Карън Кливланд
Трябва да знам (20)

19

Синята врата се отваря няколко минути след десет сутринта. Вече съм говорила с мама и татко, извинила съм им се, че ме е нямало цяла нощ, уверила съм се, че децата са добре.

Поизправям се на седалката и проследявам как Юри излиза навън. Сложил е друга шапка, този път черна, долнище на анцуг и тъмна тениска. Обръща се и заключва, после слиза по стълбите с наведена глава. Натиска копче върху ключа в ръката си и една от колите, паркирана на отсрещната страна на улицата, присъства с мигачи и пиука. Седан, този път бял. Настанява се на шофьорското място и потегля.

Мислите ми веднага литват към децата. Все пак ми е дал време, за да направя каквото иска. Засега са в безопасност.

Вадя пистолета от чантата и го пъхам в колана на панталона. Усещам твърдата му хладина с кожата си. После посягам за кредитната карта, която приготвих в жабката още снощи, и грабвам фибата, която изрових от дъното на чантата, изпаднала от някой балетен кок на Ела. Усукала съм я, както ме е учила Марта. Стискам ги здраво в юмрук, измъквам се от колата и притичвам към къщата, навела глава като Юри.

Пред синята врата спирам и се ослушвам. Не чувам нищо отвътре. Почуквам веднъж, втори път. Затаявам дъх и се заслушвам. Никакъв звук. В главата ми отново изплува образ. Мат, завързан на стол, устата му е залепена с тиксо.

Приготвям фибата, пъхам я в ключалката, човъркам внимателно, докато усетя, че прави контакт. С другата ръка подпъхвам кредитната карта в цепнатината между вратата и рамката и натискам леко. Ръцете ми така треперят, че едва не я изпускам. Страх ме е да се огледам, моля се никой да не гледа, надявам се тялото ми да скрива от евентуални минувачи какво върша.

Ключалката изщраква. Зашеметена от облекчение, завъртам дръжката и бутам леко вратата, наострила уши в очакване да задействам аларма, въобще нещо да се случи, но нищо не се случва. Отварям вратата по-широко и надниквам вътре: всекидневна, оскъдно обзаведена само канапе и голям телевизор. В дъното се вижда кухня. Застлано с килим стълбище води нагоре, друго — надолу.

Влизам и затварям вратата. Мат не се вижда никъде. Може би е някъде във вътрешността. Ако не е тук, дали няма да намеря поне доказателствата? Файлът, с който Юри ме изнудва?

Внезапно ме изпълва съмнение. Ами ако Мат не е тук и не успея да открия доказателствата? И по-големият ужас — ами ако Юри се върне? Какво ще направи, ако ме завари вътре?

Все пак трябва да опитам. Принуждавам се да направя крачка напред, после още една.

И в този момент чувам нещо. На горния етаж. Стъпки.

Мили боже!

Замръзвам. Вадя пистолета, изпъвам ръка напред, прицелвам се към стълбите. Не е възможно да ми се случва такова нещо.

Но ето че се случва. Стъпки, слизат по стълбите. Буквално съм вцепенена от страх. Показват се чифт стъпала — боси стъпала, мъжки. Следя ги внимателно през мерника. Показват се и крака, мускулести. Спортни къси панталони, твърде големи, торбести. Бяла тениска. Мерникът ми не го изпуска, изчаквам да се появят гърдите, за да се прицеля.

— Бързо се връщаш — чува се глас.

Гласът на Мат.

Осъзнавам този факт точно когато човекът срещу мен влиза в полезрението ми. Мат. Вдигам очи от мерника, поглеждам над пистолета, право в лицето му. Невъзможно, но е истина. Мат е.

Той замръзва, пребледнява, като че е видял привидение. Косата му е влажна, все едно току-що излиза от банята. Изглежда… като у дома си. Не свалям пистолета. В главата ми се завихря истинска буря от противоречиви чувства.

— Господи, Вив, какво правиш тук? — възкликва той и се втурва през последните стъпала към мен.

