Карън Кливланд
Трябва да знам (22)

21

Замръзвам. Някой се е промъкнал, без да го чуя. Не заключих вратата, след като Мат излезе.

Юри е проточил шия и се опитва да погледне зад гърба ми. Очите му са впити в нещо, в някого — в новодошлия. Очевидно го разпознава. По лицето му бавно плъзва усмивка, от която ме обзема паника. Ще умра. Ще умра тук, сега.

Вцепенена очаквам изстрела. Нямам сили да се обърнала видя човека, който ще ме убие.

Усмивката на Юри се разтяга още повече. Виждам зъбите му, криви, пожълтели.

Здравей, Питър. Радвам се да те видя.

 

 

ПИТЪР.

Чувам името, но не мога да повярвам. Не е възможно, нали? Обръщам се бавно. Панталон с басти, мокасини, очила… и револвер, насочен право срещу мен. Питър. Инстинктивно пускам пистолета, вдигам ръце и отстъпвам назад.

Омар беше казал, че в контраразузнаването има къртица — някой от моите колеги. Юри беше споменал, че е човек с достъп до „Атина“. Редно беше да навържа нещата.

Но Питър? Питър?!

— Вивиан, мисля, че познаваш Питър — подмята Юри и прихва да се смее с налудничав, безумен смях. Истински се забавлява.

Не откъсвам очи от Питър. Той сваля оръжието, свил ръка под неудобен ъгъл, сякаш не е съвсем сигурен къде да го дене.

— Нали ти казах, че излишно се мъчиш да намериш разпечатките — не млъква Юри. Нашият приятел Питър има още едно копие. Нали, Питър?

— Как можа? — прошепвам, без да обръщам внимание на Юри, втренчена в Питър.

Той примигва, но не отговаря.

— Трябва да отбележа, че идваш в най-подходящия момент — продължава Юри. — Тъкмо говорех за теб.

Очите на Питър не се откъсват от моите. Не съм сигурна дали изобщо е чул Юри.

— Имах предчувствието, че ще те намеря тук, Вивиан, след като не се появи на работа — казва той.

Питър е къртицата. Работи за руснаците, помагал им е да ме изнудват.

— Как можа? — повтарям.

Той намества очила с показалеца на свободната си ръка, понечва да отговори, но затваря уста, без да продума. Кашля мъчително.

— Катрин.

Катрин. Естествено, че го е направил заради Катрин. Катрин беше единственото нещо, което обича повече от работата си, повече от родината си. Питър сваля очилата и избърсва очи с опакото на ръката си — онази, която стиска пистолета.

Неволно насочва дулото ту натам, ту насам. Като че ли не помни, че държи оръжие. А пръстът му е все така на спусъка.

— Онова експериментално лекарство… — продължава той и слага отново очилата, наглася ги върху носа си. Не я одобриха за изпитването.

Не я одобриха? Гледам го безмълвно и чакам да продължи. На стола зад мен Юри също мълчи.

— Оставаха й два-три месеца, не повече. Нямаш представа какво е да чуеш такова нещо… — Гласът му потреперва. Клати глава. — Уж си беше съвсем добре. Целият живот беше пред нас. А на следващия ден ни го сервираха. Само два месеца.

Пробожда ме съчувствие, което бързо се изпарява. Това не е Питър, моят ментор, моят приятел. Пред мен стои непознат човек, стиснал пистолет, готов да ме убие.

Той примигва и като че ли едва сега ме вижда ясно.

— Тогава ме потърсиха. Един от тях — кимва към Юри и продължава с безизразен глас: — Обеща да ни набави лекарствата, ако се съглася да работя за тях.

— И ти се съгласи — казвам.

Свива рамене безпомощно. В жеста му се долавя срам. Поне се срамува.

— Знаех, че не бива. Естествено, че знаех. Но той ми предложи най-ценното нещо на света. Време. Време с човека, който означаваше всичко за мен. Нима такова нещо има цена? Можеш ли да откажеш?

