Карън Кливланд
Трябва да знам (18)

17

Шофирам към къщи като в мъгла. Правя всичко необходимо — следвам обичайния маршрут, спирам на светофарите, пускам мигача, — но действам напълно машинално. Пред очите ми всичко е размазано.

Нямало е пренасочване. Това означава, че Мат не е в Москва. Намира се тук, в северозападната част на града, в очертания с червено участък. С Юри. Защо обаче?

И защо ме беше излъгал? Има нещо странно в цялата работа.

Страхът се прокрадва в периферията на съзнанието ми, опитва се да го завладее.

Заварвам мама в кухнята, пред печката. На мястото на Мат. Сложила е моята престилка — имам я от години, но обикновено си стои в чекмеджето, недокосната. Уханието, изпълнило кухнята, ме връща в детството. Месно руло — прави го още откакто бях дете. И картофено пюре, от истински картофи с много масло. Не от онова, което купувам обикновено полуфабрикат за микровълновата. Има нещо безкрайно познато в тези миризми, безкрайно утешително.

Поздравявам я, поздравявам децата. Лепвам си усмивка, кимам, когато трябва, задавам въпроси. Как мина училището? Как бяха близнаците днес? Уж съм сред тях, но всъщност ме няма. Умът ми е в онова очертание с червено. Мат е там някъде.

На вечеря татко седи на стола на Мат. Странно ми е да го гледам, сякаш не му е тук мястото. Мама се намества до Ела. Тясно ни е около масата, но се справяме.

В главата ми нахлуват видения. Мат, овързан с въже, с опряно в слепоочието дуло, докато говори с мен, докато ми съобщава, че е в Москва. Това беше единственото възможно обяснение, нали? Единственото логично обяснение, единствената причина да излъже. Гледам рулото в чинията, апетитът ми се е изпарил. Тогава защо не изпадам в паника? Не би ли трябвало да изпадна в паника?

Мама разпитва децата как е минал денят им, опитва се да насочва разговора, да изпълни мълчанието с думи, с усещане за нормалност.

Татко реже руло на малки парченца за близнаците и те ги тъпчат в уста с шепи с бързината, с която той им ги подава.

Ела отговаря на въпросите, бъбри доволно. Люк мълчи, свел глава над чинията, побутва храната с вилица. Не участва в разговора, не се храни. Копнея да го утеша. Да върна баща му, да възстановя обичайния ритъм на живота ни. Да върна усмивката му.

Ела се впуска да разказва как играли на гоненица на детската площадка. Поглеждам я, обаждам се, ахкам и възклицавам, сякаш слушам внимателно, насърчавам я да говори, но очите ми непрекъснато бягат към Люк. В един момент вдигам глава и виждам, че мама ме гледа с тревога. Тревога за Люк или за мен — не знам. Улавям погледа й само за миг. Знам, че иска да заличи болката ми, както аз искам да залича болката на Люк.

По-късно, когато три от децата вече са по леглата, отивам да пожелая „лека нощ“ на Люк. Присядам на ръба на леглото и забелязвам, че е гушнал старото си плюшено мече. Съвсем е опърпано, а от скъсаното ухо стърчи пълнеж. По-рано го разнасяше навсякъде, носеше го в детската градина за следобедния сън, спеше с него всяка нощ. Не съм го виждала от години.

— Кажи ми какво те тревожи, миличък — подканвам го, като се опитвам да уцеля правилния тон: мек, нежен.

Той стиска мечето. Очите му са ококорени в тъмното, големи, кафяви и умни като на Мат.

— Знам, че не е лесно без татко — уверявам го и усещам, че губя почва под краката си.

Как да го успокоя, след като не знам какво да кажа? Не мога да му обещая, че баща му ще се върне. Нито дори, че ще се обади. И категорично не мога да му кажа истината.

— Отсъствието му няма нищо общо с теб, с братята и сестра ти — изтърсвам и мигом съжалявам.

Защо му говоря такива неща? Какво казваш, когато единият родител напусне семейството? Трябва да увериш детето, че не е виновно.

Люк стисва очи и през миглите му се процежда сълза. Впрегнал е всички сили да не се разплаче. Погалвам го по бузата и отчаяно искам да поема поне част от болката му.

— Това ли те тревожи? Мислиш, че татко си е тръгнал заради теб? Ти нямаш нищо…

Той клати глава. Подсмърча.

— Тогава какво има, миличък? Просто си тъжен?

Люк отваря уста съвсем леко и брадичката му потреперва.

— Искам да се върне прошепва и по бузите му потичат още сълзи.

— Знам, миличък, знам.

Сърцето ми се къса.

— Каза, че ще ме пази — отронва Люк толкова тихо, че не съм сигурна дали съм чула правилно.

— От какво да те пази?

— От онзи мъж.

При тези думи се вцепенявам. Обзема ме ужас и цялата изстивам.

— Кой мъж?

— Онзи, който дойде в училище.

— Какъв мъж е идвал в училище? Ушите ми писват, кръвта пулсира болезнено във вените ми. Говори ли с теб?

Люк кимва.

— Какво ти каза?

Синът ми примигва и очите му се замъгляват, сякаш си спомня нещо. Нещо неприятно. После тръсва глава.

— Какво ти каза мъжът, миличък?

— Знаеше ми името. Каза да ти предам много поздрави. — Ново подсмъркване. — Странен беше. И говореше странно.

С руски акцент. Естествено.

— Защо не ми каза, миличък?

Той ме поглежда стреснато, уплашен, че е направил нещо нередно.

— Казах на татко.

Кълна се, сърцето ми спря за миг.

— Кога се случи това? Кога каза на татко?

Люк се замисля.

— В деня, преди да замине.

 

 

Минаха пет месеца след раждането на близнаците, преди с Мат да успеем да излезем от къщата заедно, само двамата.