Лицето му е открито, изпълнено с облекчение. Ще ми се да спре, да забави крачка, да ми даде време да осмисля какво се случва, защото нещо не се връзва. Всъщност нищо не се връзва. Представях си го завързан някъде. Пленник, а не сам, свободен, къпещ се в къщата на Юри.

Почти е стигнал до мен, без да обръща внимание на пистолета, усмихва се, сякаш е безкрайно щастлив, че ме вижда. Й аз свалям пистолета, защото това е съпругът ми, насочила съм оръжие срещу съпруга си, но никак не ми е лесно да сваля ръце, мускулите ми протестират. А може би протестира мозъкът ми. Мат ме прегръща силно, но тялото ми не откликва.

— Как ме намери? — пита невярващо.

Все още не съм помръднала, не съм отвърнала на прегръдката. Не разбирам. Нищо не разбирам. Той се дръпва назад, хваща ме за раменете и ме поглежда изпитателно, очите му се впиват в моите.

— Вив, толкова съжалявам. Отишъл в училището на Люк. Говорил с Люк. Не можех да чакам. Трябваше да тръгна…

Зяпвам го, откритото му честно лице. Объркването ми като че ли започва да се разсейва. Оказва се точно както си мислех, нали? Оставил ни е, за да защити Люк, да предупреди Юри да не припарва до децата ни. Тогава защо мозъкът ми продължава да крещи, че нещо не е наред?

Защото е тук, сам. Никой не го държи в плен, не е вързан за стол и скрит в къщата — образът, който ме преследваше, е бил безкрайно далече от истината. Оглеждам го от глава до пети — влажната коса, дрехите. Стомахът ми се свива. Защо още си тук? Защо не си си тръгнал?

— Каза, че ако си тръгна, ще убие Люк.

При тези думи ме побиват тръпки.

— Може би трябваше да опитам… не бях сигурен, че ще успея да го надвия… — продължава той засрамено и сърцето ми трепва. — Не съм те изоставил, Вив, кълна се.

Имам чувството, че ще се разплаче.

— Знам — казвам, отчасти за да убедя сама себе си.

— Никога не бих направил такова нещо.

— Знам. Знам. — Знам ли действително?

Очите му се вглеждат в моите и в следващия миг през лицето му преминава сянка, паника.

— Юри ще се върне всеки момент. Излезе да купи кафе. Трябва да изчезваш, Вив.

— Какво?

— Трябва да тръгваш — повтаря той настойчиво. — Трябва да се махнеш оттук.

В главата ми се завърта вихър от емоции. Страх, объркване, отчаяние.

— Трябва да намеря файла. Онзи, с който ме изнудват.

Мат ме поглежда с неразгадаемо изражение.

— Опасно е. Децата…

— Къде е? — гледам го, без да мигам. — Имал си време да потърсиш.

Очите му се впиват в моите и внезапно омекват.

— Горе.

Значи все пак е потърсил. Намерил го е. Залива ме облекчение.

— Можеш ли…

Спирам насред изречението и се извъртам към вратата. В ключалката влиза ключ, превърта се. Вдигам пистолета и се прицелвам към затворената врата, към ръба, който всеки миг ще се отвори. Върнал се е. Юри се е върнал.

Наблюдавам ръба на вратата през мерника. Вратата се отваря и го виждам, свел глава, с картонен поднос с две чаши кафе. Още не ме е забелязал. Не свалям пистолета. Юри прави крачка, понечва да затвори вратата.

И ме вижда.

— Не мърдай! — заповядвам.

Той застива.

— Затвори вратата!

Прицелвам се в средата на гръдния му кош. Направи ли опит да побегне, ще го застрелям. Кълна се в бога, ще го застрелям. Това е човекът, който уплаши детето ми.

Той затваря вратата бавно, предпазливо.

— Вдигни си ръцете — нареждам и сама се изненадвам колко спокойно звучи гласът ми, колко заповеднически, колко уверен, а изобщо не съм уверена. Чувствам единствено безкраен ужас.

Той се подчинява, поне отчасти. Протяга ръце напред, хванал подноса с едната, и разперва дланта на другата.

— Само да си опитал нещо, ще те застрелям! — заявявам напълно сериозно. Чувствам се странно, сякаш се гледам във филм.

