Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (6)

3

Стиви Бел имаше едно простичко желание — да се надвеси над труп.

Тя не искаше да убива хора, съвсем не. Чисто и просто, искаше да е тази, която ще разбере от какво е умрял човекът. Искаше торби с надпис „Доказателства“ и защитен костюм като тези на съдебните медици. Искаше да бъде в стая за разпити. Искаше да разнищи случая.

Всичко това бе съвсем нормално и хубаво и вероятно много хора биха го искали, ако бяха честни. Само че старата й гимназия не бе място, където тя да може да изрази това свое желание. Старата й гимназия бе прекрасно учебно заведение, ако си падате по гимназиите. Не бе лоша, нито зловеща. Беше точно такава, каквато всички очакваха да бъде — километри линолеум, бръмчащи луминесцентни лампи, топла миризма на закуски, идеща откъм бюфета рано сутрин, проблясъци на вдъхновение, бързо потушавани от продължителни периоди на скука, и постоянен копнеж да бъдеш някъде другаде. Стиви имаше приятели там, но никой от тях не разбираше напълно любовта й към криминалистиката. Бе написала възторжено есе, изливайки в него цялата си душа, и го бе изпратила малко като на шега. Никога нямаше да я приемат в „Елингам“, така поне си мислеше.

От „Елингам“ обаче харесаха написаното. И й предоставиха тази стая.

Мебелите бяха дървени и изненадващо обемисти. Големият скрин се заклати, когато Стиви го докосна. Лакът не бе успял да скрие множеството драскотини по повърхността. Някои бяха резултат от продължителната употреба, но имаше и инициали и думи. Отвори чекмеджетата и с изненада установи, че не са празни; намери карирано одеяло, дебело червено яке с логото на академията на гърдите, фенерче и кутийка с батерии, синя фланелена роба и ракети за тенис. Стиви извади ракетите и ги разгледа, след което стигна до извода, че това всъщност са снегоходки и че колчетата до вратата са закачалки за тях.

Стиви бе наясно, че във Върмонт е студено, а тези вещи свидетелстваха, че атмосферните условия понякога стават много тежки.

Зае се да разопакова багажа си. Измъкна старите си сиви чаршафи, раирания юрган, който използваше от десетгодишна, и две от най-малко пожълтелите възглавници от шкафа вкъщи. Докато ги оглеждаше на ярката върмонтска светлина, й се сториха опърпани. Тя притежаваше някои нови вещи, като кутията с принадлежности за баня и джапанките, но те не внасяха свежест в стаята.

Не й пукаше. Идеята й бе стаята да прилича на жилището на Шерлок Холмс на Бейкър Стрийт — занемарено, но аристократично.

Сложи си слушалките и се заслуша в записа. Този бе за Х. Холмс, серийния убиец от Чикаго. „… щяха да влязат в крепостта на убийствата на Холмс. Вътре щяха да открият газови камери, помещение за бесене и звукоизолираното подземие…“

Бе маркирала една от кутиите със звездички. Отвори я. В нея бяха любимите й книги за мистерии (внимателно направена селекция, съдържаща няколко десетки романа). Започна да ги нарежда на рафтовете по предпочитания от нея начин.

„… улея до пещта в сутерена, където труповете се…“

Шерлок Холмс застана най-отгоре, до Уилки Колинс. Агата Кристи се разпростря на два рафта, после дойде ред на Джоузефин Тей и Дороти Сейърс. След авторите от по-ново време в края заеха място книгите по съдебна медицина и криминална психология. Отдръпна се назад, за да види как изглежда цялостно колекцията. Направи няколко дребни корекции, докато редът стана както трябва. Където бе тя, там бяха и книгите й.

Подреди книгите, останалото щеше да почака. Вече можеше да се заеме с останалото.