Гласът му се извисява умолително, сякаш иска да го разбера, да му простя. И в известен смисъл му прощавам. Колкото и да ми е неприятно да го призная, прощавам му. Напипали са най-болното му място. Както направиха с мен.

— На Катрин не казах. Нямаше да ми позволи. Обясних й, че в крайна сметка са я допуснали до проучването. Пред себе си се заклех, че когато всичко приключи, ще си призная. Ще разкажа всичко, което съм издал на руснаците. Ще поправя всяко зло, което съм причинил.

Обзема ме странен трепет. Надежда? Всичко вече е приключило, нали? Катрин си отиде.

— Лекарствата помогнаха, поне за известно време. Юри го слуша съсредоточено, сякаш за пръв път чува тази история. — А после ми дадоха флашка. Казаха ми да кача съдържанието й в компютъра в стаята с ограничен достъп. — Питър отново намества очила. — Отказах. Едно е да предавам сведения за Марта и проблемите й с алкохола, за приятеля на Трей, но да им осигуря достъп до системите ни… да разкрия самоличността на тайните ни агенти, на руснаци, които работят за нас… такова нещо не можех да направя.

Виждам как стисва зъби.

— Заплашиха ме, че ще й спрат лекарствата. И го направиха. Катрин почина четири седмици по-късно.

Отварям уста и дъхът ми излиза със свистене. Сърцето ми се свива за него, представям си как се е измъчвал през онези седмици с ясното съзнание какво ще им струва решението му. А после с нова сила ме завладява омраза към тези хора. Тези чудовища.

— Мислят си, че няма да кажа нищо — продължава Питър. — Мислят, че няма да се предам на властите, защото ще изгния в затвора. Но не разбират, че животът ми не струва и пукната пара.

Юри го гледа като ударен. Зашеметен, онемял.

Питър не му обръща внимание. В очите му блестят сълзи.

— Нямах никакво желание да живея, но се налагаше. Трябваше да поправя стореното. — Гласът му потреперва. — Особено онова, което причиних на теб.

— На мен ли? — прошепвам.

— Казах им, че сме на път да влезем в лаптопа на Юри. Сигурно тогава са качили снимката на Мат, за да я намериш.

Звучи логично. Навярно затова файловете не бяха кодирани. И затова съдържаха само снимки, нищо повече. Било е нагласено.

Знаели са как ще постъпя. Знаели са, че няма да предам Мат. Че ще могат да ме манипулират. Знаели са още преди самата мен.

— Аз съм виновен, че те забъркаха — завършва тихо Питър.

Редно беше да кажа нещо, но не знам какво, не намирам думи. В главата ми се въртят твърде много варианти.

Питър поглежда някъде зад гърба ми. На лицето му се изписва страх.

— Пусни оръжието — чувам.

Мат.

Обръщам се и го виждам на прага на всекидневната. Зад него входната врата откъм кухнята е открехната. Промъкнал се е отзад. Пистолетът в ръката му е отпуснат надолу. Втренчил се е в Питър.

Усещам тъпа пулсираща болка в главата. Това не може да се случва, противоречи на всякаква логика. Мат не би трябвало да е тук, а в училището да прибере сина ни, да се погрижи да е в безопасност.

— Къде е Люк? — питам. — Защо се връщаш толкова бързо?

Не ме поглежда. Не съм сигурна дали ме чува.

— Мат, къде е Люк?

— Обадих се на вашите. Те ще го вземат.

Откъде знае, че родителите ми са вкъщи? И защо не е отишъл сам? Нещо не е както трябва.

— Защо? — едва успявам да изрека.

— Защото са по-близо. Ще стигнат преди мен. Той отвръща на погледа ми, гледа ме успокоително. — Нямаха нищо против. А и не можех да те оставя тук сама. Продължавай, Питър.

Питър мълчи. Сплел е пръсти пред себе си, револверът лежи на земята до краката му. Поглеждам Юри, който следи всичко с изострено внимание. Страхът, изписал се на лицето му преди минути, е изчезнал, заменен от самодоволната усмивчица, която ме изпълва с ужас, макар че съм прекалено объркана, за да проумея защо.

— Продължавай — повтаря Мат и гласът му пресеква.