Родителите ми дойдоха от Шарлотсвил за уикенда. Най-после бяхме успели да установим вечерен режим, близнаците спяха в креватчетата си вече по-дълго нощем, будеха се едва към полунощ. Решихме, че родителите ми ще успеят да удържат положението за една вечер.

Мат обяви, че е организирал нещо, и аз с удоволствие предадох юздите. Очаквах да ме изненада приятно. Мислех, че е направил резервация в новия италиански ресторант, в който отдавна искахме да отидем, но беше прекалено тих за родители с деца.

Отказа да ми каже къде отиваме. Упорството му ми се стори очарователно, забавно. Докато не пристигнахме. Едва тогава осъзнах истината: знаел беше, че ако ми каже, ще откажа.

— Стрелбище ли?

Зяпнах табелата пред голямата грозна сграда с паркинг, насипан с пръст и пълен с пикапи. Мат вкара королата и я насочи към първото свободно място, без да отговори.

— Това ли ти е изненадата?

Мразя оръжията. Мат знаеше, че мразя оръжията. Откакто се помня, оръжието е било неизменна част от живота ми — навремето баща ми беше полицай, носеше пистолет всеки божи ден и всеки божи ден се тревожех да не го застигне куршум. Продължи да го носи и след като се пенсионира, което беше повод за чести спорове. Не исках у дома да се внасят пистолети, при никакви обстоятелства. Той пък не искаше да излиза без пистолет. Постигнахме компромис. Разреших му да носи пистолет, когато ни идва на гости, но само, при условие че не е зареден и стои заключен в специално куфарче.

— Трябва да се упражняваш — заяви Мат.

— Не трябва.

През първите години в Управлението, когато исках да отговарям на всички изисквания, да съм готова за всякакви задачи, бях отличен стрелец. С течение на времето обаче престанах да се явявам на изпити. Чувствах се чудесно зад бюрото, близо до дома. Не бях докосвала пистолет от години. Мат паркира и се обърна към мен.

— Трябва.

Усетих как гневът се надига в гърдите ми. Последното нещо, което исках да правя в момента, беше да стрелям. Изобщо не очаквах така да прекарам първата си свободна вечер. Би трябвало да се досети.

— Няма да го направя. Не искам.

— Заради мен. — Той ме погледна умолително.

Откъм сградата отекнаха изстрели. Буквално ме полазиха тръпки при този звук.

— Защо?

— Заради работата ти.

— Работата ми ли? — озадачих се. — Та аз съм анализатор. Работя на бюро.

— Трябва да си подготвена.

Започвах да губя търпение.

— За какво?

— За руснаците!

Млъкнах, смаяна, че ми повишава тон. Нямах представа какво да кажа.

— Работиш в руската секция, нали? — Тонът му омекна. — Ами ако някой ден те погнат?

Гледаше ме тревожно. Не ми беше хрумвало, че работата ми го плаши, че се тревожи за сигурността ми.

— Нещата въобще не стоят така. Те не…

— Или децата — прекъсна ме Мат. — Ами ако погнат децата?

Понечих да възразя. Да обясня, че положението не е каквото си представя, че руснаците няма току-така да „погнат“ анализатор. И че определено няма да погнат децата ни. Нима смяташе, че бих се ангажирала с нещо, което излага децата на опасност? Изражението му обаче ме възпря, накара ме да замълча.

— Моля те, Вив! — Същият умолителен поглед.

Наистина смяташе, че е важно. Тревожеше се. Тежеше му.

— Добре — съгласих се. — Добре. Ще се поупражнявам.

 

 

Ако има нещо, в което съм сигурна по отношение на Мат, то е, че обича децата.

Всъщност вярвам, че обича и мен. Може и да имам известни съмнения — в крайна сметка бракът му с мен е бил плануван. Но децата? В съзнанието ми няма и капка съмнение, че ги обича. Начинът, по който ги гледа, по който общува с тях — очевидно е. Затова ми е толкова трудно да повярвам, че си е тръгнал, че е оставил Люк да се прибере сам от спирката, а другите три деца — да чакат в детската градина.

След думите на Люк ми е направо невъзможно да повярвам. Няма начин да е избягал и да ни е изоставил, след като е разбрал, че руснаците са намесили и сина ни.

Щеше да тръгне след човека, заплашил сина ни.

Късно същата нощ, когато къщата утихва, слизам тихо по стълбите и надниквам в нишата на всекидневната, към разтегателното канапе, на което спят родителите ми. Баща ми похърква тихо. Виждам как гърдите на мама се повдигат и отпускат. Приближавам се внимателно откъм страната на татко. Върху масичката лежи връзка ключове. Вземам я.

Похъркването продължава без промяна. Поглеждам мама — гърдите й се движат ритмично. Отивам до багажа им, нареден до стената, и отварям най-големия куфар.

Повдигам купчинка сгънати дрехи, тършувам известно време и накрая го виждам. Куфарчето с пистолета на дъното.

Изваждам го внимателно. Избирам най-малкия ключ от връзката, пъхам го в ключалката, завъртам и чувам как изщраква. Замръзвам и поглеждам към канапето. Родителите ми продължават да спят. Отварям куфарчето и вадя пистолета, едновременно лек и тежък в ръцете ми. Вадя и пълнителите, кутийката с патрони. Оставям всичко на килима, затварям куфарчето и го заключвам. Пъхам го обратно на дъното на багажа и нареждам дрехите отгоре. С татко сме се споразумели да не докосва оръжието, докато е у дома, затова няма как да разбере, че съм го взела.

Връщам ключовете на масичката, като внимавам да не издрънчат. Натъпквам пълнителите и кутийката с патроните в джобовете на халата си и се измъквам тихо от стаята.