Карън Кливланд
Трябва да знам (10)

9

Мат оставя флашката на масата и аз я поглеждам, сякаш всеки момент ще избухне.

— Нищо не мога да направя. Компютрите са модифицирани. Нямам порт…

Порт има в стаята с ограничен достъп.

Поглеждам го. Нима съм споменавала за стаята с ограничен достъп? Със сигурност не съм споменавала за компютрите в нея. Прав е обаче. Вътре има компютър за качване на оперативни данни.

— Няма значение. Компютърът е защитен с парола. Нямам достъп…

— Не ти е нужен достъп. Програмата стартира сама. Трябва само да пъхнеш флашката.

Не мога да повярвам какво ме кара да направя.

— Искаш да кача нещо в компютърната система на Управлението?!

— Ще премахне доказателствата, че си изтрила файла.

Ще изтрие и снимките. И петте. Извръщам очи. Изричам думите, които ми се въртят в главата. Изричам ги, макар да знам, че не бива.

— Ти си руски агент и ме караш да кача програма в мрежата на ЦРУ.

— Аз съм ти съпруг и се опитвам да те спася от затвора.

— Като ме караш да направя нещо, заради което ще ме затворят за цял живот.

Мат се пресяга през масата и слага ръка върху моята.

— Ако разберат какво си направила, така или иначе ще те затворят за много дълго.

Чувам Ела от съседната стая.

— Не е честно! — крещи.

Права си, казвам си, втренчила поглед във флашката. Не е честно. Изобщо не е честно.

— Татко! — пищи Ела. — Люк играе нечестно!

— Не е вярно — виква Люк.

Оставам вторачена във флашката. Усещам погледа на Мат върху себе си. Никой от двама ни не се надига, за да отиде оттатък да въдвори ред. Децата продължават да се карат, но вече по-тихо. Когато започват да разговарят с нормален тон, издърпвам ръка изпод дланта на Мат и сплитам пръсти.

— Какво е записано, кажи ми честно? Нещо, което ще вкара руснаците в системите ни?

Мат клати глава.

— Не, категорично не. Кълна ти се, просто програма, която ще върне сървърите два дни назад.

— А ти откъде знаеш?

— Проверих. Сканирах флашката за скрити програми. Няма нищо друго.

Защо да ти вярвам? Не го казвам гласно, но не се и налага. Сигурна съм, че го чете по лицето ми.

— Ако не го направиш, ще те пратят в затвора. — Изражението му е напълно открито, честно. А също и уплашено. — Това ще ни помогне.

Поглеждам отново флашката и си пожелавам да изчезне, пожелавам си цялата тази история да изчезне. Имам чувството, че пропадам все повече и повече и съм напълно безсилна да се спра. Способна ли съм да направя подобно нещо?

Вдигам глава и го поглеждам изпитателно. Думите му отекват в главата ми. Сканирах флашката за скрити програми.

— Дай да видя.

Сянка на объркване помрачава лицето му.

— Какво?

— Каза, че си я сканирал. Искам да видя.

Дръпва се, сякаш съм го зашлевила.

— Не ми ли вярваш?

— Искам да съм сигурна.

Гледаме се втренчено, без да мигаме, и накрая той качва:

— Добре.

Изправя се и излиза от стаята, а аз тръгвам след него. Отива в складовото помещение зад стълбите. Пали лампата, посяга за отвертката, същата, която използвах и аз. Гледам как маха дъската, вади лаптопа. Обръща се, поглежда ме с непроницаемо изражение, после минава покрай мен и се връща в кухнята.

Отваря лаптопа и сяда пред него. Стоя зад гърба му и наблюдавам екрана. Появява се бялата ивица, курсори примигва. Свеждам поглед към клавиатурата, проследявам движението на пръстите му, докато натиска клавишите, бавно и преднамерено. Разпознавам една от обичайните му пароли — рождените дни на децата. Накрая натиска още няколко клавиша в последователност, която не разпознавам веднага. Датата на сватбата ни. Значи все пак е мислел за нас.

— Наясно си, че нищо няма да разбереш, нали? — пита, без да се обърне.

