Карън Кливланд
Трябва да знам (16)

15

Нощта минава без вест от Мат, а на сутринта вече не очаквам да получа някакво съобщение. Все още не знам дали си е тръгнал, или се е случило нещо. И не разбирам защо не ме обзема отчаяние, защо имам усещането, че това не е реално.

Четирите деца седят около кухненската маса. Пред двете по-големи има купички с овесена каша, а върху подносите на близнаците са разпилени мюсли и смачкани боровинки. Аз съм на плота и приготвям обяда на Люк — нещо, което обикновено прави Мат — и отпивам бавно от втората чаша кафе. Поредната безсънна нощ. Откъм входната врата се чуват няколко бързи почуквания. Ела ахва.

— Татко? — изписква радостно.

— Татко не чука — уведомява я Люк и усмивката угасва на устните й.

Отварям и мама нахълтва сред облак парфюм, стиснала по една издута пазарска чанта във всяка ръка. Бог знае с какво са пълни. Вероятно с подаръци за децата. Баща ми я следва по петите, нерешителен, по-смутен от обикновено.

Не съм предупредила децата, че ще дойдат. Не бях сигурна кога ще пристигнат. А ето че вече са тук и малките са във възторг, особено Ела.

— Баба и дядо са дошли! — провиква се, щом ги вижда.

Мама се насочва право към кухненската маса, пуска торбите на пода, прегръща Ела, после Люк и накрая лепва няколко целувки по бузките на близнаците. Виждам отпечатъците от червило по лицата им.

— Мамо, защо са дошли? — обръща се към мен Ела.

— За да ни помагат, докато татко го няма — обяснявам.

Срещам погледа на мама, докато мажа филия със сладко, но бързам да извърна очи. Баща ми е спрял нерешително до кафе машината, сякаш не знае къде да се дене.

— Колко време ще останат? — не млъква Ела. — Колко време няма да го има татко?

Стаята утихва. Родителите ми внезапно застиват. Усещам погледите им. Всички ме гледат, чакат отговор. А аз не мога да отлепя очи от сандвича пред мен, защото колкото и да се мъча, не мога да се сетя дали Люк го предпочита нарязан на триъгълници или на правоъгълници. Мама спасява положението:

— Подаръци! Нося ви подаръци!

Рови в торбите и децата се сборичкват за съдържанието им. Издишвам бавно и когато вдигам глава, виждам, че баща ми ме гледа. Усмихва ми се колебливо, неловко извръща поглед.

Когато децата си получават подаръците — плюшени играчки, флумастери, книжки за оцветяване и огромни туби с боички — и приключват със закуската, приготвям раничката на Ела и й помагам да избере нещо за играта „Донеси и разкажи“, която играят в детската градина. Вече са на буквата „п“, така че се спираме на вълшебната й пръчка на принцеса, онази с блестящите камъчета. Прегръщам и целувам Люк и близнаците, пълня термоса с кафе за из път.

После напомням на мама и татко в колко часа пристига училищният автобус на Люк, на кой ъгъл спира.

— Сигурни ли сте, че ще смогнете с близнаците? — питам.

Те предложиха да гледат и Ела, но реших, че с две деца ще се справят по-лесно, отколкото с три. И че е по-добре Ела да иде на детска градина както обикновено.

— Разбира се — уверява ме майка ми.

Поколебавам се с ключове в ръка.

— Благодаря, че дойдохте. — Усещам как очите ми се наливат със сълзи и свеждам поглед, понеже си знам, че ако продължавам да гледам мама, няма да се сдържа. — Нямаше да се справя сама — прошепвам.

— Глупости! — Мама се пресяга и стисва ръката ми. Естествено, че ще се справиш.

 

 

Ела още не беше навършила годинка, когато забременях за трети път. Стана случайно. Не бяхме обсъждали кога и дали изобщо ще имаме трето и определено не бяхме започнали да опитваме. Неотдавна бях прибрала дрехите за бременни в найлонов плик заедно с дрешките за новородени. Не хвърлих нищо, а и Мат не предложи да го направя. Всичко отиде в мазето, в склада, заедно с коритцето, бебешката люлка и останалите работи. Явно все пак сме смятали да имаме още едно дете. Само че не толкова скоро. Определено не толкова скоро.

