Карън Кливланд
Трябва да знам (11)

10

Задушавам се. Нали го изтрих? Нали направих точно както ми беше казал Мат — поех риска и пъхнах флашката? А ето че доказателството отново е пред мен. В ръцете ми. Доказателство, което може да ме вкара в затвора. Доказателство, което някой е донесъл тук, в къщата ми.

Вдигам листа, за да видя следващия и следващия. Компютърен език, поредици от символи, които не разбирам. Не е необходимо. Хронология на действията ми, на предприетите стъпки. Доказателства, че съм видяла снимката на Мат. Че съм изтрила файла.

Вратата зад гърба ми се отваря.

— Вив? — Мат е.

Не вдигам глава. Не мога. Внезапно и последната капчица сила в тялото ми се стопява. Настъпва тишина. Представям си го зад мен, как стои на прага и ме гледа, вижда листовете, зърва съдържанието им. Дали ще го уплашат, както уплашиха мен?

Усещам го да се приближава и в следващия миг той е до мен, присяда на стъпалата. Не го поглеждам. Не мога.

Посяга към листовете и аз му ги подавам. Преглежда ги, прехвърля ги мълчаливо един по един. Не казва нито дума. После ги пъха обратно в плика.

Мълчание. Съсредоточавам се върху дишането си, върху всяко вдишване и издишване. Дори не знам какво да го попитам. Не знам как да подредя хаотичните си мисли в свързано изречение. Затова чакам да изрече нещо, да отговори на неизречените ми въпроси.

— Това е застраховка — казва накрая той.

Застраховка. Не е това. Това е нещо друго. Нещо съвсем друго.

— Предупреждение — продължава Мат, после добавя, по-тихо: — Искат да са сигурни, че няма да проговориш.

Обръщам се към него. Бузите му са зачервени, носът му е поаленял от студа. Няма яке.

— Това е изнудване — казвам аз и гласът ми пресеква.

Той улавя погледа ми за миг и аз отчаяно се опитвам да разчета изражението му. Разтревожен ли е? Не мога да разбера. Извръща очи.

— Права си, изнудване е.

Поглежда улицата, тротоара, по който бутаме количката на близнаците, тротоара, на който Люк се научи да кара колело.

— Дошли са дотук — продължавам аз. — Знаят къде живеем.

— Винаги са знаели.

Думите му ми действат като ритник. Естествено, че са знаели. Внезапно вече нищо не ми се струва безопасно.

— Децата… — едва успявам да изломотя през стегнатото си гърло.

С периферното си зрение виждам, че Мат клати глава.

— Няма страшно за децата.

— Откъде знаеш? — прошепвам.

— Нали работя за тях. Според тях децата са… техни.

Знам, че се опитва да ме успокои, но ужасът ми се засилва. Обгръщам коленете си с ръце и се извивам към улицата. Приближава кола, чува се ръмженето на мотора, фаровете чертаят светли ивици. Колата на семейство Гуен. Вратата на гаража им се отваря и колата спира на обичайното си място. Вратата се затваря зад нея още преди двигателят да е угаснал.

— Това, което направих днес… започвам, но думите ми убягват. Опитвам се отново. — Нали трябваше точно това да се изтрие?

— Знам.

— Защо не ми каза, че разполагат с тези снимки?

— Защото не знаех. — Челото му е набраздено от бръчки, веждите му са сключени. Кълна се, Вив. Не знаех. Явно някак имат достъп до програмата. Или разполагат с човек, който следи хронологията на търсенията.

Нови фарове. Непозната кола. Отминава, продължава по пътя си. Гледам след нея, докато стоповете й изчезват.

— Няма да ги използват — казва Мат. — Иначе ще ме издадат.

В главата ми започва да кристализира някаква мисъл, някакво прозрение, което ще ми помогне да навържа нещата. Опитвам се да го избистря.

— Няма току-така да хвърлят двайсет и две години на вятъра… — заявява Мат.

Съзнанието ми все още обработва новата мисъл, превръща я в думи. Няколко думи, които обясняват всичко. Изричам ги на глас бавно, сричка по сричка.

— Държат ме в ръцете си.

Как можах да проявя такава наивност? Нали съм анализатор, за бога! Знам как работят разузнавателните служби, агресивните разузнавателни служби. Подмамват те да направиш нещо и когато си им в ръцете, те изнудват да направиш още нещо. Пак и пак. Няма измъкване.

— Не е така — възразява Мат.

— Разбира се, че е така!