Добре че е с гръб към мен, защото е прав. Не съм в крак с технологиите, няма да се ориентирам в подробностите. Не това е важното обаче. Искам да видя как ще се държи, какво ще ми покаже. Все ще се ориентирам, колкото да разбера дали действително е сканирал флашката, или ме е излъгал. И може би това ще е достатъчно.

— Разбирам повече, отколкото си мислиш.

Той отваря някаква програма, написва команда и по екрана потичат редове.

— Дневник на потребителска дейност — измърморва Мат.

Сочи един ред: днешната дата. После друг — времева регистрация отпреди няколко часа.

Плъзга курсора надолу по екрана, сочи ми част от текста.

— Съдържанието на драйва — казва.

Преглеждам текста. Основната част е неразгадаема, но някои откъслечни подробности ми се струват логични, съответстват на казаното. Нищо не загатва, че флашката съдържа още нещо.

И най-важното — часът и датата. Самият факт, че ми беше показал нещо. Действително я беше сканирал, както твърдеше.

Не ме лъже.

Мат се обръща на стола и ме поглежда. Изглежда обиден и усещам как ме залива чувство за вина.

— Вече вярваш ли ми?

Заобикалям масата и сядам на стола срещу него. Поколебавам се, преди да заговоря.

— Тях ги бива, нали знаеш? Хората от Управлението. Ами ако проследят програмата до мен?

— Няма — уверява ме тихо Мат.

— Откъде си толкова сигурен?

— Замисли се какви неща ти казах. Какво знаят руснаците. — Той се пресяга през масата и покрива с длани моите. — И тях си ги бива.

 

 

Тази нощ отново не мога да спя. Вместо това обикалям къщата с натежало сърце. Гледам спящите деца, гледам как гърдите им се издигат и отпускат, гледам лицата им, още по-невинни в съня. Крача из коридорите, вглеждам се във всяка снимка по стените, във всички уловени мигове, в щастливите усмивки. Рисунките, закачени с магнитчета по хладилника. Играчките, разпилени в тъмното. Искам животът ни да продължи както досега. Искам стария си живот.

Истината е, че мога да се озова в затвора. Всъщност почти е сигурно, ако разберат какво съм направила. Разкриване на секретна информация, застрашаване на операциите на Управлението. А колко много ще изпусна, ако ме тикнат зад решетките. Давя се от вълнение дори при мисълта. Първите крачки на Кейлъб, първите му думи. Първото паднало зъбче на Ела, емоциите покрай феята на зъбките. Представленията на танцовата трупа, първите крачки в бейзбола, първи опити на колелото. И най-вече обикновените мигове. Да ги гушкам, когато сънуват кошмари или са болни. Да чувам „Обичам те, мамо“, да изслушвам какво са научили в училище, какво ги вълнува, какво ги плаши.

Вярно, Бюрото няма да може да залови спящите агенти, които иначе вероятно щеше да разконспирира, но нима това има чак такова значение? На собствената ми сватба е имало буквално десетки агенти. Проблемът се оказваше далеч по-голям, отколкото си мислехме. Тези петима са капка в морето.

Седя на канапето в мътната светлина на утрото, когато Мат слиза долу. Пали лампата в кухнята и примигва, докато очите му привикнат със светлината. Отива до кафе машината и натиска копчето. Наблюдавам го мълчаливо. Накрая ме забелязва, спира и вперва очи в мен. Не отклонявам поглед. После бавно вдигам ръка, стиснала флашката между палеца и показалеца.

— Обясни ми каквото трябва.

 

 

Ще го направя. Случващото се е толкова чудовищно, че съм направо смазана. Гледам замаяно как Мат бърше флашката с парцалче, с каквото почиства стъклата на слънчевите си очила. Заради отпечатъците, казва. Пъха я във фалшивото дъно на малък двустенен термос за кафе. Лъскав, метален, виждам го за пръв път. Къде ли е стоял досега? Къде изобщо държи тези неща? Как е възможно да съм толкова сляпа?

— Трябва само да я пъхнеш — казва и ми подава термоса.

Поемам го. Виждам отражението си в лъскавия метал, изкривено. Аз съм, но изглеждам като друг човек.

— В предната част на компютърния терминал има юесби порт.

— Добре — продължавам да зяпам отражението си, образа, който всъщност не съм аз.