Тръгнах си от работа по-рано и на път за вкъщи минах да купя тениска за Ела. Не беше лесно да намеря толкова малък размер. Миниатюрна розова блузка с лилав надпис. „Голяма сестричка“. Облякох на Люк тениската му с надпис „Голямо братче“ — още му ставаше от предишния път. И когато Мат се обади да ми каже, че тръгва към къщи, сърцето ми запрепуска. Знаех, че ще е във възторг. Може би щеше да се постресне, да се поуплаши, както и аз, но щеше да е във възторг.

Когато го чух да отключва, викнах децата да го посрещнем, обърнах и двете с лице към него — Ела в ръцете ми, Люк до мен. Мат влезе, поздрави ги възторжено, както обикновено, наведе се да ме целуне. В този момент забеляза тениските — първо тази на Люк, после и на Ела. Лицето му замръзна, цялото му тяло замръзна. Чаках усмивката, чаках онази радостна емоция, изписала се на лицето му първите два пъти, но не я видях.

— Бременна ли си?

Само това каза. Едва ли не обвинително.

Бременна ли си? Думите му ме срязаха като с нож. Предишните два пъти повтаряше, че „сме“ бременни толкова често, че чак ме дразнеше. На няколко пъти дори му се озъбих, че аз съм тази, която повръща всяка сутрин, която има киселини и скован гръб. Сега пожелах от все сърце да каже същото. Да каже, че сме рамо до рамо и в това приключение.

— Да — отговорих и се опитах да не обръщам внимание на изражението му.

Още е в шок. Уплашен е. Дай му малко време да свикне с мисълта и ще видиш колко ще се зарадва.

— Бременна си — повтори той без усмивка. И добави без никаква емоция: — Еха.

Същата нощ прокървих. Помня кръвта по бельото, помня колко се уплаших. Първо кафеникава, после алена, когато започнаха болките. Обадих се на лекаря, защото така се прави, нали? Помня тъжния глас, който ми отговори. Нищо не можете да направите. Статистиката. Една от четири бременности. Сякаш от това се очакваше да ми олекне. Помня как се свих на топка върху студените плочки в банята. Не пих болкоуспокояващи, понеже исках да усетя всичко. Дължах й поне това.

На нея. Беше момиченце. Усещах го. Представях си личицето й, представях си малкото същество, което нямаше да се роди.

Нямах сили да събудя Мат и да му кажа. Не и след реакцията му. Спомних си изражението му, думите му — не би могъл да разбере каква болка изпитвам. Сигурна бях — трябваше да се справя сама. Да изгубя бебето си, да тъгувам по бебето си. Най-болезненото, най-мъчителното преживяване в живота ми, но исках да съм сама.

Съжалявам, прошепнах й, когато спазмите се засилиха, когато болката стана нетърпима и по лицето ми потекоха сълзи. Дори не знаех защо се извинявам. Вероятно заради реакцията на Мат. Нима в тъй краткото си съществуване тя не заслужаваше да познава единствено любов? Вълнение? Радост? Толкова съжалявам.

След това болката се усили още повече, макар да ми се струваше невъзможно. Свих се на две, неспособна да помръдна, потна, стиснала зъби, за да не изпищя. Мислех, че ще умра, толкова ме болеше. И навсякъде кръв, толкова много кръв. Никой не ми беше казал, че ще е като раждане, че ще боли толкова. А после вече не можех да се сдържам. Точно преди да изпищя. Мат приклекна на пода до мен, обви тялото ми с ръце, сякаш усещаше болката ми.

— Всичко е наред, всичко е наред — прошепна напълно неуместно той, понеже нищо не беше наред, абсолютно нищо.

Мат ме залюля в прегръдките си, както бяхме на пода. И в този момент всички сдържани чувства се отприщиха отведнъж и тялото ми се разтресе от раздиращи ридания, които не бях в състояние да удържа, защото не исках съпругът ми да е до мен, защото бях изгубила бебето си, защото животът беше толкова несправедлив.

— Защо не ме събуди?

Главата ми се притискаше към гърдите му. Чувах сърцето му, кънтенето на думите в гръдния му кош, по-силно от самите думи.

Вдигнах глава, погледнах го, прошепнах истината:

— Защото не я искаше.

Мат трепна, очите му се разшириха. Видях болката, а в следващия момент чувството за вина ме захлупи като вълна. Бебето беше и негово. Естествено, че я е искал. Как можах да изрека нещо толкова грозно?

— Защо говориш така?

Сведох глава, вторачих се във фугите между плочките и мълчанието увисна тежко между нас.