Той ме поглежда равнодушно, после очите му се стрелват към Мат, но изражението му не издава нищо.

Важното е да си придам вид, че знам какво правя. Важното е да овладея ситуацията. Насилвам мозъка си да разсъждава, да измисли следващия ход.

— Вържи го — нареждам на Мат.

Юри се обръща към мен. Очите му се приспиват леко, но не помръдва.

Не поглеждам към Мат, но чувам, че излиза от стаята. С Юри се гледаме втренчено. На лицето му се чете едва доловима подигравателна усмивка, която засилва безпокойството ми. Вероятно точно това е целта му.

Мат се връща след няколко минути. Поглеждам го за миг и виждам, че носи дървен стол с права облегалка и широка ролка тиксо.

Юри също го поглежда, но не успявам да разгадая погледа му. Иска ми се да каже нещо. Каквото и да е. Все ще е по-добре от това мълчание. Ръцете ми стисват пистолета по-здраво.

Мат слага стола на земята и Юри сяда, без да го подканят — предпазливо, бавно. Втренчва се в мен и извива ръце назад. Не се съпротивлява, не се бори. Мат увива китките му с тиксо. После глезените. Накрая и тялото — първо през гърдите и облегалката, после през коленете и седалката. Юри не сваля очи от мен. В тях се чете увереност, каквато не би трябвало да изпитва, при положение че е напълно безпомощен, с насочено към сърцето дуло.

Мат приключва, оставя тиксото и се обръща към мен с безизразен поглед. Не виждам страх, нито гняв, нищо. Свалям пистолета, но продължавам да съм нащрек.

— Можеш ли да донесеш файла? — питам.

Той кимва и тръгва към стълбите. Гледам как се отдалечава и ме обзема странното чувство, че не бива да го изпускам от поглед.

Юри също го проследява с поглед, после се обръща към мен. По устните му пробягва пренебрежителна усмивка.

— Сериозно ли мислиш, че така ще оправиш всичко?

При този въпрос сърцето ми се свива.

— Да, точно така мисля.

Той поклаща глава. В главата ми пропълзява съмнение. Ако доказателствата изчезнат, поне няма да ме вкарат в затвора. Няма да може да ме изнудва. Останалото ще измисля по-нататък.

Чувам стъпките на Мат по стълбите и вдигам глава. Пръстите ми се стягат около пистолета, мускулите ми се напрягат, готови за действие. Сещам се как бе слязъл по стълбите преди няколко минути, видимо съвсем спокоен. Вече е напълно облечен. В ръцете си държи тънка купчинка листове. Краката ми внезапно омекват.

Какво ми става? Та това е Мат. Отпускам пистолета и проследявам как се приближава, подава ми безмълвно листовете. Поемам ги със свободната си ръка и поглеждам първата страница, познатото изображение от екрана ми. Същите разпечатки, като онези, които Юри бе оставил в пощенската ми кутия. Не може да е всичко. Няма как да разполагат само с това.

— Къде е останалото? — питам.

— Кос останало?

— Дигиталното копие.

Мат ме поглежда неразбиращо.

— Само това намерих.

Гърдите ми се свиват. Сгъвам листовете на две, пъхам ги в колана на панталона откъм гърба и се обръщам към Юри.

— Знам, че имаш и друго копие. Къде е?

Старая се да говоря твърдо, но усещам как паниката се прокрадва в гласа ми. Юри ме гледа втренчено с неприятната си усмивка.

— Естествено, че има и друго копие.

Тогава ще го намеря. Не ме интересува как ще трябва да го заплашвам, какво ще трябва да му причиня. Правя крачка напред и той накланя глава назад, за да ме гледа.

— Не е тук. Не е у мен.

Цялата изстивам.

— О, Вивиан! А ти си мислеше, че си ме надхитрила. — Снизходителната му усмивка се разтяга още повече. — Нали някой ми е набавил материалите? Някой с достъп до „Атина“, до цялата засекретена информация. Вътрешен човек.

Започва да ми се гади.

— Приятелят ми има копие. И ако нещо се случи с мен, информацията отива право във ФБР.

