Карън Кливланд
Трябва да знам (13)

12

— Няма да го направиш ли? — повтаря Мат.

Въпреки тъмнината виждам изненадата, изписана на лицето му. Изненада, която пред очите ми се превръща в нещо друго. Раздразнение, струва ми се.

— Не може просто… да не го направиш.

— Може пък да мога.

Изправям се и тръгвам към къщата, за да избягам и от дъжда, и от него. Звуча по-уверено, отколкото се чувствам. Истината е, че нямам представа дали бих могла. Нито как. Как да откажа да изпълня заповедта на Юри и същевременно да не отида в затвора? Да остана при децата. Не желая обаче Мат да ми внушава, че не мога.

Той влиза след мен, затваря вратата зад нас и шумът от дъжда заглъхва.

— Ще се погрижат да те затворят.

Не казвам нищо, тръгвам към стълбите, качвам се в спалнята. Не и ако се боря, мисля си, но не го изричам. Знам как ще реагира. Ще изсумти пренебрежително. Сякаш е невъзможно. Сякаш нямам избор. Може пък да имам. Може би е възможно да се противопоставя. Току-виж се окажа по-силна, отколкото предполага.

 

 

В деня, в който Люк едва не умря, с Мат спорехме за нещо. Не помня за какво — нещо незначително, например за високата сметка за органични плодове и зеленчуци. Бяхме в гаража. Разкопчала бях колана на Люк, извадила го бях от колата и го бях пуснала на земята, за да взема пазарските торби от багажника. Мат вадеше столчето със спящата Ела. И никой не забеляза, че Люк е избутал новото си колело от гаража и е излязъл на алеята. Че е яхнал колелото и е насочил кормилото към улицата.

Чух го, преди да го видя — как колелото полита към улицата. Помощните колела дращеха по асфалта. При този звук рязко се извъртях. Ето го, стиснал здраво кормилото, а колелото набира скорост. Чух и още нещо — кола, която се задаваше по улицата срещу него.

Кълна се, че времето спря, само за миг. Видях всичко като на забавен каданс — летящото колело, приближаващата кола, траекторията на неизбежния сблъсък. Люк. Моят Люк, сърцето ми, животът ми. Нямаше как да го настигна навреме. Колелото се движеше твърде бързо. Нямаше да успея да го спра.

Затова изпищях. Смразяващ кръвта писък, толкова силен, толкова животински, че до ден-днешен не мога да повярвам, че излезе от моята уста. Хукнах към Люк с неподозирана бързина. Звукът го стресна, той извърна глава, кормилото се извъртя заедно с него — достатъчно да наруши равновесието на колелото, да го катурне на земята. Люк падна на асфалта в дъното на алеята, колелото се стовари отгоре му, а колата профуча покрай тях само части от секундата по-късно.

В следващия миг бях до него, вдигнах го на ръце, разцелувах лицето му, мокрите бузи, ожуленото коляно. Когато вдигнах глава. Мат се беше надвесил над нас. Наведе се, прегърна Люк, който още хлипаше заради удареното коляно, без да съзнава, че е можело да стане много страшно. Прегърна и мен, защото все още притисках Люк в обятията си, отказвах да го пусна. Мярнах столчето от колата върху пода на гаража — Ела продължаваше невъзмутимо да спи.

— Мили боже! — прошепна Мат. — На косъм беше.

Не отговорих. Имах чувството, че не мога да помръдна, че не мога да разсъждавам. Можех само да стискам Люк, сякаш никога нямаше да го пусна. Ако колата го беше блъснала, щях да искам да умра. Нямаше да мога да живея без него. Наистина не бих могла.

— Господи, видях ги, и колелото, и колата — обади се Мат със задавен от прегръдката ни глас, — буквално видях какво ще се случи. И че нищо не можем да направим.

Притиснах Люк още по-силно. Опитвах се да асимилирам думите на Мат. Видял е, че ще се случи. Видял бе и не беше направил нищо. Не че го винях — и аз самата не мислех, преди да изпищя. Действах инстинктивно.

