не съм сигурна.

Носеха се слухове за бюджетни съкращения — от онези, след които наемането на нови служители и връщането на работа на стари би било почти невъзможно.

Мат отново се умълча.

— Наистина ли това искаш, миличка? Работи толкова усилено, за да стигнеш до тази позиция.

— Сигурна съм.

Не бях, но ми се струваше, че с редно да проявя твърдост.

— Добре заяви той решително. — Щом това искаш.

Съставихме нов бюджет, изцяло въз основа на неговата заплата. Не записахме бебето в списъка с чакащи за яслата. Започнах да обмислям как ще поискам неплатен отпуск, какво точно ще кажа.

А после, както трябваше да се досетя, нещата се объркаха.

— Ще има съкращения — обяви Мат една вечер на масата. — Доста хора ще си заминат.

Виждах тревогата в ъгълчетата на стиснатите му устни. Стори ми се, че сърцето ми спира за миг. Ръката ми с вилицата увисна във въздуха.

— За теб има ли опасност?

Мат ровеше из картофеното пюре в чинията си, без да ме поглежда.

— Мисля, че не.

След това всяка вечер носеше новини. Онзи човек го съкратили. Същото чакало и еди-кой си, поне така разправяли.

Всяка вечер губех по малко надежда. Не коментирахме, но аз си знаех. Не можех да напусна Управлението, не сега. Ако не друго, моята работа беше сигурна. Чакахме второ дете. Трябваше ни поне една заплата.

Така че отлагах. Все повече и повече. Бебето и коремът ми продължаваха да растат. Записахме я в яслата, за всеки случай. Скоро вече се клатушках като пате из офиса, клатушках се до тоалетната на всеки кръгъл час, също и до „Човешки ресурси“, за да подам молба за отпуск по майчинство. И да определя датата, на която ще се върна — три месеца след термина.

Чак тогава осъзнах истината. Че нямаше да напусна. Че животът за пореден път не се развиваше според моите планове. Съобщих на Мат на вечеря.

— Днес определихме датата, на която ще се върна на работа — казах съвсем делово.

Донякъде се надявах да възрази, но знаех, че няма да го направи.

— Само за известно време — измърмори той. — Щом приключат съкращенията…

— Знам — казах, макар да не знаех.

Усещах някаква окончателност. Щях да пусна още едно дете на ясла. Нямаше да мога да си остана у дома. Нито с бебето, нито с Люк.

— Съжалявам, миличка — каза Мат. И май наистина съжаляваше.

Свих рамене и оставих вилицата. Нямах апетит.

— Имам ли избор? — казах.

 

 

Вратата се отваря и Мат излиза на верандата. Изгубила съм представа за времето. Час ли е минал? Или два?

В момента всичко ми се струва нереално. Луната виси високо в небето, тънко резенче светлина. Цикадите са замлъкнали, ветрецът е утихнал. Мат сяда до мен. Гледам го. Чакам да проговори, но той мълчи, мълчи и върти халката около пръста си.

— Много ли е страшно? — питам накрая.

Той продължава да върти пръстена, отново и отново. Опитва се да каже нещо, но не успява.

— Какво ще направи? — настоявам.

Мат си поема дъх тихо.

— Ще им предостави достъп. Ще ги пусне във всички програми в мрежата.

— Класифицирани програми?

— Да.

Така и предполагах. Така бих постъпила и аз на тяхно място. Кимвам. Не чувствам нищо, сякаш това не се случваше наистина.

— Значи ще им предоставя секретна информация — казвам тихо.

Мат се поколебава.

— Общо взето, да.

— И ще могат да правят, каквото си поискат.

— Докато хората от поддръжката не забележат присъствието им и не им отрежат достъпа.

Опитвам се да си представя кое е първото, което ще направят. Да изкопчат каквото могат за агентите ни, за информацията, която ни предоставят. Да ги открият. Да ги хвърлят в затвора или по-лошо.

Да рестартирам сървърите е едно. Но това? Може да загинат хора.

Духва ветрец и аз потрепервам. Обгръщам тялото си с ръце, заслушвам се в шумоленето на листата. Нима бих могла да направя подобно нещо? Как ще се погледна в огледалото след това?

— Хората от поддръжката ви си ги бива — проронва Мат. — Сигурно бързо ще се справят.

— И твоите хора си ги бива. Сам го каза. — Стискам по-плътно ръце около тялото си — търся топлина, сигурност, и аз не знам какво. — Ами ако се окаже, че ги бива повече?

Мат поглежда надолу и не отговаря. Хрумва ми, че нарекох руснаците „твоите хора“. И че той не ме поправи.

Зарейвам поглед в тъмнината. Как се докарах дотук? Да седя и най-сериозно да обмислям дали да направя нещо толкова ужасно, толкова долно, че да не мога да си простя?

Защото проявих слабост. Защото не се противопоставих още в началото, не постъпих както бе редно. Затъвах все по-дълбоко и по-дълбоко и всеки път ми ставаше по-трудно да изпълзя обратно, затова не се и опитвах. Просто се заравях още по-дълбоко.

Нов порив на вятъра, този път по-силен. Чувам как в короните на дърветата се чупи клон, после глухо тупване, когато пада на земята.

Същото направих и с живота си, нали? Имаше толкова много случаи, когато трябваше да отстоявам позицията си, да постъпя както смятах за редно. Да откажа да купуваме къщата. Да настоявам да си остана у дома с Люк, а после и с Ела. Животът ми можеше да е съвсем различен, ако не бях толкова мекушава.

Усещам капка дъжд върху кожата си, после още една, като студено убождане. Ако се съглася, ще затъна още повече.

— Не мота да го направя — прошепвам.

Капките зачестяват, сипят се все по-бързо. Чувам как потропват по верандата, усещам как мокрят дрехите ми. Не мога да сторя такова нещо. Не мога да изложа чужд живот на опасност. Затова повтарям, този път по-силно, решително, сякаш така ще убедя сама себе си:

— Няма да го направя.