— Юри е прав, Вивиан. Свалих резултатите от търсенето, преди системата да се рестартира. Заради мен те изнудват. — Лицето му се изопва. — Но за едно нещо греши. Не запазих копне.

Той посяга към предния си джоб и Мат вдига пистолета.

— Мат, спри — казвам. Чувам паниката в гласа си.

— Спокойно — казва Питър. Вади нещо от джоба си, нещо малко. — Ето — подава ми флашка, закачена за сребрист ключодържател.

Гледам я втренчено, гледам как се поклаща във въздуха и чакам да обясни. Трябва да има някакво обяснение. Вярвам му. Питър беше мой наставник години наред.

— Това са снимките, които си намерила, без тази на Мат. Само това запазих. — Протяга флашката към мен. — Вече няма доказателства, че си ги видяла. Няма за какво да се хванат, за да те изнудват.

Прави крачка към мен, стиснал ключодържателя в ръка.

— Постъпи както искаш с информацията и със самоличността на петия спящ агент. — Той хвърля бегъл поглед към Мат. — Сигурен съм, че решението ти ще бъде правилно, Вивиан, каквото и да е то. Няма да допусна да те манипулират, както манипулираха мен.

С мъка откъсвам очи от лицето му и ги насочвам към флашката. Посягам, вземам я. Мат ме наблюдава с непроницаемо изражение. Думите на Питър отекват в главата ми. Сигурен съм, че решението ти ще бъде правилно, Вивиан, каквото и да е то.

Погледът ми попада върху пистолета в ръката на Мат. Мислите ми препускат назад към кутията с обувки в дрешника, към празното място, където по-рано стоеше. И внезапно схващам.

— През цялото време си имал оръжие.

Думите изскачат от устата ми, преди да успея да ги обмисля, да ги пресея.

— Какво?

— Защо не застреля Юри? Защо остана тук?

— За бога, Вив, сериозно ли говориш?

— Каза, че не си бил сигурен дали ще го надвиеш. А ето че си имал пистолет.

— Не съм убиец — отвръща Мат невярващо. — Какъв смисъл има да го убия?

— Той заплаши сина ни. Донесъл ти е раницата на Люк.

Пред очите ми изражението му се сменя. Вече е много огорчен.

— За бога, Вивиан, какво трябва да направя, за да ми повярваш?

Не мога да отговоря. Гледаме се втренчено, без да мигаме. Виждам как челюстта му се стяга и ноздрите му се разширяват почти незабележимо.

Някакъв звук привлича вниманието ми. Юри се подсмихва.

— Точно като на кино — казва през смях.

Убеден е, че Мат е на негова страна. Мисълта ме попарва като вряла вода, оставя ме без въздух.

В следващия миг усмивката му изчезва като изтрита. Лицето му е каменно.

— Момчето ще умре още утре — казва той и очите му се впиват в моите. Думите му сякаш изсмукват целия кислород от стаята, толкова неочаквани, толкова ужасни. — Ако не го направиш, Люк ще умре утре.

Не се съмнявам, че говори сериозно. Внезапно сме само двамата: аз и той, мъжът, който се кани да убие детето ми. Вцепенявам се, напълно неспособна да откъсна очи от него.

— А после и някое от другите. Може би Ела.

Стомахът ми се свива от погледа му.

— Макар че расте хубавица. Може пък да си я оставя за последно. Да започна с някой от близнаците и да почакам тя да поотрасне…

Всичко се размазва пред очите ми, последните ми сили изчезват. Едва успявам да се обърна към Мат, към единствения човек, който би могъл да разбере дълбините на обзелия ме ужас. Опитвам се да проговоря, но от устата ми излиза единствено задавен, измъчен вопъл. Нещо пробягва по чертите на лицето му. Изопват се от решителност и, необяснимо как, разбирам какво ще се случи. Виждам как вдига пистолета.

В следващия миг се чува изстрел.

