Карън Кливланд
Трябва да знам (24)

23

Храним децата, къпем ги, слагаме ги да си легнат и подхващаме нормалната си работа — Мат разтребва в кухнята, аз събирам играчките от всекидневната, само че в цялата ситуация няма нищо нормално, понеже току-що минахме през ада, децата ни са изложени на опасност, а Мат отказва да ме погледне.

Гледам го, виждам онова местенце на темето му, където косата е започнала да оредява. Мие нещо на мивката. Сядам на пети на пода.

— Трябва да поговорим.

Той не се обръща. Продължава да търка.

— Мат?

— Какво?

Той вдига рязко глава и ме поглежда остро, обидено. После отново навежда очи.

— Трябва да поговорим за Люк — не се предавам и сама долавям отчаянието в гласа си.

Трябва да поговоря с него. Нужен ми е съюзник.

Ръцете му замръзват, но не вдига глава. Виждам как раменете му се надигат и отпускат при всяко вдишване. Съсредоточавам се върху петънцето оредяла коса, много по-различна, отколкото преди десетилетие, когато се запознахме. Толкова неща са се променили.

— Добре — завърта той кранчето.

Струята спира, прокапват още няколко капки и се стичат в мивката. Издишвам, благодарна за тази възможност, и се мъча да се съсредоточа.

— Люк спомена ли нещо друго за мъжа?

Мат мята кърпата през рамо и влиза във всекидневната. Сяда вдървено на подлакътника на канапето.

— Разпитах го. Накарах го да ми разкаже всичко, което си спомня. Акцентът със сигурност е руски. Пуснах му няколко аудиоклипа на телефона, с различни акценти. Изобщо не се поколеба.

Тонът му е студен. Опитвам се да не му обръщам внимание, да се съсредоточа.

— Добре.

Значи руски акцент. Поредният руски шпионин. Загризва ме полуоформена мисъл. Ръководителят. Възможно ли е? Възможно ли е Юри да се е обърнал към ръководителя си? Да е помолил за помощ?

— Описа ми и как изглежда. Тъмнокестенява коса, кафяви очи. Среден ръст, средно тегло…

Всъщност звучи логично. Може би дори по-логично от всичко останало. Юри не би трябвало да поддържа контакт с други руски агенти, с никой, освен с ръководителите.

— … предишния път бил с джинси, днес с черен панталон. И двата пъти с риза. И с верижка на врата.

Верижка. Мат продължава да говори, но вече не го слушам. Главата ми буквално ще се пръсне.

— Верижка ли?

Мат млъква насред изречението, което дори не съм чула.

— Да. Златна верижка.

Ръката ми несъзнателно литва към предния джоб на панталона, напипва твърдата бучка вътре, висулката, после бързам да дръпна пръсти, стисвам ръка с другата.

Очите ми търсят очите на Мат — дали е усетил колко съм гузна? И откривам объркване. Обида. Сякаш се досеща, че крия нещо, че не му се доверявам достатъчно. Изправя се и понечва да си тръгне.

— Чакай — казвам.

Той спира и няколко дълги секунди стои нерешително с гръб към мен. После се обръща.

— Вив, признавам, излъгах те. И искрено съжалявам, от сърце. — Брадичката му едва забележимо потреперва. — Но вече седмици наред ме ненавиждаш. Не мога повече.

— Какво означава това?

Имам чувството, че се сбогува с мен, но нима е възможно точно сега, когато трябва да се справим с опасността, да защитим Люк?

— Мислех, че сме достатъчно силни да го преодолеем, но вече не съм толкова сигурен — клати глава той. — Не съм сигурен, че някога ще ми повярваш отново.

Обзема ме смут. Редно ли е да му вярвам? Все пак наистина ме е лъгал, години наред. Разбирам обаче защо го е правил — бил е в капан. А откакто разбрах истината, е напълно честен с мен.

После си го представям как слиза по стълбите в апартамента на Юри, току-що изкъпан. От друга страна, не е можел да си тръгне оттам. Защото Люк беше в опасност. Люк беше единствената причина Мат да отиде в онази къща.

Не ни беше изоставил, както се опасявах. Отишъл беше, за да защити децата ни.

И не беше казал на руснаците за Марта и Трей. Питър призна, че той го е направил.

— Убих го, Вив. Убих го, а ти продължаваш да не ми вярваш.

Припомням си ужаса на лицето му, когато осъзна, че е убил Юри. И то не защото ставаше дума за Юри, а защото беше убил човек.

