Карън Кливланд
Трябва да знам (5)

4

Мат отново се привежда към мен, бръчките на челото му се врязват още по-дълбоко, очите му се разтварят широко. Убедена съм, че чете мислите ми, че е усетил точно в кой миг съм проумяла истината.

— Кълна се, че чувствата ми към теб и децата са истински. Кълна се в бога, Вив.

Обучена съм да разпознавам лъжата и смътно съзнавам, че Мат не демонстрира нито един от признаците. Казва истината.

Но нима и той не е преминал сходно обучение? Вероятно още по-задълбочено. Би трябвало да умее да лъже убедително, нали?

Нима не го прави вече двайсет и две години?

Кейлъб дъвче пръста ми и острите му зъбчета се впиват в кожата ми. Болката ми действа странно успокоително и аз не го спирам, в момента само това ми се струва реално.

— Когато се запознахме… — подхващам, но не успявам да продължа.

Не мога да довърша мисълта, да задам въпроса, чийто отговор вече знам. Прекалено е болезнено.

Мат мълчи няколко секунди, после казва:

— Наблюдавах те през цялата сутрин и когато видях, че вземаш кашона, минах точно пред теб.

Изглежда гузен. Ако не друго, поне изглежда гузен.

Замислям се колко пъти съм разказвала историята за запознанството ни. Колко пъти я беше разказвал той самият. Как се смеехме, как се прекъсвахме един друг, за да добавим подробности.

Всичко е било лъжа.

— Ти беше целта ми — казва Мат и въздухът засяда в гърлото ми. Фактът, че го признава, доказва искреността му, нали? Или у мен говореше съпругата? Подготовката ми на анализатор ми подсказва, че Мат просто потвърждава факти, които вече знам. Най-старият номер в учебниците, изтъркан трик за внушаване на доверие.

— Но после се влюбих в теб — уверява ме той. — Обикнах те истински.

Изглежда, че казва истината. Разбира се, че ме обича. Никой не остава женен, цели десет години за човек, когото не обича. Тръсвам глава. Вече не знам на какво да вярвам, но не мога да понеса мисълта, че не ме обича.

— Първоначално не можех да се нарадвам на късмета си, но след време осъзнах в какво ужасно положение се намирам. Връзката ни се градеше върху лъжа. Върху тайна, която не можех да споделя с теб, защото всичко щеше да се разпадне.

Той млъква рязко и се заглежда някъде зад мен. Обръщам се и виждам Люк да стои мълчаливо на прага. Откога ли е там, какво ли е чул? Поглежда Мат, после мен със сериозно изражение, а очите му са също като на баща му.

— Карате ли се? — пита тихо той.

— Не, миличък — отговарям, а сърцето ми се къса заради него, макар да не проумявам защо. — Просто обсъждаме неща за възрастни.

Той не отговаря, но продължава да ни гледа и за пръв път осъзнавам, че не мога да разгадая изражението му, не мога да прочета мислите му. Синът на Мат, винаги ще бъде негов син. Вероятно никога няма да разбера какво мисли, дали ми казва истината. Имам ужасното чувство, че животът ми се изплъзва и съм безсилна да го спра.

— Тате, може ли вече да поиграем на топка?

— Не сега, приятелче. Говоря с мама.

— Но ти ми обеща.

— Виж, Люк…

— Вървете — прекъсвам го.

Имам нужда да се махне за малко. Имам нужда да помисля. Поглеждам го безизразно и добавям тихо:

— Нали не искаш да го излъжеш?

По лицето му пробягва болка. Но нали това исках? Да го нараня. Нищо не е в сравнение с моята болка.

Отвръщам на погледа му. Внезапно в гърдите ми се надига гняв. Ярост. Предал беше доверието ми. Лъгал ме беше в продължение на десет години.

Мат понечва да каже нещо, но се отказва. Лицето му още издава болка.

Мълчаливо става, заобикаля масата и се приближава към мен. Гледам право напред, към стената отсреща. Той се поколебава, после слага ръка на рамото ми. Потръпвам от допира му.

— Ще продължим по-късно — казва той и задържа ръка на рамото ми още малко.

После тръгва след Люк. Седя на масата, гледам в нищото, слушам как се обличат, търсят ръкавиците, вземат топката, излизат на двора. Изчаквам вратата да се затвори и отивам до мивката с Кейлъб на ръце. Гледам през прозореца как в задния ни двор баща и син си подхвърлят бейзболната топка в сгъстяващия се здрач. Американската мечта. Само че единият от тях не е американец.

И тогава ме връхлита една мисъл, стоварва се върху мен с такава сила, че се подпирам на плота, за да не падна. Това не е само предателство, не е нещо, което ще се оправи с разговор или караница. Това е непоправимо и точка. Трябва да предам Мат. Той е руски шпионин и аз трябва да го предам. Яростта ми се стопява, превръща се в река от отчаяние.

Погледът ми се плъзва към телефона ми на плота. Телефонът, който пази безброй съобщения между мен и Мат, стотици снимки на семейството, на съвместния ни живот.

Трябва да го взема. Трябва да се обадя на отдел „Сигурност“ още сега. На ФБР. На Омар.

Но вместо това поглеждам навън. Мат се усмихва на Люк, който бавно отмята ръка назад и топката полита. Спокойно, без никакво напрежение. Странно е, противоречи на всякаква логика, защото спящите агенти бягат. Гледат да хванат първия самолет и да се приберат в родината си, преди да ги хванат.

А Мат не бяга, не се крие.

Кейлъб се прозява и аз го намествам в прегръдката си, за да подпре глава на гърдите ми. Той се сгушва и въздиша тихо.

Не откъсвам очи от Мат, гледам го как учи Люк да присвива колене, да изнася ръка леко назад. Държи се напълно естествено.

После поглежда към къщата, към кухненския прозорец, поглежда ме право в очите, сякаш е знаел, че ще съм там. Задържам погледа му и накрая той отмества очи, за да продължи играта. Поглеждам пак телефона. Мат знае, че съм сама с телефона, а един спящ агент не би позволил това. Един спящ агент би се опитал да се защити. Поредното доказателство, че това е моят Мат. Моят съпруг, мъжът, когото обичам. Който никога нямала избяга.

Думите му отекват в главата ми. Ще продължим по-късно. Точно това трябва да направя — да го изслушам докрай. А след това да го предам.

Отдалечавам се от телефона. Не мога да се обадя, още не. Не и преди да съм говорила с Мат.

И той много добре го знае, нали? Неканената мисъл се загнездва в съзнанието ми. Мат ме познава по-добре от всеки друг. Възможно ли е да не бяга, защото е сигурен, че няма да се обадя, няма да го предам?

Изтръпвам. Не мога да повярвам, че се случва.

Тръсвам глава и излизам от кухнята, далече от прозореца, от телефона. Влизам във всекидневната, където Ела се е свила на канапето с книжка за оцветяване. Пръснала е пастелите по възглавниците. Оставям Кейлъб на пода до играчките и се отпускам на канапето до нея. Пипам челото й, по-топло е. Тя отблъсква ръката ми, а аз се опитвам да я прегърна.

— Стига, майко — бута ме вяло, но после се предава, а пастелът застива във въздуха.

Целувам я по главата, вдъхвам аромата на бебешки шампоан. Спомням си как попита къде е баща й. А после в главата ми отекват думите, които още не е изрекла, но вероятно ще изрече: „Защо си тръгна тати?“.

Кейлъб се забавлява на пода, като ритмично блъска капака на комплекта с формичките в кутията. Чейс се приближава на четири крака, дъвче една от чашките, с които строи пирамида. Те поне са малки и дори няма да помнят, нали? Няма да помнят колко нормален е бил животът ни. Гледам как Ела драска по книжката със сериозно изражение, стиснала дебелия пастел в юмруче, и усещам как ще се разплача. Господи, как искам да ги предпазя от всичко това!

Чувам задната врата да се отваря и гласовете на Мат и Люк долитат до мен. Говорят си нещо за Малката лига. Тази година Мат ще е треньор. Щеше да е треньор. Изправям се, преди сълзите ми да потекат.

— Ехо? — колебливо казва Мат, когато влиза в стаята. Изглежда неуверен.

— Отивам да изкъпя близнаците.

Избягвам погледа му. Обръщам му гръб и вдигам момчетата от земята, по едно под мишница. Качвам ги в банята на горния етаж, пускам водата и изсипвам капачка пяна, а докато ваната се пълни, събличам дрешките, свалям пелените. Пъхвам във водата първо Чейс, а после и Кейлъб и разсеяно плъзгам гъбата по нежната им кожа, по надиплените крачета и по дупетата, по дебелите бузки, двойните брадички. Сякаш вчера се родиха преждевременно и се налагаше да ги водим на лекар, за да следим дали наддават добре. Кога мина това време?

Гласът на Мат долита от всекидневната. Разказва приказка, която неведнъж съм чела на децата, но в момента не мога да си спомня сюжета. Чувам кикотенето на Ела.

Сядам на пети и се заглеждам в близнаците. Чейс се хваща за ръба на ваната и се изправя, смее се доволно. Кейлъб седи тихо, като хипнотизиран, и възхитено следи пръските вода, които се разлитат при всеки плясък на ръчичките му. Къпем ги само когато и двамата сме вкъщи, за да може единият да се занимава с близнаците, а другият — с големите. Без Мат ще ми бъде много по-трудно.

Всичко ще бъде много по-трудно.

Подсушавам близнаците и докато им обличам пижамките, чувам, че в съседната стая Мат приготвя Ела за лягане.

— Няма ли да се къпя? — пита тя.

— Тази вечер не, принцесо — отвръща той.

— Но аз искам да се къпя.

Откога иска да се къпе?

— Утре вечер — обещава й той.

Утре вечер. Тук ли ще бъде утре вечер? Опитвам се да си представя как къпя всички деца сама, как някак успявам да забавлявам близнаците, докато къпя Ела, как ги настанявам по леглата, сама. Представата буквално ме смазва.

Слагам Кейлъб в едното креватче, Чейс в другото, целувам ги по бузките, вдишвам сладкия мирис. Светвам нощната лампа, гася другата, след това влизам в стаята на Ела, която искахме да обзаведем в слънчеви тонове. Имах идея за рисунка на стената, за пъстър вентилатор. Но после ежедневието ни завъртя. Сега стаята е просто жълта. Жълти стени, жълт килим. Дотук ми стигнаха силите.

Ела се е сгушила на леглото, а Мат седи на ръба и държи книжка с твърди корици, за да вижда и тя картинките. Приказката за принцесата пожарникар. От седмица и половина Ела иска само нея.

Поглежда ме с натежали клепачи. Усмихвам й се и ги наблюдавам от прага. Мат имитира гласовете на героите и Ела се смее с изтъняло гласче. Всичко изглежда толкова нормално, че чак ме боли. Тя не знае. Не знае, че всичко ще се промени.

Мат довършва приказката, целува я за „лека нощ“ и изпитателно ме гледа, докато се изправя. Приближавам се до леглото и прикляквам, за да целуна Ела по челцето, топло под устните ми.

— Сладки сънища, съкровище.

Тя обгръща шията ми с ръце и силно ме прегръща.

— Обичам те, мамо.

Мамо. Направо се разтапям, а емоциите, които едва сдържам, всеки момент ще се излеят.

— И аз те обичам, миличка.

Гася лампата и излизам в коридора. Мат чака до вратата на Люк.

— Разреших му да почете половин час повече, ако си легне по-рано — казва тихо съпругът ми. — Ще можем да поговорим.

Кимвам и го подминавам. Стаята на Люк е цялата в синьо, с бейзболни и футболни мотиви. Синът ми седи в леглото, а до него е приготвена купчинка книги. Струва ми се толкова пораснал. Сърцето ми се къса, докато го целувам по главата. За него ще е най-трудно. Ще го преживее най-болезнено от всички деца.

Връщам се във всекидневната. След суматохата и хаоса в къщата цари призрачна тишина. Мат е в кухнята, мие чинии. Започвам да подреждам, прибирам разхвърляните шарени играчки в кутията, разглобявам една по една дървените релси на влакчето на Ела. Сега сме сами, ние двамата. Можем да говорим.

Какво значение има? Дълбоко в себе си знам, че трябва да го предам, каквото и да ми каже. Но част от мен не може да повярва. Част от мен продължава да се надява, че има изход.

Гледам как Мат бърше тигана с кърпата. Преставам да разглобявам релсите и се отпускам на пода. Не знам откъде да започна.

— Какви сведения им даваш? — питам накрая.

Ръцете му замръзват. Поглежда ме.

— Нищо съществено. Дреболии. Кога си напрегната в работата или пък доволна, такива неща.

— Не е възможно да им казваш само това. — Опитвам се да си спомня какво съм споделяла през годините, нещо, което е трябвало да премълча, и се сещам за колегите. Обзема ме лошо предчувствие. — О, боже, Марта! И Трей! Заради теб са се свързали с тях! Заради нас?

На лицето му се изписва изненада, объркване.

— Не е вярно!

Трескаво се опитвам да си спомня какво съм му разказвала. Че Марта все търси повод да пийнем в офиса след работа, че дванайсетина души седим смутено в заседателната зала над пакет чипс, чиния с бисквити и няколко бутилки вино. Че тя обикновено носи по две бутилки, които изчезват до края на деня, макар половината колеги да не пият и само тя си долива в пластмасова чашка. За бутилката уиски в най-долното й чекмедже и за онзи път, когато я видях да си сипва в кафето.

Също и за Трей. Смътно си спомням един разговор отпреди години. „Твърди, че Себастиан му е съквартирант. — Тук завъртях многозначително очи и направих кавички във въздуха. — Защо просто не си признае? Надали на някой му пука“.

— Тези неща бяха тайна — прошепвам, съкрушена от предателството.

— Вив, кълна ти се, не съм споменал и дума за това.

— Опитаха се да ги вербуват, Мат, да не искаш да повярвам, че е съвпадение?

— Нямам представа какво е станало, но се кълна, че не съм казвал нищо.

Гледам го изпитателно. Струва ми се, че е искрен, но вече не знам на какво да вярвам. Поклащам глава, навеждам се отново над релсите и продължавам да ги разглобявам. Чувам как Мат отново се залавя да бърше чиниите и да ги реди в шкафовете.

Известно време мълчим, но след малко той нарушава тишината:

— Казвам ти истината, Вив. Не съм им давал нищо полезно и това като че ли не ги притеснява. Явно смятат, че съм си свършил работата.

— Като се ожени за мен.

— Да — отвръща той засрамено.

Хвърлям последната релса в кутията с играчки, затварям капака и я бутам до стената. Така се борим срещу хаоса вкъщи — всички играчки в прозрачни пластмасови кутии, наредени до стената.

— Значи си верен на… Русия? — Думите прозвучават странно от устата ми.

— Верен съм на теб.

Сещам се за американското знаме, което се ветрее отвън, за парадите по случай Четвърти юли, за фойерверките. Как на бейзболни мачове Мат винаги си сваля шапката, притиска ръка до сърцето си и пее химна. Спомням си как веднъж го чух да казва на Люк, че имаме невероятен късмет да живеем в най-великата страна на света.

— И все пак, Русия или Америка?

— Америка. Естествено, че Америка. Познаваш ме, Вив. Знаеш в какво вярвам.

— Така ли?

— Бях дете. Кръгъл сирак. Нямах избор.

— Човек винаги има избор.

— Не и в Русия.

Замълчавам.

— Но някога си бил верен на Русия.

— Така е. Отначало вярвах на всичко. Бях руснак, мозъкът ми беше промит. Но след като поживях тук… след като видях истината…

Забелязвам бебешка чаша, заклещена зад детската кухня, и се протягам да я взема.

— Защо не ми каза?

— Как да ти кажа?

— Имал си десет години на разположение. Във всеки един момент можеше да дойдеш и да кажеш: „Вив, трябва да ти призная нещо“. И просто да ми кажеш.

Той влиза в стаята и сяда на канапето. Кърпата за съдове виси от рамото му.

— Ужасно ми се искаше да го направя. Вив, да не мислиш, че не съм искал? И безброй пъти едва не ти казах. Но какво щеше да стане? Щеше да е същото като сега. Да се почувстваш предадена, наранена. Не можех да го понеса. Освен това ме беше страх какво ще направиш. Страх ме беше, че ще грабнеш децата и ще избягаш. Не можех да те загубя, не можех да загубя децата. Ти и децата — гласът му пресеква… — сте всичко за мен. Всичко.

Мълча. След малко той продължава:

— Обичам те, Вивиан.

Гледам го. Изглежда толкова искрен, че неволно се връщам десет години назад. Месец след като се запознахме, месец, през който се виждахме всеки ден. Мат ме изпращаше до вкъщи по тъмно. Буквално виждам как стоим на улицата пред кооперацията, вятърът шумоли в дърветата от двете страни, а уличните лампи хвърлят мека светлина. Прегръщаше ме през кръста и двамата крачехме бавно, в синхрон. Тъкмо се беше засмял на нещо, което бях казала и което вече не помня.

— Обичам те, Вив — каза той и замълча.

И двамата мълчахме. Нощта внезапно застина. По бузите му плъзна червенина. Не бе планирал да го каже. Думите му се бяха изплъзнали и затова прозвучаха още по-нежно, непринудено, искрено. Очаквах да се опита да замаже положението. Да каже нещо от сорта: „Обичам шегите ти, Вив, обичам да съм с теб“. Но той не го направи. Спря, обърна се към мен и ме придърпа.

— Обичам те, Вив. Наистина те обичам.

Сега свеждам поглед. Стискам чашата толкова силно, че кокалчетата ми са побелели. Едва успявам да изрека:

— Как можа да допуснеш да имаме деца при това положение?

— Исках да изградя живот с теб. Исках да ти дам всичко, за което си мечтала.

— Но не може да не си знаел, че един ден…

— Не! — прекъсва ме той твърдо. — Не знаех. Истински вярвах, че ще мога да продължа така, докато се пенсионираш. Докато аз се пенсионирам. Че все някога ще съм свободен.

Замълчавам, той също. Къщата е плашещо тиха.

— Щяха да ми позволят да остана — казва тихо той. — Случвало се е и преди. Можех да живея така до края на живота си, да умра и никой да не разбере.

Можех. Минало време. Съзнава колко невъзможно е да се преструваме, че не се е случило, че не съм разбрала. Знае, че трябва да го предам.

Усмихва ми се тъжно.

— Само да не беше толкова добра в работата си.

Стомахът ми се преобръща при тези думи. Ако не бях упорствала в разработването на алгоритъма, всичко щеше да си е постарому. Отнасям бебешката чаша в кухнята, отвъртам капака, поставям двете части на горния ред в миялната. Мат мълчаливо ме наблюдава. Затварям вратата на миялната и се облягам на плота.

Той влиза в кухнята и застава зад мен. Нерешително, сякаш не знае какво ще предприема, как ще реагирам. Аз също не знам, но не помръдвам. Позволявам му да направи още една крачка към мен, да сложи ръце на раменете ми, да ги плъзне надолу, да ме притисне силно. Тялото ми омеква в познатата прегръдка и когато затварям очи, по бузите ми се търкулват сълзи.

В мислите си отново се пренасям на улицата пред някогашния си апартамент. Отдавам се на целувката, притискам се в него, искам още. Препъваме се по стълбите. Усещам докосването му, виждам погледа му, жаждата. После лежим, преплели тела върху измачканите чаршафи. Събуждам се в прегръдката му, гледам как отваря очи, той ме вижда и устните му бавно се разтеглят в усмивка. Беше истинско, не може да не е било истинско.

— Какво да правя сега? — питам тихо.

Всъщност знам отговора. Просто питам на глас най-добрия си приятел, човека, на когото винаги съм разчитала. Моят съпруг. Моята скала.

А може би се озъртам за спасително въже. „Измъкни ме. Кажи ми какво да направя, та всичко това да изчезне“.

— Можеш да направиш само едно. — Той заравя глава във вдлъбнатината между рамото и врата ми и наболата му брада ме одрасква. Потръпвам. — Да ме предадеш.