— Уплаших се — продължи той. — Не реагирах както трябва.

Вдигнах глава, но отново се наведох, смутена от болката в очите му. Зарових лице в ризата му, студена от сълзите ми. Мат се поколеба за миг, после ме прегърна и за пръв път тази нощ си помислих, че може би нещата все пак ще се оправят.

— Съжалявам — прошепна той.

И аз проумях, че съм сгрешила. Не биваше така прибързано да решавам най-лошото. Не биваше да се мъча да се справя сама.

— Обичам те, Вив.

— И аз теб.

 

 

Мама се обажда късно следобед да ми каже, че е взела Ела от детската градина, че баща ми е посрещнал Люк на спирката, че по някаква причина раницата му е изчезнала, но всички са у дома, живи и здрави. Въздъхвам от облекчение. Няма значение, казвам, леко подразнена, когато за трети път повтаря, че раницата е изчезнала. Ще му купим друга. Важното е, че децата са добре. Дори не бях осъзнала, че подсъзнателно чакам обаждането й, чакам да ми каже, че децата са се прибрали благополучно.

Цял ден работя трескаво. Вписвам имена в полето за търсене, пресявам досиета, отчаяно се опитвам да открия ръководителя, да напредна поне малко, да си възвърна поне някакво усещане за контрол. Безнадеждно е. Поредният безрезултатен ден.

Поредният пропилян ден.

Тръгвам си след точно осем часа. Когато стигам нашата улица, вече се мръква. Спирам на алеята, оставям колата да работи на празен ход и поглеждам къщата. Лампите светят и през прозрачните завеси виждам силуетите на родителите и на децата си.

В следващия момент нещо друго привлича погледа ми. Друг силует на верандата. Седи на един от столовете, полускрит в сенките.

Юри. Не виждам лицето му, но знам, че е той. Шесто чувство.

Сърцето ми се преобръща. Какво прави тук? Пред къщата ми, само на метри от децата ми. Какво иска? Дръпвам ключа от стартера, пресягам се за чантата, без да снемам очи от него. Излизам от колата и тръгвам към верандата.

Юри седи съвсем неподвижно и ме наблюдава. На живо изглежда по-едър. По-опасен. Облечен е с джинси и черна риза. Горните две копчета са разкопчани и на шията му се вижда златна верижка с висулка. Черни кубинки. Спирам пред него и отправям гореща молитва вратата да си остане затворена, децата да стоят на сигурно вътре.

— Какво търсиш тук? — питам.

— Ела да седнеш, Вивиан.

Говори с акцент, но не толкова силен, колкото очаквах. Посочва стола до себе си. Моят стол.

— Какво искаш?

— Да си поприказваме.

Не ме изпуска от поглед и чака да седна, но аз не сядам. Той свива рамене и се изправя. Посяга към задния си джоб и вади кутия цигари. На хълбока му виси нещо твърдо — виждам очертанията под ризата.

Сигурно е кобур. Сърцето ми препуска.

Почуква кутията с длан, веднъж, втори път. Оглежда ме преценяващо.

— Ще гледам да съм кратък, понеже знам, че децата те чакат.

Отваря кутията, вади цигара, затваря кутията.

При споменаването на децата през тялото ми пробягва тръпка и очите ми неволно се насочват отново към хълбока му. Минава ми нелепата мисъл, че не бива да пали цигара тук. Че не искам цигарен дим на верандата, толкова близо до децата. Сякаш това е най-голямата ми тревога в момента.

Юри пъха цигарата между устните си и бърка в предния си джоб за запалка. Ризата му се повдига леко, виждам черната пластмаса на хълбока му. Определено е кобур.

— Направиш ли го, и двамата ще получим каквото искаме.

Цигарата подскача между устните му, докато говори.

— И двамата?

Той щраква със запалката веднъж, два пъти и пламъкът грейва. Поднася го към крайчето на цигарата и то припламва в оранжево. После ме поглежда, свива рамене.

— Естествено. Аз си качвам програмата, а ти си получаваш живота обратно. Ще си бъдеш с децата.

С децата. А не със съпруга и децата.

— Ами Мат? — изричам, преди да успея да се удържа, преди да помисля.

— Мат ли? — поглежда ме неразбиращо. После се изсмива и вади цигарата от устата си. — А, Александър. — Той поклаща глава, все така усмихнат. — Наистина си наивна, но пък Александър точно на това разчиташе.