Направил беше нещо, за което щеше да съжалява до края на живота си. И го беше направил заради мен.

— Съжалявам — прошепвам.

Протягам ръка към него, но той само я поглежда безизразно. Пропастта помежду ни никога не е била толкова непреодолима.

Гледа ме толкова особено, с такава болка, че започвам да се плаша.

Мисля, че все пак му вярвам. Ако не друго, причините да не му вярвам отпадат една по една. А и точно сега имам нужда да е на моя страна. Така ще е най-добре за Люк. За всички нас.

Пръстите ми от само себе си се пъхат в джоба, стисват висулката. Издърпвам я и я протягам към него почти като жертвоприношение, жест на доверие.

— Свалих я от Юри точно преди Питър да пристигне.

Той не казва нищо, а изражението му си остава все така недоверчиво.

Обръщам висулката, показвам му четирите винтчета на гърба.

— Би ли донесъл отвертка?

Той се поколебава, после кимва. Излиза от стаята и след няколко минути се връща със сандъче с инструменти. Вадя най-малката отвертка. Ще свърши работа. Разхлабвам винтчетата, изваждам ги, а после с нокти повдигам ръба на капачето. Кръстът се разпада в ръцете ми. В единия му край е пъхната миниатюрна флашка. Тръсвам висулката и флашката пада в шепата ми. Вдигам я на светлината, после поглеждам Мат.

— Според мен вътре са записани имената.

— Кои имена?

— На петимата спящи агенти на Юри.

Той ме поглежда недоумяващо. Сещам се, че няма как да знае какво ни е казал Дмитрий. Поколебавам се, но само за миг.

— Всеки отговорник носи у себе си имената на петимата спящи агенти, за които отговаря. Ако му се случи нещо, заместникът му трябва да намери флашката, да се свърже с Москва за кода и да поеме контрола. Така запазват самоличността на агентите.

Веждите му се сключват озадачено.

— Защо просто не поискат имената от Москва?

— Защото в Москва не ги знаят. Пазят се по места.

Мат мълчи, буквално чувам как мозъкът му работи.

— В Москва не ги знаят?

Клатя глава. Истината постепенно прониква в съзнанието му.

— Значи, когато ни инструктираха, че новият отговорник ще се свърже с нас…

— Само ако намери имената — уточнявам.

— И затова, ако мине повече от година, трябва сами да осъществим контакт.

Кимвам.

— Защото, ако заместникът не открие имената, това ще е единственият начин да се свържат с вас.

— Нямах представа — прошепва той.

Предпазливо взема флашката. Държи я с палец и показалец и я разучава, сякаш вътре се крият всички отговори. После ме поглежда. Знам, че мислим едно и също нещо. Ако това тук е единствената информация за имената. Мат няма да отиде в затвора.

Юри е мъртъв. Край с изнудването. Петте имена също ги няма. Изпратеният от Москва заместник на Юри няма да ги намери. Ще трябва да чака агентите да се свържат с него. А Мат няма да го направи и ще бъде свободен веднъж завинаги.

Ще бъдем в безопасност, и двамата, никой няма да разбере кой е Мат и какво направих аз. Сладка победа, ако не беше облакът, надвиснал над главите ни. Защото няма значение, че Мат е безопасност, че аз съм в безопасност. Някой се кани да причини зло на сина ни. На децата ни. А аз нямам никаква представа кон е този човек.

Следващата мисъл ме цапардосва с такава сила, че оставам без дъх. Люк обаче може би знае.

 

 

Когато пристигам, лобито е пусто, с изключение на самотната служителка край бариерата, която ми изглежда смътно позната. Стъпките ми отекват в подобното на пещера помещение. Кимвам й и прокарвам пропуска през сензора, минавам през бариерата. Тя ми кимва в отговор и ме гледа безизразно.

Крача по притихналите коридори към вратата на подземието. Допирам пропуска към сензора, вкарвам личния си номер. Чува се сигнал, после изщракване и ключалката се отваря. Бутам тежката врата. Вътре е тъмно, тихо. Паля лампите, които заливат помещението със студена флуоресцентна светлина, и тръгвам към кабинката ми.

Отключвам чекмеджето на бюрото и вадя папката, слагам я на бюрото под корковата дъска със снимки на семейството ми, с рисунки на децата. По-дебела е, отколкото си спомням, издута от сведения за евентуални ръководители. И снимки.

