Карън Кливланд
Трябва да знам (7)

6

Папката изчезва.

Затаявам дъх и наблюдавам екрана в очакване да се случи още нещо. Нищо. Папката просто изчезва, сякаш никога не е съществувала. Точно това исках, нали?

Дишането ми се накъсва. Насочвам курсора към горната част на екрана. Пасивен режим. Кликвам и очертанията на екрана стават червени.

Папката все така я няма.

Гледам втренчено мястото, което заемаше досега. Познатите сини мехурчета, една иконка по-малко на последния ред. Чувам да звъни телефон. Долавям тракането на клавиатури около мен, репортаж по новинарския канал от един от телевизорите, закачени от тавана.

Господи, какво направих? Обзема ме паника. Изтрих папка от компютъра на заподозрян. Превключих на активен режим, навлязох в оперативна територия — само това стига, за да ме уволнят. Какво си въобразявах?

Погледът ми се плъзга към горния ляв ъгъл, към познатата иконка на кошчето. Файлът трябва да е в кошчето, нали? Едва ли съм го изтрила напълно. Кликвам два пъти върху иконката и ето я папката „Приятели“.

Отново се вторачвам в бутоните „Активен“ и „Пасивен“. Мога да я възстановя, все едно изобщо не съм я пипала. А мога и да я изтрия изцяло, да довърша започнатото. Трябва да направя нещо, не мога да я оставя така.

Ще я изтрия. Това искам, това трябва да направя. Неслучайно се опитах. За да предпазя Мат и семейството ни. Хвърлям поглед през рамо — наоколо няма никой. Кликвам върху „Активен режим“, плъзгам курсора, натискам „Изтрий“ и отново превключвам на пасивен режим.

Няма я. Втренчвам се в празното кошче и отчаяно се опитвам да си спомня всичко, което знам за унищожаването на файлове. Папката все още се спотайва в компютъра и някоя програмка за възстановяване на данни несъмнено ще я открие. Трябва да запиша нещо на нейно място, например като…

Нещо дрънва и в средата на екрана ми се появява бяло правоъгълниче. Замръзвам от страх. Край, хванаха ме, разкрита съм. На екрана изниква лицето на Питър и съобщението „Ела в кабинета ми“.

Краката ми омекват. Питър. Съвсем бях забравила, че го помолих да поговорим. Затварям съобщението и изключвам компютъра с треперещи ръце. После тръгвам към кабинета му.

Какво ще му кажа? Превъртам последните реплики, които си разменихме. Трябва да поговоря с теб. Насаме. Ужас. Какво, по дяволите, ще му кажа?

Вратата на кабинета му е открехната. Седи пред компютъра с гръб към мен. Почуквам леко на вратата и той завърта стола.

— Влизай.

Бутам вратата. Кабинетът му е много тесен — като на всички: бюро, сиво като моето, и малка кръгла маса, отрупана с купчини документи. Сядам на стола до нея.

Питър кръстосва крака в глезените и ме поглежда над рамките на очилата си. Изчаква да започна. Устата ми е пресъхнала. Трябваше да реша какво да кажа, преди да дойда. Трескаво се опитвам да измисля нещо. Какво съобщават хората на шефа си насаме?

— Какво става? — пита той накрая.

В устата ми нахлуват думите, които трябва да изрека. Думи, които се въртят в главата ми цяла сутрин. „Намерих снимка на съпруга си“. Но вече е прекалено късно, дори ако успея да кажа нещо.

Поглеждам картите по стените. Огромни карти на Русия. Политически, пътни, топографски. Очите ми се спират на най-голямата и границата на държавата. Вторачвам се в късчето земя между Украйна и Казахстан. Волгоград.

— Имам семейни проблеми — изтърсвам.

Едва различавам буквите на картата. Не знам как да продължа, нямам никакъв план.

Той тихо въздъхва.

— О, Вивиан. — Очите му са изпълнени със загриженост, със симпатия. — Разбирам.

Нужна ми е цяла минута, за да осъзная какво съм чула, и мигом ме залива чувство за вина. Поглеждам снимките в рамки върху бюрото му, всички на една и съща жена. Пожълтяла снимка, на която е с бяла дантелена рокля. Друга, на която вади подарък от опаковката пухкав пуловер, бухнала коса, на лицето й е изписано истинско щастие. И една по-скорошна, на която е с Питър, зад тях се виждат планини, а двамата изглеждат ведри, спокойни, щастливи.

Преглъщам и отново поглеждам Питър.

— Как е тя? Как е Катрин?

Той отмества поглед. Катрин има рак на гърдата. Трети стадий, откриха го миналата година. Помня деня, в който ни съобщи. На събрание на екипа в заседателната зала. Помня тишината, когато Питър, железният Питър, не издържа и заплака.