— Пъхаш я, чакаш поне пет минути, но не повече от десет и вадиш. След десет минути сървърите ще започнат да се рестартират. Ако флашката още е в компютъра, когато приключи рестартирането, ще могат да проследят в кой компютър е сложена.

Пет минути? Ще трябва да стоя там цели пет минути, докато флашката стърчи от компютъра? Ами ако някой ме види?

— Тогава ще изчакам след работно време.

Мат клати глава.

— Не може. Компютърът трябва да е включен в мрежата.

— Включен ли?

Думите му ме изпълват със страх. Следователно трябва да действам в работно време. Питър е човекът с право на достъп. Обикновено сутрин се регистрира в компютъра, заключва го за през деня, после го изключва, преди да си тръгне. Тази работа започва да ми се струва безкрайно рискована.

— Ами ако някой ме види?

— Не бива да те види — казва Мат и този път на лицето му се изписва страх, първата сянка на неувереност, откакто ми е показал флашката. — Не бива да го допускаш.

 

 

Термосът стърчи от стойката до мен, докато карам към офиса. Стискам го силно, докато се придвижвам от паркинга, и още по-силно, когато влизам във фоайето и виждам американското знаме да виси от тавана. Мобилизирала съм всичките си сили да изглеждам спокойна, безстрастна.

Подминавам три табели — до този момент не бях забелязала, че са толкова много — със списък на забранените предмети. Дълъг списък, всякакви електронни джаджи. Дори флашката да беше празна, пак би било против правилата да я внеса. А трудно бих могла да твърдя, че не съм знаела.

Заставам на опашката пред въртящата се бариера. Вдясно от мен дръпват жена на моите години за проверка на случаен принцип. Рон преглежда съдържанието на чантата й. Вляво проверяват по-възрастен мъж с ръчен детектор. Извръщам поглед. Усещам гъделичкането на капки пот по челото, по горната устна. Идва моят ред, прокарвам през четеца пропуска си, на клавиатурата въвеждам кода. Въртележката се отключва и ме пуска да мина.

Чува се сигналът на сензорите, тихо пиукане, и двама непознати от охраната поглеждат към мен. Сърцето ми препуска, думка толкова силно, че няма начин хората наоколо да не го чуват. Надявам изненадано изражение за част от секундата, после се ухилвам и вдигам термоса към тях. Ето, от това е. Не се тревожете. Нищо електронно. Сензорите, които улавят електронни устройства, са пословично чувствителни.

Единият от охранителите тръгва към мен. Взема ръчен детектор и го прокарва нагоре-надолу по тялото ми. Устройство пиука само до термоса. Мъжът ми маха да мина с отегчено изражение.

Усмихвам му се и кимвам. Продължавам по коридора бавно, с премерена крачка. Когато се скривам от поглед, избърсвам чело с опакото на треперещата си длан.

Влизам в подземието с помощта на пропуска, вкарвам личния си код. Тежката врата се отваря и аз я бутам. Виждам Патриша. Усмихвам й се и подминавам с „добро утро“ като всяка друга сутрин. После пристъпвам в кабинката и включвам компютъра. Обичайното ежедневие, обичайните поздрави, всичко е обичайно.

Сядам на бюрото и впивам поглед във вратата с надпис „Ограничен достъп“ с големи алени букви. Разглеждам сензорите на стената: единия за пропуски, другия за пръстови отпечатъци. Върху екрана ми е отворена програма, но аз не я поглеждам. Не работя, не отварям имейли. Само се взирам във вратата.

Няколко минути след девет пристига Питър. Наблюдавам го как поднася пропуска си към един от четците, въвежда код, после долепя пръст върху другия четец, задържа го. Влиза и затваря тежката врата след себе си. След няколко минути вратата се отваря отново и той си тръгва.

Поглеждам термоса, щръкнал пред мен на бюрото. Компютърът е включен в системата, мога да го направя във всеки един момент. Трябва да го направя. Посягам към термоса, свивам пръсти около цилиндъра. Изправям се с усилие и принуждавам краката си да тръгнат към вратата.