Сядам и придърпвам папката пред себе си. Залавям се припряно да подреждам документите, да отделям снимките и биографиите от другите данни, не спирам да пресявам, докато не намалявам купчината наполовина. Възможно е Люк да разпознае някого. Ако успеем да го идентифицираме, ще можем да защитим децата си. Заплахата вече няма да е безименна, безлична. Ще разполагаме с име и самоличност, с човек, когото да преследваме и унищожим.

Въпреки усилията ми купчината е огромна. Как ще я изнеса оттук? Чантата няма да ми свърши работа. Ами ако служителката долу ме спре и бръкне вътре? Не съм стигнала толкова далече, за да оставя да ме хванат да изнасям секретни данни. Погледът ми неволно се насочва към снимката на Юри, закачена на стената, и мислите ми литват към него. Верижката. Отговорниците винаги носят имената у себе си, както бе казал Дмитрий Маневриста. У себе си.

Скачам на крака, грабвам купчината и тръгвам към масата в дъното на помещението, върху която са наредени принтерите и копирните машини. Намирам широка ролка скоч. Голям плик за писма. Пъхам листовете в плика. Дръпвам блузата си нагоре, подпъхвам дебелия илик отзад на гърба и започвам да се увивам със скоч.

Ако някой ме хване, играта приключва начаса. Всичко отива на вятъра. Обаче това е единственото, което ми хрумва, единственият начин да разбера кой ни заплашва. От Бюрото никога не биха се съгласили да покажат на Люк секретни снимки. Рискът си струва, нали? Естествено, че си струва. Пък и едва ли следят дали някой изнася хартия. Ще търсят електронни носители. Шансът да ме хванат е минимален, нали?

Придърпвам блузата си надолу. Може пък да се получи. Наистина би могло да се получи. Връщам се на бюрото да си взема чантата, премятам я през рамо. Понечвам да тръгна, но рисунките привличат погледа ми. Онази на Люк — аз с наметало и голяма буква S на гърдите. Бавно се отпускам на стола и се взирам в рисунката. Супермама. Така ли ме възприема Люк? Въпреки всичките ми недостатъци като майка за него си оставам супергерой. Човекът, който решава всички проблеми, който винаги ще се грижи за него.

Замислям се за непознатия, който го е заговорил в училище. Който го е заплашил. Колко ли се е уплашило моето малко момче? Колко ли копнее за истински супергерой, за някой, който да го защити, да пребори злото, да победи лошите.

— Опитвам се, приятелче — прошепвам.

Погледът ми се отклонява към рисунката на Ела. Шест усмихнати лица, нашето семейство. Затова съм затънала в тази бъркотия, нали? За да може тези лица да продължават да се усмихват, и шестте. Възможно ли е да го постигна? Мозъкът ми отчаяно се опитва да измисли нещо, да предвиди как ще се развият събитията, как бих могла да защитя децата си и да опазя семейството си.

И тогава ми хрумва.

Навеждам се под бюрото и се протягам към тежкия метален шкаф с чекмеджета, завинтен за пода. Завъртам циферблата първо в едната посока, после в другата. Нагласям цифрите. Отключвам и дръпвам едно от чекмеджетата. Прехвърлям папките и намирам нужната. Вътре има доклад, чиято първа страница е отпечатана върху червен лист, а най-отгоре е изписан дълъг секретен код. Малко по-надолу има още един такъв доклад.

Отварям ги: първо единия, после другия. Прелиствам страниците, докато откривам онова, което ми трябва. Дълга поредица от цифри и букви. Преписвам ги върху жълто листче, сгъвам го и го пъхам в джоба си. Едва тогава се отправям към изхода.

 

 

В лобито чака същата служителка. Седи до бариерата на бюрото, върху което има малък телевизор, включен на един от денонощните новинарски канали. Когато приближавам, вдига глава.

— Тръгвате ли вече? — поглежда ме сериозно.

— Да, госпожо — усмихвам й се.

Опитвам се да се сетя откъде я познавам. Май съм я виждала сутрин, когато пристигам на работа.

— И какво, наминахте набързо посред нощ?

— Не можех да заспя.

— Повечето хора си пускат телевизора.

Сърцето ми блъска в гърдите.

— Знам. Откачени анализатори разпервам шеговито ръце.

Тя не се засмива, дори не се усмихва.

— Ще трябва да проверя чантата ви.

— Разбира се.

Тя се приближава и вече съм сигурна, че чува как тупти сърцето ми, вижда как ръцете ми треперят. Старая се да запазя самообладание и отварям чантата. Тя надниква вътре, после пъха ръка, премества няколко вещи, за да разгледа по-добре. Мярвам биберон залъгалка, еднократна доза бебешка храна.