Скоро след това я допуснаха до клинично изпитване на ново лекарство. Питър не споделяше много, но Катрин като че ли се държеше. Но преди няколко седмици Питър не дойде на работа, нещо напълно неприсъщо за него, и когато се върна, блед и уморен, обясни, че са я изключили от изпитването. Този път нямаше сълзи, само мълчание. Всички знаехме какво означава тази новина. Че лекарството не дава желания резултат. Че е стигнала края на пътя. Че е въпрос на време.

— Тя е боец — казва той, но в очите му чета, че става дума за битка, която не може да бъде спечелена. Стиска зъби. — Както и твоето момченце.

За момент се обърквам, но после се сещам, че бях споменала за вчерашния преглед на Кейлъб при кардиолога. Явно предполага, че положението не е добро. Длъжна съм да му кажа истината, но не го правя. Свеждам поглед и кимвам. Повдига ми се.

— Ако мога да помогна с нещо…

— Благодаря.

Настъпва неловка тишина и той казва:

— Върви си вкъщи. Погрижи се за семейството си.

Вдигам поглед.

— Не мога, нямам отпуск…

— Колко години си работила извънредно, без да поискаш допълнително заплащане?

Усмихвам се тъжно.

— Много.

— Освобождавам те за днес.

Понечвам да протестирам, но се разколебавам. От какво ме е страх? Че ще си изгубя работата, защото съм си отишла вкъщи? Че няма да премина детектора на лъжата заради тази дребна простъпка? Усещам как част от напрежението ме напуска. Имам нужда да се махна оттук, да подредя мислите си, да се опитам да начертая план за действие.

— Благодаря ти, Питър.

— Ще се моля за теб — тихо казва той, докато вървя към вратата. Хвърля ми дълъг поглед. — Бъди силна.

Връщам се при бюрото. Хелън и Раф са приближили столове до пътечката пред кабинката ми и водят задълбочен разговор. Няма да успея да направя нищо с папката, без да ме видят.

Утре. Утре ще го направя.

Поколебавам се за момент, после изключвам компютъра, вземам си чантата и палтото. Докато изчаквам екранът ми да стане черен, погледът ми се спира върху сватбената снимка в ъгъла на бюрото. Обзема ме странното чувство, че сме успели да избегнем куршума, но необяснимо защо кървя.

 

 

Шест месеца след първата ни среща най-после щях да посетя родния град на Мат. Да се срещна с родителите му, да вляза в къщата, в която беше израснал, да разгледам гимназията. Да се запозная с приятелите му от училище. Вях си издействала цяла седмица отпуск. Мат беше запазил билетите, или поне така ми беше казал. Толкова се вълнувах, че буквално не ме свърташе на едно място.

Съвсем наскоро се беше запознал с родителите ми, бяхме прекарали Коледа в Шарлотсвил и всичко бе минало по мед и масло. Родителите ми го харесаха, а аз го обикнах още повече, като гледах как се държи с тях. Убедена бях, че Мат е мъжът, за когото искам да се омъжа, но за момента годежът беше далечна перспектива. Не познавах родителите му, а нямаше начин да се омъжа за човек, чиито родители не познавам. Струваше ми се нередно и му го казах. Или поне мислех, че съм му казала.

И така, в един мразовит януарски ден се озовахме на летището. Часове наред се колебах какво да облека и накрая се спрях на панталон и жилетка хубави, но консервативни, — с които се надявах да направя добро впечатление на бъдещия си свекър и свекърва. Наредили се бяхме на дългата опашка за проверка на документите и на всяка крачка придърпвахме черните куфари. Мат мълчеше. Струваше ми се неспокоен и това ме напрягаше, понеже не исках да се тревожи от предстоящото запознанство, не исках да се съмнява във връзката ни.

Почти пред гишето се сетих, че бордната ми карта е в него, беше ги разпечатал, преди да тръгнем.

— О! Ще ми дадеш ли бордната карта?

Подаде ми сгънат лист хартия, без да откъсва очи от моите, преднамерено безгрижен.

Безпокойството ми още повече се засили.

— Благодаря — казах и погледнах картата, за да се уверя, че ми е дал моята, а не своята. Видях името си — Вивиан Грей — и три букви, големи и удебелени, които не трябваше да са там. HNL.

Това не беше кодът на летището в Сиатъл. Гледах втренчено буквите, опитвайки се да разбера какво означават.

— Хонолулу — поясни Мат и ме прегърна през кръста.

— Какво? — извърнах се към него.

Той се усмихна широко.

Всъщност Мауи. Ще хванем друг самолет от Хонолулу.

— Мауи?

Той ме побутна напред. Примигнах изненадано — дошъл ми беше редът. Служителят от охраната ме гледаше с раздразнение. Подадох му бордната карта и напълно объркана, с пламнали бузи, изрових шофьорската си книжка от чантата. Служителят подпечата картата, минах през бариерата, спрях до лентата и се наведох да си събуя обувките. Мат постави куфарите на лентата. Прегърна ме отново и притисна буза в моята.