Призлява ми. Юри дръпва от цигарата, издишва облак дим.

— Нали той те забърка в тази каша? Нали той те предаде?

— Мат никога не би ме предал.

— Вече го направи — изсмива се отново. — Предава ни всичко, което му споделяш. От години.

Тръсвам глава. Невъзможно.

— Например за колегите ти. Как им бяха имената? Марта? Трей?

Усещам стягаща болка в гърдите. Мат ме уверяваше, че не го е направил. Закле ми се. А аз можех да се закълна, че казва истината.

Усмивката изчезва от лицето му, стопява се и остава само студенина. Юри присвива очи и вади цигарата.

— Да престанем с глупостите. Да поговорим като професионалисти. Не искаш ли тази история да приключи?

Чака да отговоря.

— Да — казвам.

Знаеш, че нямаш избор.

— Имам избор.

Устните му се извиват в усмивка.

— Затвор? Наистина ли това би избрала?

Пулсът ми се ускорява.

— Ако откажеш да ни сътрудничиш, каква причина имам да не споделя с властите информацията, с която разполагам?

— Мат — прошепвам, но още на мига съзнавам, че това не е никаква причина.

Юри се изсмива, после дръпва силно от цигарата.

— Съпругът ти отдавна замина, Вивиан — казва той и думите излизат от устата му заедно със струя цигарен дим, лепкав и всепроникващ.

— Не ти вярвам — прошепвам, макар че вече не съм сигурна на какво да вярвам.

Той се втренчва в мен с непроницаемо изражение. После почуква цигарата, за да изтръска пепелта.

— Но настоява да се погрижим за теб.

Гледам го в очите, затаила дъх, и чакам да продължи.

— Ще ти платим. Достатъчно, за да се грижиш за децата спокойно, при това дълго време.

Продължавам да го гледам втренчено, виждам как дръпва отново, бавно издишва дима през носа и оглежда улицата. После пуска фаса на верандата, смачква го с тока си и ме поглежда многозначително.

— Децата ти имат само теб. Не го забравяй.

 

 

След спонтанния аборт вече не стоеше въпросът дали искам още едно дете. Душата ме болеше за изгубеното бебе. За момичето, чието личице продължаваше да навестява сънищата ми. Видех ли бременна жена, неволно сравнявах корема й със своя — какъвто щеше да бъде, ако не бях изгубила детето — и сърцето ми се свиваше. Исках и аз да ходя с панталони с ластична талия, исках и моите глезени да са подути. Исках да превръщам стаята за гости в детска стая, да сгъвам миниатюрни дрешки.

И най-вече исках да гушкам бебе. Знаех, че никога няма да прегръщам нея, която изгубих, но исках друго бебе. Малко човече, което да гушкам, да кърмя, да обичам, да защитавам. Исках втори шанс.

Успявахме да си позволим две деца в яслата, но с три щеше да е невъзможно. Мат не закъсня да ми го изтъкне, а и аз не можех да забравя реакцията му при последната бременност. Затова, макар да нямах търпение да забременея, решихме да изчакаме Люк да тръгне на детска градина, преди да опитаме отново.

А когато се появи синята чертичка, изпаднах в ужас. Ужас, че ще изгубя и това дете. Че Мат ще реагира като миналия път. Затова си замълчах, ден, после втори. Чаках кървенето. И когато не прокървих, реших, че е редно да му кажа.

Не планирах нищо грандиозно. Тениските от предишния път се бяха превърнали в болезнен спомен. Изчаках децата да заспят, да останем сами, сгушени на канапето пред телевизора, извадих теста за бременност и зачаках.

Мат погледна теста, после мен.

— Бременни сме — прошепна.

Лицето му бавно се разтегли в усмивка. После ме прегърна толкова силно, че се уплаших за мъничето в утробата си.

Няколко седмици по-късно отидохме на първия преглед. Броях дните нетърпеливо, отчаяно копнеех за потвърждение, че всичко е наред, всеки път в тоалетната умирах от ужас, че ще видя кръв. Но когато седнах до апарата за ултразвук, в главата ми се загнезди друг страх. Че няма да чуя сърдечен тон. Че се е случило нещо фатално.

Доктор Браун започна прегледа. Мат ме хвана за ръката, стиснах силно неговата и вперих поглед в екрана, обзета от паника. Зачаках образът да се избистри, а лекарката въртеше устройството, търсеше подходящо местенце, подходящ ъгъл. Умирах от нетърпение да доловя движение, припърхването на сърчице. И ето: миниатюрна бяла точица, туптящо сърце.