Жената сваля детектора от колана си и го прокарва около чантата.

— Нощни смени ли карате вече?

Правя опит да отклоня вниманието й от чантата, да го насоча към себе си. Да не изглеждам толкова подозрителна.

Тя вдига детектора към главата ми, прокарва го по предната половина на тялото ми, толкова близо, че металът ме докосва. Започвам да се паникьосвам. Пликът с листовете на гърба ми е дебел, твърде дебел.

— Плащат по-добре — отговаря. — Догодина най-големият ми заминава да учи.

Премества детектора откъм гърба ми, прокарва го по краката ми. Затаявам дъх, по гръбнака ми пролазва неприятна тръпка. Детекторът се катери все по-нагоре, вече почти е стигнал талията ми, почти опира в плика. Точно преди да го докосне, правя крачка настрани и се обръщам с лице към нея.

— Харесва ли ви да работите нощем? — опитвам се да я заговоря, надянала най-искреното си изражение, и се моля да изглеждам естествено, защото вече съм изпаднала в ужас.

Очаквам да ми нареди да се обърна. Стиска детектора, но не пристъпва към мен.

— За децата сме готови на всичко — отбелязва тя намръщено.

Затаявам дъх с надеждата да забрави, че не е довършила проверката, или да реши, че е излишно да продължава. Тя пъха детектора обратно в колана си и на мен буквално ми се завива свят от облекчение.

Цялото ми тяло омеква, останала съм без сили, а закрепената за гърба ми папка внезапно натежава.

— Така си е.

Вземам си чантата и тръгвам към изхода, без да поглеждам назад.

 

 

Люк седи на ръба на леглото между Мат и мен. Притиснали сме се до него, по-плътно от необходимото, сякаш се опитваме да му вдъхнем кураж, да му внушим, че е в безопасност, че не е сам.

Облечен е с бейзболната си пижама, долнището му е окъсяло, източил се е. Косата му стърчи отзад точно като на Мат сутрин. Още е сънен, клепачите му тежат.

— Искам да погледнеш няколко снимки — казвам нежно.

Той разтърква едното си око, примижава срещу светлината, гледа ме объркано, не е съвсем сигурен дали е буден, или сънува.

Галя гърба му с леки кръгови движения.

— Знам, че ти звучи странно, миличък, но се опитвам да разбера кой е човекът, който те е причакал пред училище. За да го намерим и да го накараме да те остави на мира.

По лицето му минава сянка, сякаш е осъзнал, че е буден, но предпочита реалността да е друга. И на мен ми се иска същото.

— Добре — казва.

Вдигам купчината листове и ги слагам в скута си. Най-отгоре има снимка на мъж в близък план, изражението му е сериозно. Наблюдавам Люк, докато я разглежда. Продължавам да разтривам гърба му. Така ми се иска да не се налага да правя такива неща, да го принуждавам да седи между нас и да преживява отново страховете си.

Люк клати глава, без да продума. Дръпвам снимката, обръщам я с лице надолу върху леглото и му показвам следващата. Пробожда ме остро чувство за вина, че му показвам тези физиономии, които вероятно ще го измъчват насън, както преследват и мен.

Той я разглежда мълчаливо, отделя й точно толкова време, колкото и на предишната. Улавям погледа на Мат над рошавата му главица и виждам собствената си вина, отпечатана върху лицето му, досещам се, че в главата му се върти същият въпрос: какво направихме?

Люк отново поклаща глава и аз преминавам към следващата снимка. Наблюдавам Люк внимателно, следя профила му. Изглежда сериозен, по-голям от годините си. Наляга ме смазваща тъга.

Прехвърлям страница след страница. Той оглежда всяка снимка внимателно, методично, еднакво дълго, после клати глава. Скоро вече сме установили ритъм. Една, две, три секунди, поклащане на главата, отмятане на листа.

Вече наближаваме края на купчината и наново ме обзема отчаяние. Какво друго да предприема, ако това не проработи? Как да намеря човека, който го заплашва?

Една, две, три секунди, поклащане на главата, отмятане на листа. Една, две, три секунди…

Нищо. Този пък не клати глава.

Застивам. Люк се взира в снимката. Страх ме е дори да си поема въздух.

— Този е — казва той, толкова тихо, едва чуто. После ме поглежда с широко отворени очи, кръгли като чинийки. — Този е мъжът.

— Сигурен ли си? — питам, но знам, че е сигурен.

Виждам увереността, решителността, изписани на лицето му. Също и страха.

— Сигурен съм.