— Какво мислиш?

Дъхът му опари ухото ми и аз долових усмивката в гласа му. Какво мислех ли? Исках да отидем в Сиатъл, исках да се запозная с родителите му, да видя къде е израснал.

— Ами семейството ти?

Минах през металния детектор. Той мина след мен и двамата застанахме един до друг, докато чакахме куфарите да допълзят по лентата.

— Стори ми се кощунство да прахосаш целия си отпуск за Сиатъл — отвърна той.

Какво да кажа? Че предпочитам да отидем в Сиатъл? Би било грубо. Та той току-що ми беше поднесъл пътешествие до Мауи. Мауи! Жертвал беше цяла седмица с родителите си.

И все пак нима не проумяваше колко е важно да се запозная със семейството му? И че ще се наложи да отложим пътуването до Сиатъл с месеци, докато събера няколко свободни дни?

Той свали куфарите ни от лентата.

— Подмених дрехите в багажа ти. — Извади дръжката на куфара и ми я подаде. — Сложил съм само летни дрехи и много бански. — Усмихнато ме придърпа към себе си и бедрата ми се притиснаха в неговите. В очите му танцуваше игриво пламъче. — Естествено, надявам се да прекараме повечето време без дрехи.

— Не знам какво да кажа — изтърсих накрая, но в главата ми се стрелна предателска мисъл: дали е късно да сменим билетите?

Усмивката му угасна и ръцете му увиснаха безсилно.

— О!

Само толкова, но веднага ми стана гузно. След всичко, което беше направил за мен.

— Просто… исках да се запозная с родителите ти.

Мат оклюма.

— Съжалявам. Наистина. Мислех, че това… Просто реших… — Той тръсна глава. — Хайде, да опитаме да сменим билетите.

Сграбчих го за ръката.

— Почакай.

Не знаех защо го спирам и какво ще кажа. Почувствах се ужасно, че съм го засегнала.

— Не, права си, не биваше да го правя. Исках всичко да е идеално, когато ти предло…

Той рязко млъкна и по бузите му плъзна червенина.

„Когато ти предложа да се омъжиш за мен“. Сякаш чувах думите. Сигурна бях, че това се кани да каже. Сърцето ми замря. Зяпнах го, видях уплашеното му лице, пламнало както никога досега.

Мили боже, готвеше се да ми предложи да се омъжа за него. Водеше ме на Хаваите за най-романтичното предложение за брак. На морския бряг, на най-екзотичното място. Копнеех за това повече от всичко на света. А ето че го бях провалила.

— Предложи ми.

Думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра. Но щом ги изрекох, осъзнах, че така е по-добре. След нетактичната ми реакция пътуването щеше да бъде безкрайно неловко. Единственият начин да спася положението беше да променя целта му. Да се отърва от нея.

— Какво? — прошепна той.

— Предложи ми — повторих по-уверено.

— Тук ли? — невярващо попита той.

Пред мен беше мъжът; за когото щях да се омъжа, когото обичах с цялото си сърце. Какво значение имаше къде ще ми предложи? Кимнах.

Лека усмивка, учудена, развълнувана, измести смущението му — бях постъпила правилно. Щяхме да спасим пътуването.

Мат ме сграбчи за ръката.

— Вивиан, обичам те повече от всичко на света. С теб съм по-щастлив, отколкото съм си представял, че мога да бъда, по-щастлив, отколкото заслужавам.

В очите ми напираха сълзи. Това бе бъдещето ми, мъжът, с когото щях да прекарам остатъка от живота си.

— Единственото, което искам, е да изживея живота си с теб.

Той пусна ръката ми, затършува в джоба си и извади пръстен. Без кутийка, явно го беше пуснал в легенчето на детектора заедно с ключовете и портфейла, без да забележа. После коленичи и го протегна към мен с обнадеждено и безкрайно ранимо изражение. — Ще се омъжиш ли за мен?

— Разбира се — прошепнах.

По лицето му се разля облекчение. Мат сложи пръстена на пръста ми и около нас изригнаха ръкопляскания — неусетно ни беше наобиколила цяла тълпа. Засмях се, замаяна от щастие. Прегърнах го, целунах го насред летището. Пръстенът ми проблясваше под флуоресцентната светлина на лампите. В този миг изобщо не ме интересуваше, че не знам нищо за миналото му. Важно беше единствено бъдещето.

 

 

Паркирам в гаража, мислите ми са в безпорядък. Правилно постъпих, нали? Признавам, действах импулсивно, трябваше да изтрия папката от компютъра утре, но постъпих правилно. Само така можех да запазя живота ни.