А до него — още едно.

Зяпнах екрана, прекрасно разбирах какво виждам. С мъка откъснах очи, за да погледна Мат. И той гледаше екрана. Лицето му пребледня. Той се усмихна, но усмивката му трепна.

Може и да беше уплашен, притеснен, но аз бях във възторг. Близнаци. Щях да гушкам не едно бебе, а две. Имах чувството, че съм получила втори шанс след детето, което бях загубила година по-рано.

На път към къщи мълчахме, всеки потънал в мислите си. Накрая Мат се обади:

— Как ще се справим?

Не знам какво имаше предвид как ще се справим с четири деца или с близнаци, които ще се будят един след друг цяла нощ, или как ще се справим с парите. Отговорих на въпроса, който смятах, че задава, с онова, което ми се въртеше в главата.

— Ще си остана вкъщи.

Мат стисна волана толкова силно, че кокал четата му побеляха.

— Поне за известно време…

— Няма ли да ти липсва работата?

Зареях поглед през стъклото.

— Възможно е. — Замълчах. Знаех, че ще ми липсва. Щеше да ми липсва възможността да постигна нещо. Шансът да разбера дали алгоритъмът, който бях разработила, действително ще ни доведе до спящ агент в мрежата. — Само че децата ще ми липсват повече.

— Но по-нататък…

— По-нататък може да се върна.

Поне така се надявах. Когато децата тръгнеха на училище, когато вече нямах чувството, че времето изтича между пръстите ми. Когато можех да се съсредоточа върху работата, да й отдам заслуженото внимание, вместо да усещам, че се провалям във всяко отношение.

— Сигурна ли, че ще можеш? — хвърли ми той бърз поглед.

Замълчах. Нямаше гаранция, че ще ме вземат обратно. Дълго обсъжданите съкращенията на бюджета вече бяха реалност и за момента не наемаха нови хора. Ако си тръгнех, можеше да се окаже завинаги.

— Ще ни дойде нанагорно със здравните застраховки — отбеляза Мат. — С твоята имахме късмет — поклати той глава. — Моята не покрива нищо, а вноските са безобразно високи.

Извърнах поглед, загледах се през прозореца. Вярно беше. Работата му имаше плюсове, но здравната застраховка не беше сред тях.

— Здрави сме — казах.

Точно сега не исках да се замислям за трудностите.

— Трябва да сме подготвени, с близнаци понякога има усложнения…

В съседната лента профуча кола, твърде бързо. Не отговорих.

— А и няма да ни е лесно да се оправяме само с една заплата.

Стомахът ми се сви и гърдите ми се стегнаха толкова силно, че се уплаших за бебетата. Не биваше да се напрягам. Трябваше да се успокоя. Поех си дълбоко въздух, после още веднъж.

— Бебетата няма да си останат бебета, нали знаеш? — отбеляза Мат.

— Знам — прошепнах аз.

През прозореца всичко е размазано. Ами ако се окаже, че не просто ще си почина малко? Ако се окаже, че никога повече няма да имам кариера? Работата ми беше част от мен. Готова ли бях да се откажа от нея?

Исках всичко. Време с децата и стойностна кариера, но ми се струваше невъзможно.

След няколко секунди ръката му потърси моята.

— Просто не виждам как ще се справим — каза тихо. — Искам единствено да сме добре.

 

 

Гледам как Юри крачи към колата, паркирана на отсрещната страна на улицата. Черен седан с четири врати. Вашингтонска регистрация в червено, бяло и синьо. Прочитам номера и го повтарям шепнешком веднъж, втори път. Изчаквам да потегли, да се отдалечи по улицата, докато задните му светлини изчезнат. После ровя в чантата, вадя химикалка и късче хартия и записвам номера.

Едва тогава рухвам. Свличам се на земята и обгръщам коленете си с ръце. Треперя неконтролируемо. Нима това действително се случва?

Единствената причина да се окажа в това положение бе, че исках да защитя Мат, да го задържа при себе си и децата, да запазя досегашния ни живот. А ето че него го няма.

Излъгал ме беше за Марта и Трей. Разказал беше на Юри за тях, естествено, че го е направил. Как може да съм толкова доверчива? Защо просто не ми беше казал истината? Не мога да изтрия от мислите си изражението му онзи път, когато ми се закле, че не е споменал и дума. Колко искрен изглеждаше. Очевидно съм напълно неспособна да различа истината от лъжата.