— Аз съм в ръцете им. А ти си ми жена. Не биха ти сторили нищо лошо.

— Така ли?

Поглеждам многозначително плика. На мен не ми изглежда така.

Нещо пробягва по лицето му — колебание? — после бързо изчезва. Извръща се, гледа улицата. И двамата мълчим. Тези няколко думи ме разбиват, не спират да отекват в главата ми. В ръцете им съм.

— Ще ме накарат да направя нещо — казвам.

Мат клати глава, но този път не така категорично, не така уверено. Вероятно защото дълбоко в себе си знае, че съм права. В ръцете им съм.

— Въпрос на време е — продължавам. — Ще ме накарат да направя нещо и тогава какво?

— Ще измислим нещо — прави опит да се усмихне той, но обещанието звучи кухо. — Важното е да се държим един за друг.

А държим ли се един за друг; питам се. Гледам как една от уличните лампи примигва и угасва. Някога изобщо държали ли сме се един за друг?

 

 

Нещо се промени в мен в деня, в който се роди Люк. Оказах се напълно неподготвена за съкрушителната, смазваща, всепоглъщаща обич, която изпитвах към малкото човече. За потребността да го защитавам, да бъда до него.

Първият месец от живота му беше истинско блаженство. Вярно, чувствах се изтощена, но и истински щастлива. Вторият и третият — не чак толкова. Всеки ден се будех с мисълта, че до завръщането ми на работа остава един ден по-малко. Че приближава времето да го оставя на грижите на някой, който не му е родител, който не би могъл да го обича като мен, при това часове наред, безкрайни часове. И за какъв дявол? Нямах усещането, че върша нещо смислено в службата. Вече не.

Щеше ми се още да работех в африканската секция, но постът вече не беше свободен, зает беше от друг, а следващият най-подходящ беше сегашният ми пост, нали? Когато денят дойде, бях готова, доколкото изобщо беше възможно. Записали бяхме Люк в най-добрата ясла в района — с най-много препоръки, с безупречна репутация. Напълнила бях фризера със замразена кърма. Старателно надписани шишета. Купила си бях нов тоалет — копринена блуза и панталон, — който да прикрие няколкото допълнителни килограма и да ми вдъхне нужното самочувствие, за да се справя с един от най-трудните дни в живота си.

Както се оказа впоследствие, съвсем не бях готова. Нищо не би могло да ме подготви за болката, която ме жегна, когато предадох Люк на напълно непозната жена. Когато се обърнах, преди да затворя вратата, видях, че ме гледа напрегнато, объркано, вперил в мен очи, изпълнени с въпроси: „Къде отиваш? Защо ме оставяш?“.

Разплаках се, щом затворих вратата. И плаках по целия път към работата, пристигнах със зачервени подпухнали очи и петна от сълзи по копринената риза, с усещането, че са ми отрязали крайник. На три пъти в кабинката ми влизаха колеги да ме поздравят със завръщането, да ме разпитат за Люк. Всеки път се разплаквах. Накрая новината явно се разнесе, понеже до края на деня всички ме избягваха. Което напълно ме устройваше.

Когато се прибрах вечерта. Люк спеше в креватчето си. Пропуснал беше следобедния сън в яслата и беше заспал по-рано. А аз бях пропуснала часа за лягане. Пропуснала бях цял един ден с него, който никога нямаше да си върна. Нима можех да понеса такова нещо пет път и седмично? Да го виждам само за по час на ден? Разплаках се отново в прегръдките на Мат.

— Не мога да се справя — простенах през сълзи.

Той ме прегърна, погали ме по косата. Зачаках да се съгласи. Да каже, че решението е мое. Че ако искам да си остана у дома с Люк, все някак ще се справим. Че ако искам да си намеря друга работа, все някак ще оцелеем и с по-малки доходи. Ще продадем къщата, ще се преместим в друг район, ще минем и без пътувания, спестявания и ресторанти. Ще направим каквото е нужно.

Когато все пак проговори, гласът му звучеше измъчено.

— По-нататък ще стане по-лесно, миличка.

Застинах. Вдигнах глава. Исках да види лицето ми, да разбере, че говоря напълно сериозно. Та той ме познаваше. Щеше да разбере.

— Мат, наистина не мога.

Виждах отражението на собствената си болка в очите му. Зарових отново глава в рамото му и започнах да се отпускам. Разбрал беше. Знаех, че ще разбере. Той мълчаливо погали косата ми.

Проговори едва след няколко секунди.