Въпреки това съм обзета от смазващото чувство, че трябваше да обмисля нещата по-добре, преди да действам. Че сега, ако не друго, трябва да обмисля последствията. Мозъкът обаче отказва да ми съдейства. Сякаш усеща, че няма да понеса онова, което ми предстои да разбера.

Влизам вкъщи и виждам Мат през отворената врата на кухнята. Гледа ме и бърше ръце в кърпата за съдове. Изглежда спокоен, невероятно спокоен. Не като човек, който е убеден, че току-що съм го предала. Всичко вкъщи изглежда нормално. От всекидневната долита звукът на телевизора — филмчето за плюшените играчки, които оживяват.

— Подранила си.

От друга страна, бяхме се разбрали да се държим нормално. Заради мен самата. Вероятно предполага, че вече ни подслушват и дори наблюдават. Свалям палтото и го закачам до вратата. Пускам чантата на пода. Пристъпвам към него.

— Не можах да го направя — казвам тихо.

Кърпата застива в ръцете му. Нужна му е цяла минута, за да проговори:

— Какво искаш да кажеш?

— Не можах да го направя. Не можах да те предам.

Мат сгъва кърпата и я оставя на плота.

— Вив, нали се разбрахме? Трябва да го направиш.

Поклащам глава.

— Не е нужно. Отървах се от доказателствата.

Той ме гледа така настойчиво, че ме побиват тръпки.

— От какво си се отървала?

— От… нещото… което те свързва с мрежата.

— Какво си направила?

— Постарах се да изчезне.

В гласа ми се промъква паника. Истината е, че не е изчезнало. Не напълно. Ще успея ли?

Очите му горят.

— Какво си направила, Вив?

Какво направих? Господи!

Той прокарва ръка през косата си, закрива уста с длан.

— Трябваше да ме предадеш — прошепва.

— Не можах — отвръщам също толкова тихо.

Това беше истината. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да го предам, че това е правилното решение. Единственото решение. Но когато настъпи моментът да задействам безвъзвратно събитията, които щяха да ни погубят, чисто и просто не можах да го направя.

Мат клати глава.

— Такива неща не изчезват просто така. — Пристъпва към мен. Все някога ще излезе наяве. Ще разберат какво си направила.

Сякаш някой притиска сърцето ми. Не бива да разберат. Никой не бива да разбира.

— Децата имат нужда от теб — продължава той.

— Нали именно заради децата го направих изстрелвам.

Как смее да се държи, все едно не мисля за децата? Мисля единствено за семейството ни.

— И сега какво? Какво ще стане с тях, когато осъдят и двама ни за шпионаж в полза на Русия?

Имам чувството, че в дробовете ми няма и капчица въздух. Протягам ръка и се подпирам на стената, за да не падна. Шпионаж в полза на Русия. Измяна. Това ли направих?

Господи, какво щеше да стане с децата? Щяха ли да ги изпратят в Русия? В страна, която не познават, с език, който не разбират, с разбити мечти?

Обзема ме неистов ужас и същевременно ярост, бясна съм на Мат и думите сами напират:

— А какво щеше да стане с децата, ако те бях предала? Какво щеше да стане с нас?

— По-добре, отколкото…

Приближавам се към него.

— Щяхме да загубим заплатата ти. Щяха да ме уволнят и да загубим и моята. Щяхме да останем без здравни застраховки. Без дом.

Мат видимо се стряска, пребледнява. Обзема ме злорадо доволство, че го виждам отчаян и обезсърчен като мен.

— Завинаги ще бъдат заклеймени като деца на руски шпиони. Представяш ли си как ще се чувстват?

Мат отново прокарва ръка през косата си. Не знае как да реагира. Мат, когото познавам, никога не губи самообладание, винаги успява да запази спокойствие и присъствие на духа.

— Не смей да ме обвиняваш за това — продължавам.

Звуча войнствено и наистина съм готова за борба, но дълбоко в себе си съм ужасена. Думите му кънтят в главата ми. Децата имат нужда от теб. Ами ако в желанието си да спася баща им бях сторила нещо много по-лошо? Умишлено прикриване на доказателства. Конспирация, шпионаж всичко щеше да лъсне. Ами ако ме пратят в затвора?

— Права си — проронва Мат.

Примигвам, поглеждам го. Кима. Възвърнал е самообладание. На лицето му е изписана решителност. Сякаш знае какво да направи.

— Аз съм виновен. И аз трябва да оправя нещата.

Точно това исках да чуя. Да, оправи ги. Измъкни ни от тази каша. Усещам, че част от напрежението се свлича от раменете ми. Мат ми подава спасителен пояс точно когато бях сигурна, че ще се удавя. И аз протягам ръце да го сграбча.

Той снишава глас, навежда се към мен, докато лицето му почти докосва моето.

— Но трябва да ми кажеш всичко. Какво точно си открила? И какво точно направи, за да изчезне?