 

 

Стаята се завърта около мен.

— Кой? — питам и гласът ми звучи напълно чужд, сякаш е на друг човек. — У кого е копието?

Юри се хили самодоволно и от тази усмивка ме обзема ярост. Това беше последната ми надежда. Почти бях повярвала, че е възможно да успея.

— Може да блъфира — обажда се Мат, но аз не се обръщам.

Не блъфира. Сигурна съм, че не блъфира.

— Кой? — повтарям и правя крачка към него, вдигам пистолета.

Лицето му не изразява никакъв страх.

Усещам докосване и цялата настръхвам. Насочвам пистолета назад. Мат стои зад мен, хванал ме е за лакътя. Зърва изражението ми и ме пуска, вдига ръце във въздуха.

— Аз съм, Вив казва равно той.

Не свалям пистолета. Той поглежда дулото, после мен.

— Всичко е наред, Вив. Искам само да помислиш. Да не действаш импулсивно.

Мозъкът ми не работи, не успява да осмисли случващото се. Да не действаш импулсивно.

— Той заплаши Люк! — възкликвам. Обръщам се към Юри и насочвам пистолета срещу него. — Ще го убия.

Лицето на Юри дори не трепва.

— И каква полза? — пита Мат.

Зяпвам го невярващо. Не иска да убия Юри. Защото е на негова страна?

— Така няма да разбереш каквото ти трябва.

Защо е толкова влудяващо спокоен? Въпреки това се опитвам да помисля върху казаното. Истина е. Ако застрелям Юри, никога няма да разбера у кого е другото копие. Може би все още има надежда да намеря доказателствата.

Мат ме поглежда съчувствено, после нежно побутна ръката ми надолу.

— Вив, вече ни е в ръцете — казва тихо. — Не може да стори нищо на децата.

Взирам се в лицето му и осъзнавам, че е прав. Юри е в ръцете ни, завързан. Нищо не заплашва децата ми. Ако повикам полиция, ще го вкарат в затвора за цял живот. Руски шпионин начело на цяла мрежа спящи агенти. Няма да има възможност да припари до децата ми.

Пистолетът внезапно натежава в ръката ми.

— Тогава какво да правим?

Да повикаме полицията, при положение че двамата с Мат ще прекараме живота си зад решетките?

По лицето му пробягва колебание.

— Може би ако направиш каквото искат, ако пъхнеш флашката… — предлага той и чертите му мимолетно се озаряват от надежда.

Подът сякаш пропада под краката ми. Пак ли опираме до това? Защо си го е навил на пръста? Защо е толкова важно за него?

— Това няма да ги защити.

— Юри обеща…

— Ще поискат нещо друго. И пак ще заплашат децата.

— Няма как да си сигурна. Освен това така ще спечелим време…

Гърлото ми се стяга. Всичките тия безкрайни разговори за флашката. Имам чувството, че е отчаян. Защо го е грижа толкова много, защо толкова иска да го направя, защо, освен ако не е един от тях?

— И какво? — озъбвам се аз. — Мат, този човек няма да се поколебае да навреди на децата ни. Казал ти е, че ще убие Люк. Наистина ли искаш да го пуснем?

Мат пристъпва от крак на крак смутено. Не мога да откъсна очи от него. В мислите си отново го виждам как най-спокойно слиза по стълбите, за да си побъбри с Юри.

Виждам го как ми се кълне, че не е казвал на руснаците за Марта и Трей. Как ме лъже в очите. А аз вярвам. Вярвам, че ми казва истината.

Имам чувството, че за пръв път виждам истинското му лице.

Нещо се променя в изражението му и отново ме обзема неприятното чувство, че знае точно какво си мисля.

— Не ми вярваш — поклаща глава той.

Изричам на глас мисълта, която ме гложди през цялото време.

— Добре, да приемем, че не си можел да си тръгнеш оттук. Не можа ли поне нещо да направиш?

Той усуква халката около пръста си.