Важното беше, че притежавах инстинкта, който спаси живота на Люк. А дори не подозирах.

 

 

Тази нощ спя дълбоко и се събуждам, обзета от решителност. Убедена, че постъпвам правилно. Убедена съм и че няма да им позволя да ми отнемат децата. Няма да им позволя да ме вкарат в затвора.

Мия си зъбите, когато Мат влиза в банята.

— Добро утро.

Той улавя погледа ми в огледалото. Изглежда отпочинал предвид цялото напрежение.

Навеждам се и плюя в мивката.

— Добро утро.

Той застава до мен, посяга към четката, изстисква паста от тубата. Захваща се енергично да си мие зъбите. Гледам го в огледалото. И той ме гледа. Изплюва и се обръща към мен, а четката му застива във въздуха.

— И сега какво?

Спирам за миг, после продължавам да движа четката, за да спечеля време. Сега какво? Ще ми се да имам отговор. Фактът, че не знам какво да отговоря, подкопава увереността ми. Накрая се навеждам над мивката.

— Не знам — казвам и пускам водата, за да изплакна четката.

Свеждам глава. Чувствам се неловко от погледа му.

— Послушай ме, миличка, не можеш просто да пренебрегнеш желанията им.

Оставям четката си на плота, минавам покрай него, излизам от банята и отивам в дрешника. Грабвам блуза от закачалката, чифт панталони. Прав е. Юри знае всичко, знае какво съм сторила. Знае, че съм разгласила секретна информация. Че съм изтрила файла. Че съм вкарала флашка в служебен компютър. И разполага с доказателства. Достатъчно, за да ме осъдят. Знам го чудесно, той — също.

Въпросът е какво смята да прави с тези доказателства.

— Имам време — казвам.

Отново звуча по-уверено, отколкото се чувствам. Обаче е вярно, нали? Юри няма да се откаже от Мат така лесно. Защото ще изгуби и мен. Напротив, ще се опита да ме убеди да изпълня заповедите му. Което означава, че разполагам с малко време.

— Време за какво?

Свеждам поглед към копчетата на блузата, подравнявам краищата и започвам да ги закопчавам.

— Да измисля някакъв план.

Да го убедя да ме остави на мира. Нищо че в момента не ми хрумва как да го направя.

Мат спира на прага. Косата му стърчи както винаги, когато става от сън, преди да се изкъпе. Би изглеждал смешно, ако не беше изражението на лицето му. Раздразнение.

— Няма такъв план, Вив.

Поглеждам отново копчетата. Не може да няма начин. Юри разполага с информация, която не бих искала да излезе наяве. Ами ако и аз имам информация, която той не би искал да излезе наяве?

— Може да постигнем компромис.

— Компромис?

— Мълчание за мълчание.

Мат клати глава, гледа ме невярващо.

— Какво би могла да му предложиш?

Сещам се за едно-единствено нещо, което би било достатъчно ценно. Приглаждам блузата си с длани и вдигам очи към него.

— Името на ръководителя.

 

 

Веднъж загнездила се в главата ми, тази мисъл не ме напуска. Звучи ми логично — единственият начин да се измъкнем от бъркотията. И така, ходя на работа ден след ден, не мърдам от бюрото до късно вечерта и неотклонно търся ръководителя на групата.

Хрумва ми нов алгоритъм, на същия принцип като предишния, но леко изменен. С негова помощ успявам да хвърля по-голяма мрежа с надеждата да впримча всеки, който би могъл да изпълнява главната роля, да надзирава нископоставени като Юри, да получава заповеди директно от СВР.

Пускам алгоритъма в действие, проверявам го по отношение на всеки, който някога е имал контакт с Юри или с някой от контактите на Юри, дори с контактите на контактите му. Получавам дълъг списък с възможни кандидати за главната роля, прекалено дълъг. Трябва да намеря начин да го съкратя, но докато измисля как, докато намеря нужната формула, продължавам да търся. Съставям профили на всеки, който може да бъде ръководителят. Снимки, лични данни, всякакви сведения.

