Карън Кливланд
Трябва да знам (14)

13

Черният седан чака пред училището с включен двигател. Паркиран е успоредно в тиха зелена уличка. Двигателят мърка кротко, едва чуто на фона на грохота на преминаващите автобуси, веселите викове и гласовете на пристигащите деца.

— Ето го — казва Юри.

Той сваля ръка от волана и сочи през дясното стъкло.

Отстрани се вижда кръгла алея, редица жълти автобуси. Ниска бяла ограда отделя училището от околните площи.

Спътникът му Анатолий поглежда ръката, протегната покрай гърдите му, и надниква през прозореца, накъдето сочи изпънатият пръст. Вдига бинокъл пред очите си.

— Със синята тениска — казва Юри. — И червена раница.

Анатолий наглася бинокъла, за да види по-ясно момчето. Детето стои на тротоара, точно до вратите на автобуса. Яркосиня тениска и джинси, комично голяма раница. Смее се на нещо, казано от приятеля му, празното място от падналия зъб се вижда ясно.

— Одрал е кожата на Александър — измърморва Анатолий.

Момчето говори и размахва ръце. Приятелят му слуша, смее се.

— Тук ли чака всяка сутрин? — пита Анатолий и поглежда оградата най-близо до автобусите, на хвърлей от момчето.

— Всяка сутрин.

Анатолий пуска бинокъла. После, без да се усмихва, без дори да мигне, продължава да наблюдава момчето.