— Не се отказвай. — Думите ме прерязаха като нож. — Ще стане по-лесно.

 

 

Минават дни, после седмици. Ходя в службата всеки ден и се чувствам като пълна лицемерка. Ако има нещо хубаво в цялата работа, то е, че за момента няма признаци да са проследили нещо до компютъра в стаята с ограничен достъп. Флашката явно не е причинила сериозни поражения, с изключение на двата изгубени дни. Следя внимателно всички слухове, които се носят из отдела, чета всички доклади, които успявам да докопам. От руснаците — хората на Мат — не съм чула нищо, освен онова писмо.

Първоначално Управлението се захвана с Юри. Опита се да разбере къде точно в Москва се подвизава, бюрото пък полагаше усилия да идентифицира петимата от снимките — поне допреди седмица, когато един от анализаторите се натъкна на същите тези снимки у известен вербовчик. Този път с подробни данни. Бюрото издири и петимата, разпита ги, установи, че нямат контакти с Юри и вероятно са просто хора, които руснаците са се надявали да вербуват. Юри бързо изпадна от дневния ред на Бюрото — поредният вражески агент от най-ниско ниво, — а скоро след това слезе и от дневния ред на Управлението.

Отдъхнах си. Колкото по-малко ровят около него, толкова по-добре. Освен това, след като Бюрото реши, че Юри няма общо с програмата за спящи агенти, подозренията на Омар като че ли се поуталожиха, поне малко. Оттогава съм разговаряла с него няколко пъти и разтворите ни постепенно стават все по-дружелюбни, по-нормални. Подозирам, че все още не ми вярва изцяло, но в отношенията ни има напредък.

Остава Питър. Напоследък не се мярка често. Състоянието на Катрин се е влошило, съобщи Бърт на едно от сутрешните събрания на третия ден от отсъствието на Питър. Стаята утихна. Хелън се разплака, останалите също се просълзихме. След няколко дни Катрин си отиде. Питър се върна на работа, но оттогава насам погледът му е празен. Съсипан е. Не му е до мен.

С Мат се държим резервирано един с друг, постоянно сме нащрек. Определено го виня за цялата история. Не само защото ме е лъгал години наред и ни навлече такива неприятности, но и защото се обърна към Юри. Защото каза на руснаците. Защото ме предаде.

У дома вече не се чувствам в безопасност. Поръчах да сменят бравите, да сложат допълнителни резета. Не вдигам щорите. Изключих таблета, лаптопа, безжичните тонколони, напъхах всичко в кашон и го отнесох в гаража. Когато сме заедно: децата, Мат и аз, си изключвам телефона, махам батерията. Карам и Мат да го прави. А той ме гледа, сякаш съм откачена параноичка и действията ми са напълно безсмислени. Не ми пука. Не знам кой ни наблюдава, кой ни подслушва, но съм сигурна, че има някой.

Един ден, скоро след като получих писмото, си тръгнах по-рано от работа и отидох в магазин за мобилни телефони в другия край на града. Уверих се, че никой не ме следи, и платих в брой за апарат с предплатена карта, таен телефон, който държа скрит. Не казах на Мат, а и не знам защо изобщо го купих. Просто реших, че ще е добре да го имам.

Децата са единственото ми спасение. Често се хващам да ги наблюдавам, радвам се на всеки миг в присъствието им. Домакинството, готвенето, чистенето — нищо няма значение. Оставила съм Мат да се оправя както може, да поддържа бита ни, а аз седя и гледам децата. Дължи ми поне това.

И той го знае. Носи ми цветя всяка седмица. Поддържа къщата в безупречен вид, храната винаги е готова, прането — изпрано и сгънато. Винаги взема по-неспокойното бебе, намесва се във всички спорове на по-големите, кара ги на гости у приятели и на занимания след училище. Сякаш всичко това би могло да компенсира лъжите, които едва не съсипаха брака ни и все още биха могли да го съсипят.

 

 

Петък е, пет седмици след като намерих снимката, след като животът ни се преобърна. Дните вече са по-дълги, температурите — по-високи. Дърветата пак са зелени. Тревата е избуяла. Най-после е пролет и най-после започвам да усещам, че и за нас е дошъл нов сезон. Ново начало.

Тръгнах си от работа няколко часа по-рано, за да заведем децата в местния лунапарк. Паркирахме на широко пасище, след като изчакахме дългата опашка от микробуси и джипове, упътвани от доброволци с оранжеви жилетки. Оттам продължихме пеша. Мат буташе двойната количка през поляната, а аз държах двете по-големи деца за ръцете. Ела буквално подскачаше, толкова беше развълнувана. Не спираше да бърбори.