„… киселина, различни отрови, рамка за разпъване…“ Стиви не се интересуваше особено от предметите от ежедневието, като например дрехите. За нея дрехите бяха маловажни, а и нямаше много пари, така че гардеробът й съдържаше предимно дънки и фланелки. Обожаваше дебелия рибарски пуловер, защото такъв носеше детективът от един неин любим роман на скандинавски писател. Предпочиташе чантата, използвана от детектив от английски телевизионен сериал.

Тя не разполагаше с ценни дрехи, като изключим един червен найлонов шлифер, дошъл право от седемдесетте години на миналия век. Бе го намерила на дъното на скрина на баба си. Бе й по мярка, сякаш бе шит за нея. На реверите му закичи значки на любимите си групи, книги и предавания. Шлиферът имаше дълбоки джобове и широк колан и когато го облечеше, Стиви се чувстваше силна, подготвена и изключително непромокаема. Дори майка й, която не харесваше вкуса на Стиви за дрехи, одобри червения шлифер. („Най-сетне нещо червено.“) След като закачи шлифера на закачалка в гардероба и затвори вратичката, Стиви се извърна и видя зомбито.

* * *

Стиви бе чела, че актьорите изглеждат по-различно от другите хора, защото камерата изкривява образите. Някой, който изглежда добре на филм, на живо изглежда още по-добре и реалността започва да се изменя леко. Такъв бе случаят с фигурата, стояща на прага на стаята на Стиви. Човекът бе облечен в бяла ленена риза и яркосини шорти. Приличаше на реклама на търговска верига, която си търси лъскава корица.

Нямаше как да сбърка лицето. Когато го бе видяла предния път бе мрачно, покрито с мръсотия, със следи от сълзи. Сега се усмихваше благо. Чертите му бяха меки, заоблени — весели бузи, малък, игриво топчест нос и брадичка с трапчинка. Кафявата му коса бе дълга отгоре и падаше на плавни вълни. Веждите му изглеждаха обработвани. В природата не съществуваше такава извивка. Прасците му бяха неестествено дебели. Месести прасци.

— Здравей — каза той.

Гласът му бе дълбок, гладък и богат, така би звучал сос за месо, ако сосовете можеха да говорят. (За щастие, не могат, вероятно би било скучно да се разговаря с тях.)

— Ти си Хейес Мейджър — каза Стиви.

— Да.

Той се изкиска по мек, срамежлив начин, който според Стиви не свидетелстваше за срамежливост.

Хейес бе звезда от Ютюб. В началото на лятото той пусна десетсерийно онлайн шоу, наречено „Краят на всичко“, за човек, спасил се от зомбита. Снимките бяха направени в подземен бункер, лично от Хейес, който проведе разговор с оцелелия. Мястото на събитието бе Гладният град — крайбрежно селище, в което имаше няколко гнезда на човешка съпротива. Шоуто му бе от тези, които цъфват в един момент, а в следващия се разпростират навсякъде.

Стиви знаеше, че Хейес учи в „Елингам“ и че ще може да се запознае с него. Но не очакваше да го види още преди да си е разопаковала багажа. Не знаеше, че ще живеят в една къща.

— Съжалявам, говорих по телефона — рече той. — С едни хора от Лос Анджелис.

Той вдигна телефона си, сякаш за да покаже наличието на мънички жители на Лос Анджелис вътре. На Стиви не й беше ясно защо той й се извинява и защо обяснява, че е говорил по телефона, преди да се видят. Въпреки това кимна, сякаш в цялата ситуация нямаше нищо странно. Може би такъв бе подходът на знаменитостите — Хейес, изглежда, влизаше в графата „Знаменитости“. Те говорят по телефона, после ти казват, че са говорили по телефона.

— Така че здрасти — продължи той. — Би ли ми помогнала?

Стиви примигна объркано.

— С какво? — попита тя.

— С моя багаж.

— О! — Стиви усети студената ръка на паниката на врата си. Вече звучеше като идиотка с провиснала долна челюст. — Разбира се.

Тръгна след него към общата стая, където чакаха неговите чанти и кашони (бяха по-хубави от нейните и повече на брой). Той посочи един от кашоните.

— Внимавай с този — каза.

Стиви прие думите му като подканяме да вдигне точно него. Беше доста тежичък, предметите вътре се местеха при накланяне.

— Да — каза той, взе една малка чанта и тръгна обратно по коридора към витото стълбище в края му. — Странно беше лятото. Затова проведох телефонен разговор.

— О — измънка Стиви. — Да, естествено.

Тя се опита да прекара кашона през тясното пространство. Стъпалата изскърцаха остро, кашонът се заклещи. Хейес продължи нагоре, а Стиви се въртеше в опит да се отскубне, като гледаше да не разклаща много предметите вътре. Спря за момент, мислейки, че Хейес ще се върне да й помогне, но той не се появи и тя се принуди да напъне. Твърдият картон застърга в стената.

Стаята на Хейес бе „Минерва 6“, точно в края. Приличаше на нейната, но бе по-топла и с допълнителен прозорец.

— Чудесно — каза той. — Остави го някъде. Благодаря.

— Шоуто ти е добро. Наистина го харесвам.

Не бе точно така. Шоуто по-скоро бе прилично.

Като подготовка за идването си в училището, Стиви бе изгледала всички епизоди. Те не бяха дълги, средната им продължителност бе около десет минути. Историята бе доста добра, актьорската игра на Хейес — не толкова. Виждаха се предимно скули и се чуваше нисък, топъл глас. Понякога това бе напълно достатъчно. Стиви винаги се стараеше да бъде искрена, но не можеше след първото си запознанство със съученик в къщата да каже: „Шоуто ти е посредствено и силно надценено, но има основания да те ценят и те са външният ти вид и дълбокият ти глас“. Хората по принцип не си падат по такива приказки.

— Благодаря — каза той и излезе от стаята.

Явно искаше тя да дойде с него за втори курс.

Това бе хубаво. Хейес Мейджър, интернет звездата, разговаряше с нея. Хейес Мейджър, интернет звездата, я караше да мъкне тежките неща, но все пак.

Докато слизаше по витата стълба, Стиви се замисли за странния любовен живот на Хейес. През лятото той се бе забъркал в скандал заради връзката си с Бет Брейв, звездата на шоуто „Бет не е тук“. Бет бе излизала с Ларс Джаксън от шоуто „Тези хора“. Когато Бет стана гадже на Хейес, тримата се издокараха в един коридор и всичко това бе надлежно записано. После в интернет пространството тръгнаха слухове, че Бет ще участва във втория сезон на „Краят на всичко“.

Ето такъв живот водеше Хейес. Живот много по-различен от този на Стиви.

— Хора от Лос Анджелис — подхвърли той, когато отново се натовариха с багаж. — Интересът към шоуто може да доведе до заснемане на филм — изхвърли се той, а Стиви възкликна:

— О!

— Да! — потвърди той. — Моят агент иска веднага да направя още серии, защото в момента интересът е огромен.

Последва ново мъчително катерене по тясното стълбище.

— Пак зомбита? — попита Стиви, когато успя да си поеме дъх.

— Не знам… Това го остави на леглото… Вече съм се занимавал със зомбита.

— Накрая ти зомбяса — рече Стиви. — Нали така? Краят бе отворен.

— Да… — потвърди Хейес с тон, който подсказваше, че вече не му е до приказки с нея. — Е, налага се да проведа още няколко разговора. Много ти благодаря. Пак ще се видим.

— Да — отвърна Стиви и избърса потта от челото си на излизане от стаята. — Ще се видим, нали сме съседи.

Той вече набираше.

На Стиви й хрумнаха две неща, докато слизаше.

Първото бе, че часът е осем сутринта, което означаваше пет в Лос Анджелис. Вярно, в Холивуд активността бе денонощна, но едва ли някой се занимаваше с бизнес толкова рано.

Второто бе, че макар че щяха да живеят в една къща, Хейес Мейджър не си бе направил труда да я пита как се казва.