Няколко пъти улавям Питър да ме поглежда объркано. Защо сега, попита ме веднъж. Просто трябва да го намеря, отвърнах.

От много дни насам почти не виждам децата. Прибирам се у дома дълго след като са си легнали. Понякога и Мат си е легнал. Никак не му е приятно да работя толкова до късно. Не го казва, но знам, че намира усилията ми за безсмислени. Смята, че би трябвало да се подчиня на Юри, но аз не мога. Отказвам.

Накрая разпечатвам резултатите, стотици страници. Разлиствам ги, смръщено лице след смръщено лице. Един от тези мъже е ръководителят. И когато успея да го открия, когато убедя Юри, че съм на път да разкрия цялата мрежа, ще мога да си купя мълчанието му.

Лошото е, че информацията е твърде много. Прехвърлям страниците с нарастващо отчаяние. Трябва да намеря начин да стесня кръга, но ще ми отнеме време. А с колко време разполагам? Кога се очаква да изпълня заповедта? Кога ще получа следващия плик? Чувствам се объркана. Обезсърчена. Уплашена. И все пак сделката с Юри е единствената ми надежда.

Пъхам листовете в папка, едва се побират. Притискам папката с длан, седя мълчаливо на бюрото. Трябва да намеря решение, изход. Накрая пъхам папката в едно от чекмеджетата на бюрото и си събирам нещата.

Тази вечер се прибирам по-унила от друг път. Очаквам да заваря къщата тъмна, притихнала, но във всекидневната свети лампа. Мат е буден, седи на канапето. Телевизорът е изключен. Сплел е пръсти пред себе си, а единият му крак подскача нагоре-надолу, както му е навик, когато е нервен. Приближавам се предпазливо.

— Какво става? — питам.

— Юри е съгласен да се споразумеете.

Застивам.

— Какво?

— Съгласен е да се споразумеете.

Кракът подскача още по-бързо.

Насилвам се да направя още една крачка, да вляза в стаята, да седна на канапето.

— Говорил си с него ли?

— Да.

Не знам дали да настоявам за подробности, или да се съсредоточа върху основното. Решавам за момента да си замълча.

— Как да се споразумеем?

Мат кърши ръце, а кракът му продължава да подскача.

— Мат?

Той си поема рязко въздух.

— Това ще е последното, което искат от теб.

Зяпвам го. Внезапно спира да се тресе.

— Ако го направиш, ще унищожат снимките, Вив. Цялото досие. Няма да има доказателства.

— Последното значи — казвам равно.

— Да.

Известно време мълча.

— Да предам родината си.

— Да живееш нормално.

Вдигам вежди.

— Нормално?

Той се привежда мен.

— За такова нещо направо ще ме пенсионират. Вив, повече няма да ни закачат.

Издишвам бавно. Повече няма да ни закачат. Точно това искам. Искам да се махнат от живота ми. Искам нормален живот. Искам това да не се случва. Когато проговарям, от устата ми излиза шепот.

— Наистина ли са съгласни?

— Да.

Виждам вълнението, изписано на лицето му, чувството, че е намерил решение, намерил е начин да ни измъкне.

— Ще сме си го заслужили.

Ще сме си го заслужили. Побиват ме тръпки. Но на каква цена?

Освен това как да сме сигурни, че ще спазят своята част от сделката? Знам как действат тези хора. Изучавам ги от години. Ще поискат още нещо. Може би не утре, не тази година, но някой ден ще поискат. Няма да ни оставят на мира. И тогава вече наистина ще им бъдем в ръцете.

Мат ме гледа нетърпеливо, чака да отговоря. Чака да се съглася, да попитам какво да правя.

— Не — отсичам. — Отговорът остава „не“.