Карън Кливланд
Трябва да знам (23)

22

Седя на канапето във всекидневната на Юри, съвсем на ръба, впила пръсти във възглавниците от двете ми страни — твърди и прекалено издути, от потискаща кафеникава материя. Отвън се чува разнородният вой на полицейски сирени, дразнеща какофония. Проблясват светлини и играят върху стената, истинско светлинно шоу от танцуващи алени и сини петна. Наблюдавам ги съсредоточено. В противен случай погледът ми ще се насочи към покритото с чаршаф тяло, а едва ли ще понеса тази гледка.

Омар седи до мен, но не прекалено близо. Усещам погледа му. Също и очите на останалите агенти, на цялата група, нахлула в апартамента. Размотават ленти, правят снимки, обикалят и коментират, стрелкат ме скришом с погледи.

Омар чака да заговоря, а аз чакам той да започне. Да ми изчете правата. Осезаемо усещам сгънатите листове под колана си — доказателствата, които ще ме тикнат зад решетките до края на дните ми.

— Искаш ли нещо? — пита той накрая. — Вода?

Клатя глава. Продължавам да следя танца на светлините. Опитвам се да анализирам случилото се, да проумея. У мен е флашката с доказателствата, а Питър е унищожил другите копия. Юри е мъртъв и не може да ме обвини в нищо, а Питър пое отговорността за най-голямата ми грешка — рестартирането на сървърите.

— Ще трябва да поговорим, нали знаеш? — пита Омар меко.

Кимвам, а умът ми продължава да работи на максимални обороти. Да поговорим като приятел с приятел, колега с колега? Или като обвинител със заподозрян? Мога да се престоря, че току-що съм научила за Мат, че Юри ми е казал. Мога да оставя Бюрото да се разрови. Това е шансът ми да поправя нещата. Да предам Мат, както трябваше да направя още в първия ден. Той ще ме разбере. Нали сам настояваше още от началото.

Люк ще умре утре. Ако не сложа флашката, ще убият Люк. Нямам представа кой го заплашва, а не мога да кажа на Бюрото, без сама да се замеся. Не мога да им позволя да ме затворят, при положение че Люк е в опасност. Не мога да разчитам, че Бюрото ще открие кой се кани да го убие. Няма време.

— Можеш ли като за начало да ми обясниш какво правиш тук? — продължава Омар.

Извръщам глава и очите ми неволно попадат на чаршафа. Омар проследява погледа ми и кимва, сякаш съм отговорила на въпроса му.

— Онзи ден, обаждането. Питър ли беше?

Не вдигам поглед. Не съм сигурна какво да отговоря. Трябва ми алиби, което да обясни всичко. И време, за да обмисля нещата, а не разполагам нито с минута.

— Или Юри?

Примигвам. Кое обяснение би прозвучало най-логично? Какво му бях споменала за обаждането? Напрягам се да си припомня. Въвлечен е един човек… важен за мен.

— Вивиан — обажда се Омар толкова тихо, че гласът му звучи почти нежно. — Не биваше да ти давам информация. Не и без да съм наясно какво се случва.

— Не съжалявай заеквам.

Какво знае? Какво му казах онзи път?

— Трябваше да се доверя на инстинкта си, да се досетя за какво ти е необходима — клати глава той.

— Направи ми услуга.

Той се извръща, поглежда чаршафа. Лицето му се сгърчва от неподправена болка. Питър беше и негов приятел.

— Опитвала си се да му помогнеш.

Преглъщам. Ето сега. Трябва да кажа нещо.

— Той ми беше наставник. Приятел.

— Знам, но е бил предател.

Кимвам и едва удържам сълзите си.

— Наблюдавахме го. Подозирахме, че той е къртицата. Проследихме го дотук. А когато чухме изстрела… Какво ти каза, преди да пристигнем? Обясни ли защо го е направил?

— Катрин. Изнудили са го с Катрин — успявам да изломотя.

За другите обяснения ще има предостатъчно време. Това обаче искам да обясня, трябва да уточня. Питър не беше от лошите. Възползвали се бяха от него, принудили го бяха. Чрез най-скъпото за него.

— Винаги напипват слабото място — измърморва Омар.

Заслушвам се във воя на сирените.

— Още от самото начало е смятал да поправи нещата. Това се опитваше да направи.