И децата. Мили боже, децата! Децата ти имат само теб. Юри е прав. Какво ще стане с тях, ако ме пратят в затвора?

Чувам как вратата се отваря зад гърба ми — скърца, трябва да се смаже.

— Вивиан?

Мама. После стъпки, приближават се, долавям уханието на парфюма й, когато прикляква до мен.

— О, миличка!

Прегръща ме силно, както когато бях малка. Заравям глава в меката й гръд, сякаш отново съм дете.

— Вивиан, миличка, какво има? Нещо с Мат ли? Чу ли се с него?

Имам чувството, че се давя. Клатя глава, все така заровена в прегръдките й. Тя гали косата ми. Усещам как от цялото й същество струи любов. Усещам огромното й желание да поправи нещата, да премахне болката ми. Готовността й да направи всичко за мен.

Отдръпвам се бавно и я поглеждам. По някаква причина в тъмното изглежда по-възрастна — може би заради ъгъла, под който светлината от отворената врата пада върху лицето й, или заради тревогата, разкривила чергите й. Колко ли години им остават в добро здраве, на нея и татко? Недостатъчно, за да се грижат за четирите ми деца. За да ги отгледат.

А и да преживеят вкарването ми в затвора. Не мога да си представя колко ще им е тежко.

— Ще ти се обади, миличка. Сигурна съм, че ще ти се обади — казва тя.

Но на лицето й се изписва колебание. Неувереност. Смътното усещане, че може би Мат не е този, за когото го е мислила, понеже човекът, когото тя познава, никога не би изчезнал просто така. Не искам да виждам тази неувереност. Не искам да чувам лъжите, изречени, за да ми помогнат да се чувствам по-добре.

Тя се размърдва и сяда на земята, премества се по-близо до мен. Седим и мълчим. Едната й длан чертае нежно кръгове по гърба ми, като правя и аз с децата. Чувам цикадите. Отваря се врата на кола, затваря се.

— Какво стана? — пита тихо, най-после изрекла въпроса, който я гложди още откакто й се обадих. — Защо го няма?

Втренчвам се право напред, към къщата на семейство Кедър, към сините капаци, спуснатите щори, няколкото осветени прозореца.

— Ако не ти се говори, няма да те разпитвам — казва мама.

Говори ми се. Изпитвам непреодолимото желание да си кажа всичко, да споделя всички тайни. Няма да е честно да я товаря така. Не мога да го направя. Товарът си е само мой, редно е да го нося сама.

Все пак трябва да й кажа нещо.

— Има някои неща от миналото му — започвам предпазливо. — Неща, за които не ми е казвал.

С периферното си зрение виждам как кима, сякаш точно това е очаквала или поне не е изненадана. Представям си ги с татко вечерта, след като им се обадих, как гадаят какво се е случило. Внезапно ме напушва смях. О, мамо, не е това, което си мислиш.

— Преди да се запознаете?

Кимам.

Тя не отговаря веднага, сякаш й е нужно време, за да си събере мислите.

— Всички допускаме грешки — отбелязва накрая.

— Неговата грешка е, че не сподели с мен истината — казвам тихо.

Защото е точно така. Причината да стигнем дотук не е моментна слабост, а десет години в лъжа.

Мама кима отново. Гали гърба ми, безкрайни кръгове. Един от прозорците отсреща угасва.

— Понякога — запъва се мама… — си мислим, че ако скрием истината, ще предпазим хората, които обичаме най-силно на света.

Взирам се в тъмния прозорец, в малкия черен правоъгълник. Точно това направих аз самата, нали? Опитах се да защитя семейството си. Представям си как седя пред компютъра в работата, а курсорът се колебае над бутона „Изтрий“.

— Не знам никакви подробности, естествено — добавя тя. — Но мъжът, когото познавам, е добър човек.

Сълзите парят в очите ми и аз се опитвам да ги преглътна. Онзи Мат, когото аз познавам, също е добър човек. Човек, който не би изчезнал току-така.

Ами ако човекът, когото познаваме, всъщност не съществува?

 

 

Когато децата са по леглата, а мама и татко са се оттеглили в импровизираната стая за гости — малката ниша с разтегателното канапе, сядам във всекидневната, сама в гнетящата тишина.