Прокарвам пропуска си през единия четец, притискам пръст към другия. Ключалката изщраква и аз отварям тежката врата. Вътре е тъмно. Щраквам ключа на лампата. Помещението е малко, по-тясно дори от кабинета на Питър. Два компютъра, един до друг върху масата, екраните са обърнати в противоположни посоки. Трети до отсрещната стена. Именно той привлича вниманието ми. Виждам юесби порта отпред.

Сядам пред един от другите два компютъра и слагам термоса пред себе си. Регистрирам се. Ако някой влезе, трябва да изглежда, сякаш работя. Отварям възможно най-секретната информация, до която имам дос тъп — информация, която може да бъде разглеждана от шепа хора в цялото Управление. Толкова секретна, че ако някой влезе, ще бъда принудена да го помоля да излезе и да се върне, когато приключа. После си поемам въздух и развинтвам дъното на термоса. Виждам флашката. Дръпвам ръкава си надолу, обгръщам дланта си с плата, изтръсквам флашката в шепата си и завинтвам дъното обратно.

Замирам за миг и наострям уши, но не чувам нищо подозрително.

В следващия миг скачам от стола и заставам пред третия компютър. Покрила пръсти с ръкава, пъхам бързо флашката, която влиза плавно. Крайчето почти веднага пламва в оранжево. Само след секунди седя обратно на стола.

Треперя. Никога в живота си не съм изпитвала такъв ужас.

Все още не се чува никакъв шум. Поглеждам часовника в долната част на екрана. Пет минути. Само толкова ми трябват. Трябва просто да остана тук необезпокоявана за пет минути, после да извадя флашката, да я пъхна обратно в термоса и всичко ще приключи. Все едно никога не се е случвало.

Поглеждам пак флашката и светещото й крайче. Какво ли прави в момента? Вероятно си проправя път през сървърите. Готви се да изтрие всичко от последните два дни. И само толкова, нали? Господи, надявам се да е само това.

Минава минута, влачи се като цяла вечност. Пресмятам наум. Една пета. Двайсет процента.

В този миг откъм вратата се чува пиукане, нечий пропуск минава през четеца. Замръзвам, после се обръщам към вратата. Запази спокойствие! Трябва да запазя спокойствие. Нужни са ми само още четири минути.

Вратата се отваря. Питър. О, господи, Питър е! Страхът сграбча вътрешностите ми с железни нокти. Има право на достъп до всичко, до което имам и аз. Нямам извинение да го изгоня. Ще седне пред съседния компютър и тогава как ще отида до третия, за да извадя флашката?

— Здрасти, Вивиан — поздравява ме Питър. Любезно, нормално.

Надявам се да не забележи колко съм уплашена. Направо ужасена.

— Здрасти старая се да звуча спокойно.

Той влиза, сяда пред терминала до мен и започва да въвежда паролите си. Осезаемо усещам флашката, пъхната в компютъра зад нас. Няма причина да реши да използва точно този компютър, нали? Ами ако я забележи?

Поглеждам часовника. Минали са три минути. Шейсет процента. Още две и…

— Вивиан? — обажда се Питър.

— Да? — обръщам се към него.

— Би ли ме извинила за няколко минути? Трябва да погледна едни нови сведения. „Игъл Джъстис“.

Сведения, до които нямам право на достъп. Питър прави точно онова, което смятах да направя аз — да изгоня всеки без нужните права. Поглеждам пак часовника. Все още три минути. Заклевам се, днес времето не тече нормално.

— Би ли ме изчакал? Почти приключвам.

— С удоволствие бих те изчакал, но трябва да ги погледна преди сутрешното събрание на ръководството. По заповед на Ник.

Не. Не е възможно. Какво да правя сега? Какво, за бога, се очаква да направя?

— Вивиан?

— Да, разбира се. Само да изляза от системата.

— Просто заключи екрана за малко… наистина ми е спешно.

Поколебавам се. Разумът ми изневерява, не ми хрумва какво друго да направя, освен да се съглася.

— Добре. Заключвам екрана, Control-Alt-Delete. Изправям се и докато отварям вратата, очите ми се стрелкат към флашката, все още в порта, крайчето й все още пламтящо оранжево.

Връщам се на бюрото си и сядам, напълно зашеметена. Очите ми спират на часовника пет минути, после се впиват във вратата. Умът ми е като парализиран, не ми хрумва какво бих могла да направя. Прехвърлям отново думите на Мат от сутринта. Пет минути… не повече от десет… сървърите ще започнат да се рестартират.