Цяла вечер децата не слязоха от въртележките — изреждаха се на въртящите се купички, на нагънатите пързалки, на влакчето с формата на дракон. Радостта, изписана на лицата им, компенсираше всеки цент от прекалено скъпите билети. Снимахме с телефоните. Разделихме си пакет понички и се смяхме на близнаците и на оплесканите им с пудра захар муцунки.

Сега седим пред влакчето, което обикаля в кръг. Последното забавление. Качили сме и четирите деца — Люк и Кейлъб в едното вагонче, Ела и Чейс в другото. И четиримата се смеят. Сърцето ми направо ще се пръсне.

Мат посяга да ме хване за ръката — безкрайно познат и същевременно безкрайно чужд жест. От седмици насам избягвам допира му, но не и днес.

Оставям пръстите му да се увият около моите, усещам топлината и мекотата на кожата му. И в същия миг, неканена, ме връхлита действителността. Замислям се за руснаците, за лъжата. За флашката и постоянната заплаха от затвор. За всичко, което ме измъчва от седмици и което за последните няколко блажени часа почти съм забравила.

Инстинктивно понечвам да се дръпна, но не го правя. Стискам ръката му.

Той ми се усмихва и ме притегля към себе си и за миг сме само двамата като едно време. Усещам как напрежението отслабва, а дори не съм съзнавала, че още ме гнети. Може би е време да простя. Време да гледам напред, да приема този живот, да престана да живея в страх. Може би е прав, може би писмото е просто предупреждение. Напълно излишно предупреждение, понеже никога не бих предала Мат. А сега, когато знам истината, може би ще ни оставят на мира. Все ще намерим начин да загърбим случилото се.

Влакчето спира. Приближавам се и вдигам Кейлъб. Другите трима се измъкват сами, Чейс щапука зад по-големите. Закопчаваме близнаците в количката и поемаме през полето към колата. Ела стиска връвчицата на балон, а Люк е нахлупил пластмасова пожарникарска каска, за която твърдеше, че е твърде голям, но все пак прие. Близнаците се умълчават в количката, подскачаща по неравната поляна. Докато стигнем минивана, вече са заспали.

Вдигам Чейс, а Мат гушва Кейлъб и ги прехвърляме внимателно, предпазливо на столчетата. Шъткаме усмихнато на Ела и Люк, опитваме се да усмирим възбудата, която още ги владее. Наблюдавам как Люк си закопчава колана, после проверявам.

— Браво, миличък — хваля го.

Поглеждам към Мат, който закопчава колана на Ела, пъха балона й в купето. Отварям пасажерската врата. И го виждам.

Кафеникав плик, името ми е изписано с печатни букви с черен флумастер. Лежи върху седалката ми. Същият като онзи в пощенската кутия.

Замръзвам. Гледам го втренчено и не помръдвам. Главата ми, ушите ми пулсират. Не чувам нищо заради думкането. Гласовете на децата заглъхват, изчезват всички звуци, освен пулсирането в главата ми.

Хайде, заповядва мозъкът ми. Вземи го. Подчинявам се. Вземам плика и се качвам в колата. Смътно дочувам гласове зад гърба си, чувам как Мат отваря вратата и влиза. Не се обръщам. Втренчила съм поглед в плика в скута си. С периферното си зрение виждам как Мат трепва, застива. И той го е видял.

Насилвам се да вдигна глава към него. Разменяме си погледи, натежали от неизречени мисли.

От задната седалка се надигат гласчета. Ела пита защо не тръгваме. Люк пита какво с тава.

— Добре, добре — казва Мат с престорено бодър глас, но на мен ми е ясно, че нищо не е добре. — Потегляме, ето, потегляме.

Той завърта ключа, превключва на задна скорост. Не откъсвам очи от плика. Знам, че трябва да го отворя, да видя какво има вътре.

Кой го е сложил? Юри? Или някой друг? Как са го пъхнали в заключената кола? Явно са ни проследили. Дали ни наблюдават и в момента?

Обръщам плика и плъзвам пръст под капачето. Отлепям го, надниквам вътре. Флашка. Черна като онази, която ми даде Мат, която занесох в службата. Изтръсквам я в шепата си. С флашката пада и листче хартия. Бележка с познатите печатни букви.

КАКТО ПРЕДИШНИЯ ПЪТ.