Неволно потрепервам. Все пак беше успял. Поне що се отнася до мен. Поел беше най-големия ми грях рестартирането на сървърите. Запазил беше самоличността на Мат в тайна. Дори беше възстановил четирите снимки, които бях изтрила и за които се чувствах толкова виновна.

Четирите снимки. Флашката. Опипвам джоба си, напипвам я. Бъркам и я вадя, подавам я на Омар.

— Даде ми това. Каза, че на нея са агентите на Юри.

Омар се втренчва във флашката. Поколебава се за миг, после я взема, обръща се и вика един от агентите. След няколко минути на масичката пред нас се появява лаптоп и Омар пъха флашката. Гледам как снимките се появяват на екрана — жената с оранжевите къдрици, мъжът с кръглите очила, другите двама. Четиримата, които изтрих. Всички са тук. А Мат го няма.

— Четирима? — обажда се другият агент. — Само четирима?

— Странно — промърморва Омар. — Би трябвало да са петима, нали? — поглежда ме той.

Примигвам срещу екрана и кимам разсеяно. Смътно осъзнавам, че агентите обсъждат нещо, коментират дали има значение, че агентите са четирима, а не петима, предлагат теории. Че единият е умрял. Пенсионирал се. Че програмата не е толкова безпогрешна колкото смятаме.

Омар ме гледа. Продължително, настойчиво. Поглед, от който нервите ми се изопват.

Разговорите продължават, разменят се мнения, накрая единият от агентите взема лаптопа и изчезва с него. Другите също се отдалечават.

— Ще те пусна да се прибереш — казва Омар, после снишава глас. — А утре, Вивиан, ще ми разкажеш всичко. Всичко. Ясно ли е?

Утре. Люк ще умре утре. Кимам, защото не съм в състояние да говоря.

Омар се навежда към мен и ме поглежда изпитателно.

— Знам, че не ми казваш всичко.

 

 

Все още не съм на себе си, когато се прибирам у дома. Изстрелите не спират да отекват в главата ми. Пред очите ми е лицето на Питър, когато ми се извини, когато вдигна пистолета, когато се свлече. Най-силно чувам гласа на Юри, заплахата към сина ми.

Когато влизам у дома, Мат е в коридора и присъствието му ме сепва, сякаш не му е тук мястото. Заковавам се на място и двамата се гледаме безмълвно, без да пристъпим един към друг.

— Защо не си тръгна, когато Питър ти каза? — пита ме той накрая.

— Не можех.

Връщам мислено лентата: агентите нахлуват, обръщам се, виждам, че го няма. Вглеждам се в очите му. Защо тръгна без мен, мисля си.

— Мислех, че си зад мен. Когато изскочих навън и разбрах, че си останала вътре… изпаднах в ужас. — Звучи искрено, но емоцията не достига очите му. — Какво се случи?

Поклащам глава: твърде много, за да ти разкажа точно тук, точно сега.

— Добре ли си? — пита той безизразно, сякаш всъщност не му пука.

И тогава разбирам, обвинява ме. Обвинява ме, че се е наложило да убие човек. Бесен ми е.

— Да.

Изражението му не се променя и тъкмо се каня да кажа нещо, когато чувам Ела.

— Мама си дойде! — извиква тя.

Дотичва в коридора, хвърля се към мен, прегръща краката ми. Слагам ръка на рамото й, после клякам до нея, целувам я. Когато вдигам глава, виждам Люк няколко крачки по-назад. Пускам Ела, приближавам се до него и го прегръщам. Усещам как ме залива облекчение. Слава богу, че е в безопасност!

В следващия миг думите на Юри нахлуват неканени в главата ми. Притискам го още по-силно.

Влизам във всекидневната. Баща ми е на канапето, а мама е приседнала на пода и бърза да се изправи. Пред нея е израснал огромен град от лего.

— Миличка, най-после се прибра! — възкликва разтревожено тя. — Не мога да повярвам, че изкара цялата нощ в службата. Често ли те карат да работиш по цяла нощ? Не е хубаво това, да знаеш.

— Рядко се случва — казвам.

— Точно когато Люк е болен — продължава тя и клати глава.

Поглеждам сведената глава на Люк, хвърлям поглед към Мат в кухнята. Той свива рамене и избягва погледа ми. Явно се е наложило да излъжат защо Люк се прибира толкова рано от училите. Настъпва неловка пауза. Стоим и се гледаме.

