Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (26)

18

Доказателствата бяха разпръснати по пода — кламери и капачки на химикалки. Един слънчев лъч освети вдлъбнатината, която тя бе направила с тялото си.

Утринта бе донесла със себе си реалност. И въпроси. Редица въпроси правеха пируети в главата и.

Въпросите, без да се спазва поредност:

Колко шум ще вдигнат медиите при още един смъртен случай в имащата лоша слава академия „Елингам“?

Чакай, остави ги медиите… как ще реагират родителите й? Престижно училище допуска смъртта свой ученик. А и фактът, че е била там?

Дали ще затворят училището?

Може би ще го затворят за няколко дни. Няма как да обявят нулева година, нали?

Защо разсъждаваше така? Загина човек. Хейес беше мъртъв.

Защото с това се занимава мозъкът. Мисли. Главата й бе пълна с нови, странни неща, които тя все още не можеше да класифицира и подреди. Не биваше да се чувства виновна заради мислите си, не биваше да се захваща за всяка от тях. Психотерапевтите учеха, че мислите може и да идват, но човек не трябва да ги преследва всичките. Това бе точно обратното на добрата детективска работа, при която трябва да се провери всяка улика.

Зарови лицето си във възглавницата. Главата й пулсираше леко. Все още имаше странен вкус в устата си, вкусът на…

Отвън ечаха странни гласове, припукваха радиостанции. Успя да отдръпне лицето си от нежната прегръдка на възглавницата. Разгърна сънените си очи.

Хейес. Това наистина се бе случило. Той наистина бе умрял. Бе умрял и те бяха открили тялото му. А в отговор на случилото се тя се бе натискала с Дейвид. Всичко бе твърде реално, твърде забързано. Чувствата й се събираха във възел от ужас, трескавост, гадене и притеснение.

Съсредоточи се.

Мозъкът й започна да обработва фактите. Хейес лежеше долу, вече мъртъв. Как се бе случило? Представи си пространството в дъното на тунела. Загледа се в празните рафтове на стената. Потърка каменния под с върха на обувката си. Погледна към горната част на стълбата и капака, водещ към наблюдателницата…

Около четири метра. Ако паднеш от такава височина върху камък, няма как да не пострадаш сериозно. Може да умреш.

Стиви виждаше всичко в съзнанието си. Бе се качила горе и бе затворила капака. Хейес бе отишъл да огледа? Навярно в тъмнината се бе объркал и бе паднал в дупката.

Той защо се бе върнал? Вероятно за да заснеме нещо. Но при това положение вероятно щеше да извика някого да му помогне. Явно не му трябваше компания. Тя бе станала свидетел как той се измъкна.

Не бе отишъл в градината. Бе минал през гората и бе влязъл в тунела. Бе се върнал там и бе загинал.

Загадке на стената, загадке…

Тя почти бе забравила ужаса, който я събуди предната нощ. Сигурно бе сънувала. Бе мислила за убийства, смърт, тунели и Искрено коварен и мозъкът й бе прожектирал съобщението на стената.

Нали така?

Стиви легна по гръб и в продължение на няколко минути прави дихателни упражнения — с по-дълги издишвания, поемайки въздуха чак до корема.

Все още усещаше върху кожата си мускусната миризма на душ гела или шампоана на Дейвид.

И това на всичкото отгоре. При нормални обстоятелства случката с Дейвид щеше да е важното нещо. Не и днес обаче.

— Добре — каза си тя. — Сега. Добре. Сега. Ставай. Сега.

Тя стана.

Малко по-късно взелата душ, облечена в широк анцуг и черен суитшърт Стиви се появи в общата стая. Джанел и Нейт седяха на масата — тя по нощница, той по пижама. Пикс говореше по телефона си в кухнята. Дейвид, който бе с измачкани дънки и кафеникава тениска, се бе настанил на канапето. Косата му бе влажна, няколко къдрици бяха залепнали за челото му. Изгледа я при влизането й — прям, блуждаещ поглед, но без веселие в него. Като че ли просто регистрира, че се е появила.

Нямаше какво толкова да си кажат — няколко измърморени „добро утро“, няколко кимвания, това беше. Какво да кажеш, когато съквартирантът ти е умрял, макар и да не си го познавал добре. Макар и това, което си знаел за него, да не ти е харесвало особено.

Общо взето, си мълчиш.

Появи се Ели по изцапано с боя долнище на пижама, скъсана тениска на една френска група и нещо като срязани отдолу дълги чорапи на ръцете. Очите й бяха зачервени и подути. Стовари се на канапето до Дейвид, сви се на кълбо и положи главата си в скута му. Той плъзна небрежно ръката си по сплъстената й коса.

На Стиви й се доповръща. Щяха ли да разговарят за случилото се? Ако да, какво щяха да си кажат? А може би не. Може би нещата, случващи се в ден като вчерашния, не се брояха.

При тази мисъл нещо в нея потъна и тя заби поглед в кафето си, което бе горчиво, но топло. Докато го пиеше, чувството за нереалност понамаля. Изпи го.

— Стиви — каза Пикс, влизайки в стаята. — Викат те за разговор в Голямата къща. Лари ще дойде да те вземе.

Джанел я погледна уплашено. Нейт пребледня.

— Това е нормално — каза Стиви. — Полицията процедира така. Задават едни и същи въпроси няколкократно, за да пречистят информацията.

— Вие трябва да стоите тук — добави Пикс.

— Цял ден? — попита Ели, надигайки глава от скута на Дейвид.

Гласът й бе глух, както се получава, след като си плакал дълго.

— Засега, да. Ще дойдат съветници, ако ви се говори с някого.

Дейвид извъртя очите си към тавана.

* * *

Под портика на Голямата къща бяха паркирани две коли на щатската полиция на Върмонт.

— Кажи каквото знаеш — заръча й Лари. — Придържай се към истината.

— Добре.

— Как си?

— Добре, мисля. Май не съм го осъзнала и усетила напълно. Това лошо ли е?

— Нито лошо, нито добро. Нещата са такива, каквито са. Ти също би разсъждавала така, ако решиш да се занимаваш с подобен тип работа. Човек трябва да се научи да приема фактите, каквито са, не каквито е чул, че трябва да бъдат.

Това бе един от най-смислените съвети, които Стиви бе получавала от възрастен човек.

Влизайки вътре, тя си помисли, че трябва да отиде в стаята на охранителите, но Лари я поведе към вратата от масивен дъб, зад която бе кабинетът на Алберт Елингам.

— Тук? — попита тя.

— Детективът разговаря с хората тук. Просто отговаряй на въпросите й и всичко ще е наред.

Този път детектив. Не полицай в цивилни дрехи.

До облицованата с розов мрамор камина имаше два фотьойла. Кожата на трофейно животно бе просната между тях. На единия фотьойл седеше дребна жена със сив костюм. Тя пишеше в малкия си бележник.

— Стефани? — каза. — Аз съм детектив Аджитър. Заповядай, седни.

Стиви се настани на другия фотьойл, който бе лична вещ на Алберт Елингам. Въпреки че бе много стара, кожата бе в добро състояние и създаваше приятно усещане за комфорт. От тук той бе ръководил империята си… и бе мислил за изчезналите си съпруга и дъщеря.

Всичко в детектив Аджитър бе ненатрапчиво. Дланите й бяха издължени и елегантни. Тъмната й коса бе стегната в кок, нямаше нито един стърчащ косъм. Стиви много хареса обувките й — черни, безлични, без ток. Лицето й излъчваше добре заучено спокойствие. