Карън Кливланд
Трябва да знам (26)

25
Една година по-късно

Седя на пясъка на извития като полумесец плаж и гледам децата. Чейс тича през пяната, пълничките му крачета препускат по втвърдения от солта пясък, а пред него подскача чайка. Кейлъб стои зад него и русите му къдрици блестят на слънцето. Гледа и пиши от радост, когато чайката се издига във въздуха. Ела е малко по-надолу, съсредоточено трупа пясък в пъстри кофички с формата на кули, а пред нея се издига многоетажен замък. Люк е във водата, легнал по корем върху къса дъска за сърф, и чака следващата вълна. Водата блести върху гърба и краката му, които сякаш се издължават с всеки изминал ден, почернели от слънцето и дългите часове, прекарани сред вълните.

Духа топъл ветрец и люлее листата на палмите, осеяли малкия ни плаж. Затварям очи и се заслушвам. Тихият прибой, шумоленето на палмите, виковете на децата, доволни, щастливи. Най-прелестната, най-хипнотизиращата симфония, която би могла да съществува.

Мат изниква зад гърба ми и сяда до мен на пясъка, съвсем близо. Кракът му докосва моя. Поглеждам нашите два крака, по-загорели от всякога, почти кафяви на фона на финия бял пясък. Усмихва ми се и аз на него, после пак се обръщам да погледам децата. Стига ми да седя до него в уютно мълчание. Люк улавя голяма вълна и успява да я яхне, язди я чак до плиткото. Кейлъб прави нестабилна крачка, после още една, а в следващия момент тупва в пясъка, грабва голяма мидена черупка и я разглежда внимателно.

Двайсет и четири часа след онзи разговор край кухненската маса се озовахме на борда на частен самолет, поел към Южния Тих океан. В началото, когато Омар ни нареди да си стягаме багажа, мисълта ми се стори ужасяваща — да напъхаме живота си в куфари, да знаем, че вероятно няма да видим никога повече онова, което оставяме. Затова се ограничих до най-важните неща, незаменимите: снимките, бебешките книжки. Както се оказа, само от тях имах нужда. Все още не съм усетила липсата на всичко останало: дрешниците, пълни с дрехи и обувки, техниката, мебелите. Започнахме отначало, по-простичко. Купихме най-важните неща. Имаме себе си и спомените — в крайна сметка само това ни е нужно.

Родителите ми дойдоха с нас. Омар ни предложи този вариант и аз им го споменах, макар да не очаквах да се съгласят, не очаквах, че ще поискат да се откъснат от всичко познато. Щом разбраха, че няма да могат да общуват с нас поне година, ако не и повече, въобще не се поколебаха. „Естествено, че ще дойдем — заяви мама. — Ти си нашето дете. За нас си всичко на света“. И толкова, решението беше взето. Решение, което напълно разбирах.

Нещата между нас с Мат отново са като преди. „Прощавам ти“, каза ми още в първата нощ в новата къща той, докато лежахме на непознатото легло. Щом съпругът ми беше в състояние да прости съмненията ми, да прости внушението, че е необходимо да убие, за да спечели доверието ми, значи и аз можех да оставя миналото назад. Сгуших се в прегръдките му, където се чувствах най-добре. „И аз ти прощавам“.

Чувам хеликоптер в далечината, глухо пърпорене на перки. Гледам как се появява в полезрението ни, очертава се все по-ясно, чува се по-силно, тихото пърпорене се превръща в ритмично бумтене. Децата са прекъснали заниманията си и зяпат нагоре. Минава точно над нас, така трещи, че Ела и Люк запушват уши. Чейс и Кейлъб гледат в почуда.

Тук рядко виждаме хеликоптери. Настаниха ни в отдалечена част на острова, в две къщи, кацнали върху скалите над океана, в двата края на извития полумесец на плажа в подножието им. Поглеждам към къщата на нашите и виждам мама да излиза. Плъзга стъклената врата зад себе си и тръгва към плажа, ветрецът издува дългата й пола. Обръщам се и установявам, че хеликоптерът виси над скалите зад нас и бавно се спуска отвесно, готви се да кацне.

С Мат се споглеждаме. Безмълвно се изправяме, изтупваме пясъка. Чакаме мама да наближи.

— Вървете — казва тя. — Ще наглеждам децата.

Пляскането на перките замлъква, докато се катерим по хълма към къщата през белите дюни, в които краката ни хлътват на всяка крачка, и накрая се добираме до дървените стълби, също покрити с фин пясък. Крачим нагоре, към покритата с рядка трева морава пред квадратната двуетажна къща с остър покрив и тераси от всички страни. Зървам Омар да крачи натам, облечен с кафеникави спортни панталони и хавайска риза на цветя. Когато ни вижда, на лицето му разцъфва усмивка.

Стигаме до къщата едновременно. Прегръщам го, притискам го силно, а Мат раздрусва ръката му. Има нещо много вълнуващо в тази среща — той е първият човек от предишния ни живот, когото виждаме от цяла година насам. Предупредил ни беше, че поне година, вероятно и повече, ще сме съвсем сами, напълно откъснати от всичко — от близки и познати, от предишното ежедневие, дори от неща като електронна поща и социални медии. Дал ни беше мобилен телефон със строги инструкции да го включваме и използваме само при извънредни случаи. И да чакаме. Да чакаме да се свърже с нас. И ето го, точно година по-късно.

— Влизай — каня го, отварям входната врата и го повеждам навътре.

Къщата е прохладна, обляна от светлина, цялата в бяло и синьо. Тук се чувствам у дома повече, отколкото преди. Навсякъде е украсено с миди и рапани, събрани от разходки по плажа. И снимки. Ужасно много снимки. Черно-бели кадри на децата, на палмите, на всичко, което е привлякло погледа ми. Прекрасно е отново да имам време за хобита. И най-вече прекрасно е да имам време за децата.

Отвеждам го във всекидневната и сядам на канапето — поизтърканото синьо канапе, на което се събираме всички, когато гледаме филми или играем игри. Омар се настанява срещу мен. Мат се появява няколко минути по-късно с кана лимонада и две чаши и ги слага на масичката. Усмихва ми се.

— Ще ви оставя да си поприказвате — казва.

Не го спирам, Омар също. Когато Мат излиза от стаята и чуваме вратата на горния етаж да се затваря. Омар се привежда напред.

— Е, как я карате тук?

— Прекрасно — отвръщам.

И съм напълно искрена. Никога не съм била по-щастлива. Вече не се чувствам в капан, попаднала в ситуация, която просто се случва около мен. Имам усещането, че сама контролирам живота си. И съвестта ми е спокойна. Най-после живея така, както искам.

Вдигам каната и наливам лимонада в двете чаши, ледените кубчета подрънкват в стъклото.

— А училището? Знам, че се тревожиш.

Подавам му едната чаша.

— Занимаваме се вкъщи. В дългосрочен план вероятно няма да е удачно, но засега се справяме. Всъщност децата научават ужасно много.

— А Кейлъб?

— Справя се чудесно. Ходи, дори казва някои думички. И е здрав. Прав беше, кардиологът на континента е фантастичен.

— Радвам се. Нямаш представа колко често мисля за вас. И колко ми се искаше да проверя как сте.

— И аз — уверявам го. — Толкова много неща искам да науча. — Млъквам за миг. — Ти как си?

— Всъщност идеално. — Омар отпива от чашата. — Вече съм заместник-директор — съобщава и неуспешно се опитва да прикрие усмивката си.

— Страхотно!

Усмивката разцъфва на лицето му.

— Заслужаваш го. Напълно.

— Е, не крия, че твоят случай доста ми помогна.

Чакам да продължи, но той мълчи, усмивката му угасва. Мислите ми се насочват към Питър и се чудя дали и той мисли за него. Накрая питам:

— Можеш ли да ми разкажеш за мрежата?

Въпросът ме гложди вече цяла година. Нямам търпение да чуя отговора.

Омар кимва.

— Права беше за Вашченко. Наистина той се оказа ръководителят. Доста бързо го открихме. Намерихме флашката във верижката, точно както ми каза. Разшифровахме съдържанието с кодовете, които ни даде.

Сплитам пръсти в скута си и чакам да продължи.

— После арестувахме и другите четирима отговорници. Три дни по-късно проведохме мащабна операция и арестувахме всички двайсет и четирима членове.

— Научихме — казвам.

Акцията беше сред водещите новини дори тук, макар навсякъде да пишеше, че агентите са двайсет и петима. Александър Ленков беше посочен като един от арестуваните, но информацията за него беше оскъдна, а единствената публикувана снимка беше твърде неясна. За щастие, едва ли някой би могъл да разпознае съпруга ми.

— Какво ще стане с тях?

Омар свива рамене.

— Затвор, размяна на затворници, кой знае — поглежда ме той. — Сигурно си прочела — почти всички твърдят, че са натопени. Че всъщност са дисиденти, врагове на държавата, такива неща.

Кимвам и се усмихвам.

— Поне са последователни във версиите си.

Той се ухилва, после отново става сериозен.

— Бюрото най-после одобри операция „Излизане на светло“. До момента сме вербували двама души. Използваме ги, за да разбием друга клетка. С помощта на твоя алгоритъм търсим други отговорници. Заделени са огромни ресурси и от ФБР, и от ЦРУ.

Мълча и се опитвам да осмисля казаното. Разбили са цяла една клетка и работят по откриването на други. Клатя глава учудено, после задавам другия въпрос, който ми тежи, далеч по-неотложен и плашещ:

— А Мат? Него подозират ли го?

Омар клати глава.

— Няма признаци руснаците да са наясно, че е на свобода или че изобщо е бил замесен.

За миг стисвам клепачи. Бреме се смъква от плещите ми. Точно на това се надявах — по новините като че ли приписваха заслугите за разбиването на мрежата на Питър, описваха го като дългогодишен анализатор на ЦРУ, преследван от чужди агенти заради заболяването на съпругата му, впоследствие изнудван от тях. А също на агент на Бюрото, посочен единствено като „О“.

— А ти се водиш във временен отпуск продължава Омар. — В Управлението и Бюрото се знае, че отсъствието ти има нещо общо със случая, носи се слух, че руснаците са се опитали да те изнудват, но ти си устояла. На оперативно ниво обаче никой не знае подробности.

— А кой знае истината?

— Аз. И директорите на ФБР и ЦРУ. Само ние.

Усещам как напрежението ме напуска. Този разговор нямаше да протече по-добре дори сама да бях писала сценария. И същевременно не мога да не се запитам какво означава всичко това за нас, тук? Обзема ме непонятна тъга, сякаш всичко, което ме заобикаля, е неимоверно крехко и може мигом да ми бъде отнето. Едва събирам смелост да задам следващия въпрос:

— И сега какво?

— От всичко до момента съдим, че е безопасно да се завърнете. Можем да ви върнем в къщата, да те върнем на работа…

Мислите ми литват в неканена посока, макар да се опитвам да ги спра. Децата, поверени на чужди грижи. Да ги виждам съвсем за кратко сутрин и вечер — ако имам късмет. Старая се да прогоня тази мисъл.

— Ще изгладим подробностите през следващите няколко месеца. Ще изкараме на Мат нови документи акт за раждане, паспорт, които да издържат на всякакви проверки. — Омар млъква и ме поглежда очаквателно, а аз му се усмихвам насила. — Ще се постараем преходът да е възможно най-плавен, Вивиан. Не се тревожи за нищо. Предстои ни да свършим чудесна работа заедно, ти и аз. Ще разбием още… — Той млъква и ме поглежда с особено изражение. — Нали това искаш?

Не отговарям веднага. Чувствам се странно. За пръв път имам избор. Не съм в капана на работа, която вече не съм сигурна, че искам. Никой не се опитва да ме манипулира, да ме тласне към дадено решение. Мога да постъпя както пожелая. Мога да избирам.

— Вивиан? — продължава Омар. — Ще се върнеш ли?

Примигвам нерешително. А после отговарям.

 

 

С Мат отпразнувахме десетата си годишнина на плажа, точно както се бяхме надявали. Седяхме на пясъка и гледахме как децата играят. Вдигнахме наздравица с евтино шампанско в пластмасови чаши, докато слънцето се плъзгаше към хоризонта.

— Ето че все пак сме на плажа — отбеляза Мат.

— Заедно. Всички.

Заслушах се в плискането на вълните, във възбудените писъци и смеха на децата и се сетих за последния път, когато обсъждахме годишнината, плановете ни да заминем на някой екзотичен плаж — сутринта, в която намерих снимката на Мат, точно преди светът ми да рухне. Неволно се пренесох в кабинката в службата, между високите сиви стени, обзе ме някогашното непрестанно усещане, че се оплитам все повече и повече, че се провалям и разкъсвам между единствените две неща, които имат значение за мен, че всяко от тях изисква повече време, отколкото мога да му отделя. Гърлото ми се стегна при спомена.

Зарових пръсти в пясъка и се загледах към хоризонта, към снишаващото се слънце. И изрекох единственото, което ми се въртеше в главата в този миг:

— Не искам да се връщам на работа. — Изтърсих го съвсем неочаквано. Откакто напуснахме Щатите, не бяхме повдигали въпроса за работата ми.

Стана ми приятно, че мога да заявя желанието си. Да направя избор. Да контролирам нещата.

— Добре — отвърна Мат.

Само това. Добре.

— Искам да продадем къщата — продължих.

— Добре.

Обърнах се с лице към него.

— Сериозно ли? Та ти обичаш къщата…

Той се разсмя и поклати глава.

— Не я обичам. В началото дори я мразех. Мразех и себе си, че те убедих да я купим, само и само да не можеш да напуснеш работа.

Думите му ми подействаха като шамар, който беше редно да предвидя. Зарових стъпала още по-дълбоко в пясъка и се загледах в океана.

— Обичам спомените, които създадохме там — добави той, — но не и къщата.

Помъчих се да осмисля — за пореден път — колко много от нещата, които приемам за даденост, всъщност са безкрайно далече от истината.

— Обичам теб, Вив. И искам да си щастлива. Истински, искрено щастлива, както когато се запознахме.

— Щастлива съм — казах, но думите прозвучаха кухо.

Наистина ли бях? С децата и с Мат се чувствах щастлива. И все пак в живота ми имаше неща, които не ме правеха щастлива.

— Не колкото заслужаваш — отвърна той тихо. — Не бях съпругът, който исках да бъда.

Редно беше да кажа нещо, да възразя. Но не го направих. Устните ми така и не оформиха нужните думи. Може би просто исках да чуя какво ще каже той.

— Когато се върна на работа, след като Люк се роди… Помня как вечерта се прибра у дома и каза, че не е по силите ти. Че не можеш да се отделиш от него. Повече от всичко на света исках да ти кажа: „Ами недей“. Да ти кажа, че ще продадем къщата, ще си намеря втора работа и все нещо ще измислим. Ужасно ми беше мъчно, че се налага да настоявам да потърпиш още малко, да стиснеш зъби. Знаех колко нещастна се чувстваш. Знаех. И ми беше безкрайно трудно.

При мисълта за онзи ден — един от най-тъжните в живота ми очите ми се наляха със сълзи. Загледах се в децата. Играеха на гоненица, Люк тичаше, бърз като стрела, Ела някак успяваше да поддържа темпото му. Чейс се клатушкаше зад тях, стараеше се с всички сили да ги догони. А Кейлъб правеше по някоя и друга колеблива стъпка и се заливаше от смях.

— Толкова пъти съм те предавал. Когато те убедих да се преместиш в руската секция. Когато разбрахме, че чакаме близнаци. Гледах само да опазя семейството ни, умирах от ужас, че ще ми наредят да ви изоставя. Това беше най-важното, по-важно дори от подкрепата за теб. Съжалявам. От цялото си сърце.

Загледах как слънцето потъва зад хоризонта, как огнената топка постепенно изчезва. Яркочервените и оранжеви бразди в небето ставаха тъмнорозови и виолетови.

— Не харесвам човека, в който се превърнах, но искам да се поправя. Искам да започна отначало, да бъда съпругът, който знам, че мога да бъда. Съпругът, когото заслужаваш.

Децата все така се гонеха из пясъка, слепи за залеза, глухи за разговора ни, за решенията, които трябваше да вземем. Виковете им достигаха до нас, примесени с шума на вълните.

— Ти какво искаш, Вив?

Погледнах го. Лицето му се мержелееше в здрача.

— Ново начало.

Той кимна, зачака да продължа.

— Повече време с децата.

— Ще го получиш. Ще измислим начин.

— И не искам лъжи.

Той поклати глава.

— Нито пък аз.

Прокарах пръст през пясъка, изрисувах зигзагообразна линия.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? Нещо, което продължаваш да криеш?

Той отново поклати глава, този път по-решително.

— Всички карти са на масата. Казал съм ти всичко.

Замълчахме, после Мат понечи да продължи, но се отказа. Усещах, че се колебае.

— Какво има?

— Просто…

— Какво?

— Ами работата ти. Толкова се труди да се издигнеш, вършиш истински важни неща… — Той тръсна глава. — Сега не е моментът да го обсъждаме. Важното е да вземеш решението, което ще те направи щастлива.

После се обърна с лице към мен. Хвана ме за ръцете, изправи се и ме придърпа нагоре. Думите му отекваха в главата ми и усещането за раздвоение, което изпитвах от толкова много години, отново се запрокрадва в съзнанието ми. Мат ме привлече нежно към себе си, обгърна талията ми с ръце. За едно беше прав — сега не беше моментът да говорим за това. Имах цяла година, за да реша. Увих ръце около тялото му.

— Помниш ли първия ни танц? — прошепна той.