Юри дойде в дома ми. Нещата изобщо не са приключили. Няма да ме оставят на мира, както бяха оставили Марта и Трей.

Направих нещо незаконно, а те разполагат с доказателства, които ще ме вкарат в затвора. Държат ме в ръцете си.

Предупреждението на Юри отеква в главата ми. Децата ти имат само теб. Вярно е. Мат го няма. Не мога да продължавам да го чакам да се появи на бял кон и да ме спаси. Ще се наложи да се справя сама.

Ще се наложи да се боря.

Да се спася от затвора.

Докато Юри разполага с доказателства за стореното от мен, ми се струва невъзможно да се спася. Докато Юри разполага с доказателства. Тази мисъл ме зашлевява като плесница. Ами ако се погрижа да изчезнат?

ЦРУ не разполага с никаква информация срещу мен. Доказателства имат само руснаците. Само Юри.

Със сигурност притежава копие от съдържанието на плика. Разпечатките, които доказват, че съм видяла снимката на Мат. Нали именно на тях разчита, за да ме изнудва. Ами ако открия неговите копия и ги унищожа? Няма да има средство да ме принуждава да правя каквото и да било. Естествено, пак би могъл да ме издаде на полицията, но тогава ще е моята дума срещу неговата.

Точно така. Това е решението, единственият начин да не попадна в затвора, да остана с децата. Ще унищожа доказателствата.

Което означава, че трябва да го намеря.

Във вените ми нахлува адреналин. Ставам, отивам в коридора. Ровя в чантата си и вадя късчето хартия, върху което съм записала номера на колата на Юри.

Влизам в дрешника в стаята на близнаците, свалям пластмасова кутия от най-горния рафт. Умалели дрешки. Изваждам телефона с предплатената карта. Връщам се във всекидневната, намирам номера на Омар, вадя батерията от своя телефон и се обаждам от предплатения.

— Вивиан е — казвам, когато вдига. — Трябва ми услуга.

— Казвай.

— Искам да ми намериш собственика на един автомобил.

— Добре. — После се поколебава. — А можеш ли да ми кажеш защо?

— Пред къщата ми имаше паркиран автомобил днес. — Дотук не се отклонявам от истината. — Стори ми се подозрително. Вероятно си внушавам, но реших да проверя.

Лъжата излиза от устата ми по-лесно, отколкото очаквах.

— Ясно. Една секунда.

Чувам шумолене и си представям как отваря лаптопа, влиза в базата данни на Бюрото, в някаква програма, която черпи информация от всички регистри, от всички налични данни. Ще ми каже име и адрес. Ако имам късмет, ще науча псевдонима, който Юри използва в Щатите. А ако не разбера точния му адрес, поне ще имам някаква следа. Нещо, което да проуча.

— Готово — казва Омар.

Диктувам му номера и чувам как клавиатурата потраква. Настава дълга пауза, последвана от ново почукване. После ми повтаря номера, пита дали съм сигурна, че е този. Поглеждам листчето и потвърждавам.

— Хм — казва той. — Странна работа.

Затаявам дъх и чакам да продължи.

— Досега не ми се беше случвало такова нещо.

Сърцето ми бис толкова силно, че буквално го чувам.

— Какво?

— Не е вписан в никой от регистрите.

 

 

На следващата сутрин, докато вадя чаша за кафе от шкафа, погледът ми неволно попада върху термоса. Седи си кротко на рафта, лъскав и метален. Замръзвам.

Номерът на автомобила беше единствената ми следа. Нямам представа как да открия Юри, как да унищожа доказателствата, които може да ме вкарат в затвора.

Бавно посягам към термоса. Свалям го от рафта, слагам го върху плота.

Бих могла да го направя. Бих могла да отнеса флашката в офиса, да я пъхна в компютъра. Точно като миналия път. И всичко ще приключи. Така каза Мат. Така каза и Юри.

Ще ти платим. Достатъчно, за да се грижиш за децата спокойно, при това дълго време. Обещанието на Юри отеква в главата ми. До голяма степен причината да не предам Мат се дължеше именно на страха, че няма да мога да издържам децата сама, ако него го няма. Ето че сега го няма. И Юри ми беше предложил решение.

Сещам се и за думите на Мат отпреди много години, онзи път в колата. Ако нещо се случи с мен. Вив, направи каквото трябва, за да са добре децата.

Каквото трябва.

— Вивиан?