— Е — казва накрая мама, — щом Мат си е у дома, най-добре да не ви се мотаем из краката.

Усмихва се на Мат. Баща ми го гледа от канапето без усмивка. Естествено. Не прощава лесно, ако смята, че някой ме е наранил.

Обръщам се към Мат, но той продължава да отбягва погледа ми. Не бива да си тръгват. Не точно сега.

— Всъщност — започвам, — ако може да останете още малко…

Усмивката на мама угасва, а лицето на баща ми се изопва. И двамата поглеждат Мат, сякаш се кани да избяга.

— Ако не можете, ще разбера. Знам, че си имате работа и…

— Разбира се, че можем — бърза да ме прекъсне мама. Както кажеш, миличка.

Очите й отново се стрелват към Мат. Нищо. По-късно ще им обясня. По-късно всичко ще се оправи.

— Само че няма да е зле да си вземем чисти дрехи. Дали да не отскочим до Шарлотсвил довечера и да се върнем утре сутринта?

— Изперете се тук — казвам.

Тя се прави, че не ме чува.

— Пък и не е зле да нагледаме къщата.

Иска да ни остави насаме.

— Щом така предпочитате — казвам.

Нямам сили да споря. Освен това с Мат действително ще ни е по-лесно да говорим, ако ги няма.

Скоро след това си тръгват и оставаме само ние, шестимата. Заключвам вратата зад нашите, после проверявам ключалките на другите врати и прозорците. Докато спускам щорите, чувам Мат в кухнята.

— Какво да приготвим за вечеря, принцесо?

Тонът му е небрежен, но долавям известна престореност.

— Макарони със сирене — чува се гласчето на Ела.

— За вечеря? — учудва се Мат.

Настъпва кратко мълчание и аз надниквам в кухнята. Ела кима с глава с широка усмивка на лице. Мат се обръща към Люк.

— Ти какво мислиш по въпроса, приятелче?

Люк ме поглежда, сякаш очаква да възразя. Не казвам нищо, затова той се обръща към Мат и свива рамене, а в ъгълчетата на устните му заиграва усмивка.

— Става.

— Значи макарони със сирене — обявява Мат и посяга към шкафа за тавичка. Гласът му звучи напрегнато и се надявам децата да не забележат. — Защо пък не?

— С грах? — обажда се Ела, сякаш се пазари.

Обикновено това е компромисът, когато ядем макарони със сирене за обяд: гарнитура от варен грах.

— Няма нужда от грах — скастря я шепнешком Люк. — Вече се съгласи.

Веждичките на Ела се събират.

— О!

Кейлъб започва да нервничи, затова го вдигам на столчето му и пускам няколко солети в табличката му. Чейс ги вижда и на свой ред се разхленчва, протяга към мен ръчички с разперени дебели пръстчета. Вдигам го в неговото столче, давам и на него няколко солети.

Люк и Ела се преместват във всекидневната, а аз гледам как Мат се върти около печката. Застанал е с гръб към мен и мълчи, скован. Защото не съм убиец, спомням си думите му. А ето че се превърна в убиец. И обвинява мен.

— Искаш ли да ми кажеш нещо? — питам.

Усещам как застива, но не се обръща и не казва нищо. Отчаянието ме обзема още по-силно. Как да се справя със заплахата срещу Люк, когато Мат отказва дори да ме погледне, дори да ми проговори? Как е възможно да съм на път да изгубя всичко, всичко наведнъж?

— Не съм те карала да го правиш — казвам тихо.

Той се извърта рязко, стиснал дървената лъжица.

— Но ясно даде да се разбере какво очакваш.

— Какво очаквам ли?

Не е честно. Не може да прехвърля вината върху мен. Сам чу какво каза Юри за Ела…

Той снишава глас още повече:

— Ако не го бях направил, нямаше да ми вярваш.

— А защо да ти вярвам? — избухвам.

Достатъчно силно, че и децата чуват. В съседната стая Люк и Ела замлъкват насред играта.

— Мамо? — обажда се Ела плахо. — Тате? Може ли да спрете да се карате?

С Мат си разменяме продължителен поглед. Той тръсва глава и се обръща към печката. Не си казваме нищо повече.