 

 

Ушите ми писват, всички звуци заглъхват, избледняват. Трясъкът отеква в черепа ми. Примигвам, опитвам се да се стегна. Не е истина. Не може да е истина. Мат пуска пистолета. Неволно вдига ръце, сякаш не знае какво да прави с тях. На лицето му се е отпечатало непознато изражение. Отвращение и ужас, сякаш не е подозирал, че е способен на такова нещо. Поема си шумно въздух, после още веднъж.

Тялото на Юри седи отпуснато на стола, главата му е клюмнала върху гърдите. Пред очите ми в средата на ризата му започва да тъмнее кърваво петно, да се разраства и разпростира.

Действителността нахлува в съзнанието ми минута по-късно. Мат току-що уби човек. Съпругът ми отне живот. Вярно, живота на чудовище, но все пак живот.

— Трябва да се махате — обажда се Питър.

Едва разбирам какво казва през бученето в ушите, ударите на сърцето си.

— Бюрото е по петите ми. Всеки момент ще пристигнат.

ФБР? Тук?! Мили боже!

— Махайте се — повтаря Питър, този път по-настойчиво.

Навежда се и вдига пистолета на Мат.

Трябва да изчезвам. Само че не мога да помръдна. В следващия миг зад гърба ми се чува нещо, думкане. Мощен удар, после втори и вратата се отваря с трясък. Зървам силуети в черна екипировка, приведени ниско, с вдигнати автомати. Викове:

— ФБР! Горе ръцете!

Вдигам високо ръце. Виждам бронежилетките, едрите отчетливи букви. Дулата на автоматите, насочени срещу мен и Питър.

Само срещу мен и Питър. Мат е изчезнал.

— Хвърли оръжието!

Поглеждам агентите и съзирам познато лице. Омар. Прицелил се е в Питър и крещи. Всички крещят.

— Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!

Пистолетът на Мат все още е в ръката на Питър, отпусната до тялото с лакът, щръкнал под неудобен ъгъл. Изражението му е неразгадаемо. Нови викове, нови заповеди — „Хвърли оръжието! Вдигни ръце!“. После гласът на Питър, опитва се да ги надвика:

— Оставете ме да говоря. Оставете ме да говоря!

Виковете утихват. Агентите млъкват, заели позиция за стрелба с изпънати напред ръце, насочени автомати — два към Питър, един към мен. Питър забелязва, че съм под прицел.

— Тя не е направила нищо. — Гласът му звучи съвсем спокойно, стряскащо спокойно. Тук е заради мен. Исках да чуе какво ще обясня.

Дулото не се отмества.

— Жената е от нашите — обажда се Омар.

След известно колебание дулото се отмества.

— Питър, хвърли пистолета! — нарежда Омар.

— Искам да говоря — клати глава Питър. — Искам да ме изслушате. — Очилата отново са се плъзнали по носа му, но този път не ги намества, само навежда глава, за да гледа над тях. — Аз го направих — продължава той и посочва стола със свободната си ръка. — Аз убих този човек. Юри Яков. Руски агент. В очите му се чете отчаяние. — Работех за него. Аз съм къртицата.

Омар го гледа смаяно. Взирам се отново в пистолета в ръката на Питър.

— Информирах руснаците за колегите си. Заради мен се опитаха да вербуват Марта и Трей. Може би и други. Предупредих ги, че разследваме Юри. Че сме на път да влезем в компютъра му. — Челото му е влажно, блести на светлината. — После пъхнах флашка в компютъра в стаята с ограничен достъп. Изтрих историята на търсенията от сървърите на Управлението.

Поемам си рязко въздух. Припомням си онзи ден, как се сблъсках с него на вратата. Знаел е. А сега поемаше вината. За да ме защити.

Истината внезапно блясва пред мен. Има причина да признава всичко, точно сега, точно тук. Има причина да стиска пистолета.

— Не! — извиквам аз.

— Съжалявам — прошепва той, без да откъсва очи от моите.

После вдига пистолета.

Виждам изстрела, чувам го. Чувам крясъците. Градушка от куршуми. Питър се свлича на пода пред мен, шурва кръв.

После писък, отначало глух, после все по-пронизителен е проясняването на слуха ми. Накрая осъзнавам, че идва от мен самата.