Минали са вече шест минути, а вратата още е затворена. Ами ако Питър забележи флашката?

Седем минути. Седя ужасена, а страхът пъпли по пените ми.

Осем минути. Възможно ли е някак да го подмамя да излезе от стаята? Не ми хрумва как. Да изчакам? Съвсем скоро ще приключи, нали?

Девет минути. Замръзнала съм, неспособна да помръдна. Насилвам се да избутам стола назад, да се изправя. Ще кажа, че съм забравила нещо. Термоса. Ще го съборя от бюрото, ще го търкулна към компютъра и когато се наведа уж да го вдигна, ще измъкна флашката…

Нещо проблясва пред мен, привлича вниманието ми. Промяна в цвета, в контраста. Екранът ми почернява, само за миг. Извъртам се, поглеждам към коридора, към редицата кабинки, виждам, че и други екрани угасват. Един след друг. През цялото подземие пробягва тръпка като електрически ток. После екраните възстановяват нормалния си вид. Хората се оглеждат, шушукат. Какво става?

О, господи!

Хуквам към стаята с ограничен достъп. Поднасям пропуск към сензора, притискам пръст към четеца. Инструкциите на Мат ехтят в главата ми. Ако флашката още е в компютъра, когато приключи рестартирането, ще могат да проследят в кой компютър е сложена…

Вратата се отваря точно когато ключалката изщраква, точно когато съм протегнала ръка да я бутна, и аз, аха, да изгубя равновесие, буквално се блъсвам в Питър.

— Вивиан — възкликва той стреснат. Намества очилата си.

— Термоса. Забравих си термоса — избъбрям припряно.

Твърде припряно. Той ме поглежда озадачено, в погледа му долавям подозрителност, но вече няма значение, нищо няма значение, освен да се добера до флашката, да я издърпам. Отмествам се встрани, пускам го да мине, макар всяка секунда да е мъчение.

Той най-после излиза и аз нахълтвам в стаята, затръшвам вратата. Хвърлям се на пода, дръпвам флашката, слепешком намирам термоса, развинтвам дъното, пъхам флашката, завинтвам го обратно.

После рухвам на стола, напълно смазана. Цялата треперя. Не мога да си поема въздух.

Ужасът не ме напуска и след като треперенето престава. Не знам защо. Би трябвало да се успокоя. Флашката е у мен. В безопасност съм, нали? Няма начин рестартирането да е било приключило.

Въпреки това ме изпълва тревожното усещане, че дори да ми се размине, няма да съм в безопасност.

 

 

Съвсем скоро анализаторите установяват, че е изчезнало всичко от последните два дни. Надига се всеобщо негодувание заради изгубените документи и презентации. Бързо плъзва слухът, че проблемът обхваща цялата система. Разменят се всевъзможни конспиративни теории, заклеймяват се виновници — от чуждестранни разузнавателни служби до хакери и недоволни служители на отдел „Информационни технологии“.

Питър обикаля от кабинка на кабинка, проверява дали всичките му анализатори са засегнати по сходен начин. Чувам тихите разговори, усещам, че приближава. Когато стига до кабинката ми, дълго стои на прага, гледа ме, мълчи. Лицето му не изразява нищо, но въпреки това страхът ми се засилва.

— И при теб ли е същото, Вивиан? — пита накрая. — Последните два дни?

— Така изглежда.

Той кимва безизразно и продължава нататък.

Гледам гърба му и страхът ми прелива в мощна вълна на гадене. Ще повърна. Трябва да изляза, трябва да се махна оттук.

Бутам стола назад, забързвам по коридора, между редиците кабинки, през вратата на подземието. Тръгвам към дамската тоалетна, като се подпирам на стената. Блъсвам вратата, минавам край двете редици умивалници, двете редици огледала, бързам към кабинките. Затварям се в най-отдалечената. Заключвам вратата, извъртам се и повръщам в тоалетната чиния.

После избърсвам уста с опакото на дланта си. Краката ми треперят, цялата треперя, обзета от слабост. Изправям се, дишам дълбоко, опитвам се да се успокоя. Получи се, няма начин да не се е получило. Сега трябва да се успокоя, да изкарам остатъка от деня.