— Помня — казах и се пренесох назад във времето.

Двамата, на дансинга, полюшваме се в такт с музиката, ръцете му са около тапията ми. Чувствам се стоплена, щастлива и безкрайно влюбена. Заобиколена от насядали по масите хора, познато лице до познато лице.

— Огледай се — казах му тогава. Дръпнах се леко назад, за да виждам лицето му. — Не е ли невероятно? Всички, които обичаме, са тук. Моето семейство, твоето семейство, приятелите ни. Кога друг път ще ни се случи подобно нещо?

Мат не се огледа. Гледаше ме напрегнато.

— Огледай се — подканих го отново.

Но той не го направи.

— Ти и аз — каза. — Само това виждам. Само това има значение. Ти и аз.

Вперих очи в него, озадачена от сериозния му тон, от настойчивостта в гласа му. Той ме притегли към себе си и аз отпуснах глава на гърдите му, за да не виждам неспокойния му поглед.

— Всяка дума от обещанието, което дадох преди малко, е вярна увери ме той. — Независимо какво ще се случи занапред, не го забравяй. Просто го помни, ако нещата не потръгнат добре… Всичко е за нас двамата, всичко, което правя до края на живота си, ще бъде за нас.

— Няма да забравя — прошепнах, убедена, че не бих могла да забравя, и същевременно обзета от съмнение, че някога ще разбера какво иска да каже.

И докато се полюшвахме на плажа в такт с музиката на вълните, притиснах отново глава в гърдите му, както преди толкова много години. Усещах топлината му, сърцето му.

— Не съм забравила — прошепнах.

— Всичко, което направих, беше заради нас — каза той. — Заради семейството ни.

Извърнах се настрани, за да виждам децата, които са се превърнали в неясни сенки на фона на тъмнеещото небе.

— Аз също — притиснах го по-плътно. Аз също.

 

 

— Ще се върна — казвам.

И усещам как ми олеква. Това е правилното решение.

Истината е, че работата ми липсва. Липсва ми тръпката при отварянето на новите разузнавателни доклади, очакването, усещането, че следващият голям пробив е на една крачка. Че във всеки един момент бих могла да подредя пъзел, който ще помогне на родината ми.

А и действително работих здраво, за да стигна, където съм. Работата ми е част от мен, част от същността ми.

— Признавам, че ме стресна — казва Омар. Виждам облекчението, изписано на лицето му. — Ще ти предоставят още по-голям достъп, да знаеш. Двамата с теб ще постигнем много. Ще установим нов таен канал за обмен на информация между агенциите, на всички данни, които са ненужно засекретени. Наистина ще можем да променим нещата.

Това исках, нали? Винаги съм го искала, още откакто започнах работа в Управлението. И все пак не ме залива нетърпение, не чувствам вълнението, което очаквах. Всъщност не чувствам почти нищо.

— Може и да съм заместник-директор, но контраразузнаването и руската секция винаги ще са ми на сърцето.

Кимвам. Обзема ме странно безпокойство. Правилно ли постъпих? Не е късно да размисля.

— Освен това си ми длъжница — казва Омар и усмивката не достига очите му.

Не съм сигурна, че се шегува. Наистина съм му длъжница. Толкова пъти ме е защитавал, толкова пъти е нарушавал правилата заради мен, споделял е информация, която не е било редно да споделя. Ако не беше той, сега щях да съм в затвора. И аз, и Мат.

Няколко неловки минути и двамата мълчим, после Омар накланя глава и ме поглежда изпитателно.

— Сигурна ли си, че това искаш, Вивиан?

Мислите ми инстинктивно литват към децата. Но моите бебета вече не са бебета. Посветих им цяла една година, както винаги съм искала. Опитвам се да не мисля за тях.

Преди година щях да откажа, но колкото повече време минава, толкова по-сигурна се чувствам. Имам всички основания. Това е правилният избор.

Сигурна съм.

 

 

Затварям вратата зад Омар и известно време стоя в тишината. Наляга ме тъга, смътно съжаление. Странно, защото имах достатъчно време да премисля решението си.

Мат влиза в стаята, но аз не се обръщам. Приближава се и ме прегръща през кръста.

— Е, взе ли решение?

Кимвам. Продължава да ме гложди известно колебание, усещането, че може би бъркам, но Мат ме предупреди, че е възможно да се чувствам така.

— Ще се върна.

Той свежда глава и я обляга между шията и рамото ми, в онова местенце, от което неизменно ме побиват трънки, и усещам, че се усмихва.

— Според мен постъпваш правилно.