— Опитах се да ти се обадя веднъж… телефонът ти беше изключен… — изговаря с мъка. — Юри разбра какво съм направил и се върна с раницата на Люк. Каза, че ако пробвам нещо, следващия път…

Раницата на Люк. Значи затова беше изчезнала. Били са на крачка от него. Влезли са в училището му, в класната му стая. Бръкнали са в шкафчето, където си държи сандвича. Посланието е пределно ясно: могат да се доберат до сина ни, когато и където поискат. Поглеждам Юри, който ни наблюдава с усмивка.

Иде ми да повърна. Естествено, че Мат не е предприел нищо повече. Как би могъл? Животът на Люк е бил в опасност.

Нареждам си да се съсредоточа. Проблемът не е само, че Мат е тук, в тази къща. Ами всичко останало? Лъжата за Марта и Трей? Поредният опит да ме убеди да пъхна флашката?

— Каквото и да кажа, няма да ми повярваш, нали? — прошепва Мат.

— Не знам — не откъсвам поглед от очите му. — Струва ми се, че твърде много ти се иска да ги послушам. И се опитвам да разбера защо.

— Защо ли? — Гледа ме невярващо. — Защото ги познавам. Защото знам, че няма друг изход. — Посяга към мен, после отпуска ръка. — И защото не искам нещо да се случи на децата.

Стоим и се гледаме. Мат първи нарушава мълчанието.

— Ако бях на тяхна страна, Вив, ако толкова го исках, защо не го направих още в началото?

— Какво? — възкликвам, но по-скоро за да спечеля време, а не защото не разбирам. Напротив, отлично разбирам въпроса му.

— Дадох ти флашка. Ти я вкара, където трябва. Ако съм искал да ги пусна в системата, защо ще протакам? Нямаше ли да ги дам сегашната флашка още тогава?

Не мога да отговоря. Прав е. Звучи съвсем логично.

— Защо просто не те излъгах? Защо не ти казах, че и във втората флашка няма нищо, че просто ще рестартира сървърите?

Ако ме беше излъгал, щях да го направя. Вече щях да съм пъхнала флашката.

— На твоя страна съм, Вив — продължава Мат тихо. — Но не съм сигурен дали ти си на моя.

В главата ми е пълна каша. Не знам какво да мисля, не знам какво да предприема.

В този момент телефонът ми започва да вибрира в джоба. Изваждам го и поглеждам номера. Училището на Люк.

Вече трябваше да е пристигнал! Но явно още го няма. Господи, какво ли се е случило? Трябваше да се обадя на мама, да проверя, да се уверя, че са го качили на автобуса, може би дори са го закарали дотам. Че е бил в безопасност. Натискам зеленото копче.

— Ало?

— Здрасти, мамо.

Люк. Издишвам, а не съм усетила кога съм затаила дъх. Завива ми се свят. После ме връхлита нов ужас. Защо ми се обажда от училище?

— Люк, миличък, какво има?

— Нали каза да ти се обадя, ако пак го видя.

— Кого? — отвръщам, без да мисля, но още докато го изричам, разбирам.

— Онзи мъж. Който ме заговори в училище.

Не. Не е възможно.

— Кога го видя, Люк?

— Току-що. Стои отвън. До оградата.

Не може да бъде. Поглеждам Юри, който следи разговора с усмивка.

— Люк, сигурен ли си, че е той?

— Аха. Пак ме заговори.

— Какво ти каза? — едва успявам да изломотя.

— Да ти предам, че времето изтича — отвръща Люк тихо и гласът му потреперва. — Какво означава това, мамо?

Обзема ме истинска паника. Поглеждам Мат и ми става ясно, че е чул разговора. По лицето му пробягва гняв, почти животинска ярост, и в този миг той отново се превръща в моя съпруг, в мъжа, който би направил всичко, за да ни защити, за да предпази семейството ни.

— Върви — казвам му, като покривам телефона с длан.

Мат поглежда Юри, после мен, видимо се колебае.

— Ще се оправя. Върви при Люк.

Никога не би позволил някой да стори зло на децата ни, сигурна съм. Разменяме си още един поглед, после Мат дръпва телефона от ръката ми.

— Люк, стой, където си — казва. — Не мърдай оттам, приятелче. Идвам веднага. Татко идва да те прибере.