Заставям се да напусна убежището на кабинката и да изляза при умивалниците. Спирам пред първия и мия ръце. В дъното на редицата има някой — момиче, сякаш току-що завършило университета. Усмихва ми се бегло в огледалото. Отвръщам на усмивката и неволно поглеждам отражението си. Тъмни кръгове под очите. Бледа кожа. Изглеждам ужасно. Изглеждам като предателка.

Извръщам очи, дръпвам квадрат груба кафеникава хартия и бърша ръце. Трябва да се успокоя. Поне да изглеждам спокойна. Заобиколена съм от анализатори на ЦРУ, за бога.

Дишай дълбоко, Вив!

Връщам се в подземието, извървявам разстоянието до дъното, мъча се да се изолирам от разговорите, от възбудените коментари покрай прекъсването на захранването. Хората от екипа ми са се събрали на пътеката. Присъединявам се към групичката, скупчена точно до входа на кабинката ми. Разискват случилото се, но аз почти не ти чувам, долавям само откъслечни реплики, кимам, когато трябва, възклицавам в подходящия момент. Или поне така се надявам. Не мога да откъсна очи от термоса, от часовника. Нямам търпение да се махна оттук, да се прибера у дома. Да върна флашката на Мат, да се отърва от доказателствата, да приключа с всичко това.

— Кой е бил според вас? — пита Марта уж на шега и гласът й пробива мъглата в съзнанието ми. — Руснаците? Китайците?

Гледа всички ни, но отговаря Питър.

— Ако руснаците намерят начин да влязат в системите ни, няма просто да изтрият свършеното от последните два дни. — Гледа Марта, не мен, но от изражението му ме побиват тръпки. — Ако са били руснаците, щетите ще са по-големи. Многократно по-големи.

 

 

Карам към къщи, а термосът сгърчи от стойката до мен. Част от напрежението започва да ме напуска, да разхлабва хватката, в която е пристегнало раменете ми, но възелът в стомаха ми така и не се разплита. Какво направих?

Стискам волана. В главата ми се вихри цяла буря от емоции. Облекчение, несигурност, разкаяние.

Може би ще се получи. Може би няма да ме вкарат в затвора. А дали страхът от изобличаване ще ме преследва цял живот? Вярно, ще мога да гледам как децата ми растат, но няма ли всичко да е опорочено? Всеки сладостен миг — вгорчен?

Дали не трябваше да рискувам и да си понеса наказанието?

Обзема ме смътното чувство, че трябваше да обмисля нещата по-внимателно. Че действах импулсивно, макар да смятах, че съм премислила всичко.

Спирам пред къщата. Колата на Мат е отпред както винаги. Смрачава се и къщата свети приветливо. Завесите на кухненските прозорци са разтворени и аз виждам петимата около кухненската маса.

Е, добре. Никога няма да се чувствам напълно спокойна, напълно щастлива, но пък децата ми ще са щастливи. Нали това е да си родител?

Гася двигателя, излизам от колата, тръгвам към пощенската кутия. Заварвам обичайната купчинка пликове и реклами. Най-отгоре тънък кафеникав плик, извит, за да се побере в тясната кутия, заклещен вътре. Вадя всичко, без да откъсвам очи от плика. Няма марка, няма адрес на подателя, само името ми, изписано с черен маркер, с печатни букви. ВИВИАН.

Изстивам. Втренчвам се в плика вцепенена, после заставям краката си да се раздвижат, да ме отнесат до стъпалата. Сядам, слагам купчинката до себе си и вземам плика. Обръщам го, плъзгам пръст под капачето.

Вече знам какво има вътре. Само едно може да е.

Вадя съдържанието — тънка купчинка листове, три или четири, нищо повече. Стомахът ми се свива. Най-отгоре — снимка на екран, екрана на моя компютър. Отгоре и отдолу се виждат лентите на секретната програма, вижда се и идентификационният ми номер. „Атина“ е отворена, а в прозореца се мъдри изображението от лаптопа на Юри. Отворен файл. „Приятели“.

Вдигам първия лист, за да видя следващия. Същите ленти, същият идентификационен номер. Само че този път едната от снимките е отворена. За пореден път виждам лицето на съпруга си.