Обръщам се. Мама. Дори не съм я чула да влиза в кухнята. Наблюдава ме тревожно.

— Добре ли си?

Поглеждам термоса, виждам разкривеното си отражение. Това не съм аз. Не съм такава. По-силна съм. Извръщам поглед, обръщам се към мама.

— Добре съм.

 

 

Седя на бюрото с чаша кафе, по чиято повърхност плуват зрънца. Взирам се в екрана, на който е отворен разузнавателен доклад, избран съвсем произволно, така че, ако се случи някой да погледне, да изглежда, сякаш чета. Всъщност отчаяно се опитвам да се съсредоточа.

Трябва да намеря доказателствата. Трябва да ги унищожа. Но нямам представа как да го направя.

Омар провери и в други бази данни, но така и не намери информация за регистрационния номер. „Вивиан, какво точно става?“, попита ме. „Явно съм сбъркала номера“, казах. Но знаех, че не съм сбъркала, а фактът, че номерът не е вписан никъде, ме изпълва с ужас.

За миг се замислям дали да не грабна децата и да избягам, но това не е решение. Руснаците си ги бива. Ще ни намерят.

Ще се наложи да остана тук и да се боря.

 

 

Късно вечерта, след като децата и родителите ми заспиват, оставам сама във всекидневната. Пуснала съм някакво малоумно предаване по телевизията, колкото да ми прави компания и да избегна тежката тишина, която се спуска в къщата, когато телевизорът не работи. Предаване за срещи — десетки жени се съревновават за един-единствен мъж, всички лудо влюбени в него, но нито една не знае що за човек е всъщност.

Телефонът ми вибрира, започва да танцува лекичко на възглавницата до мен. Мат, казвам си, защото това е единствената причина да го държа включен. Но на екрана пише „Неизвестен номер“. Не е Мат. Апаратът продължава да вибрира, жужи дразнещо. Изключвам звука на телевизора, после се пресягам и вдигам, приближавам апарата внимателно до ухото си, сякаш може да експлодира.

— Ало?

— Вивиан — казва познатият глас с руски акцент. Стомахът ми се сгърчва. — Мина още един ден, а ти не си изпълнила задачата.

Тонът е лек, дружелюбен. Всъщност е плашещ, понеже думите са заплашителни, обвинителни.

— Днес нямах възможност — лъжа, тъй като в момента ми се струва, че единственият ми ход е да протакам.

— Аха — отвръща Юри лаконично, от което ми става ясно, че не ми вярва. — Добре. Ще те свържа с някой, който… — Той замлъква, сякаш търси подходящи думи. — Може би ще те убеди да намериш възможност.

В слушалката се чува изщракване, после още едно. Шумолене. Чакам напрегнато и накрая чувам гласа на Мат.

— Вив, аз съм.

Пръстите ми стискат здраво телефона.

— Мат? Къде си?

Пауза.

— В Москва.

Москва. Невъзможно. Следователно си е тръгнал. Онзи ден е оставил децата сами, без възрастен човек край тях. До този момент не бях осъзнала, че не вярвах да е постъпил така. Че все още хранех надежда да се върне, да не ни е напуснал.

— Слушай, трябва да го направиш.

Онемявам. Буквално оставам без думи. Москва. Звучи напълно нереално.

— Помисли за децата.

Помисли за децата. Как смес да ми го казва?

— А ти помисли ли? — питам и гласът ми прозвучава по-твърдо.

Представям си Люк сам на кухненската маса. И другите три деца до рецепцията в детската градина.

Мат не отговаря. Чувам как диша, а може би диша Юри, няма как да съм сигурна. В настъпилата тишина си представям двама ни на дансинга, на сватбата, чувам думите, които прошепна в ухото ми. Тръсвам глава. Вече не знам на какво да вярвам.

— Ще ти платят — казва накрая Мат. — Достатъчно, за да можеш да напуснеш работа.

— Какво? — прошепвам.

— Ще можеш да прекарваш повече време с децата. Винаги си го искала.

Не по този начин.

— Исках да сме заедно — шепна. — Ти и аз. Семейство.

Отново мълчание.

— Аз също.

Гласът му звучи глухо. Представям си изражението на лицето му, гънките на челото.

Очите ми се наливат със сълзи, почти не виждам.

— Моля те, Вивиан — казва Мат и аз изтръпвам от страх заради настойчивостта му, заради отчаянието в гласа му. — Направи го заради децата.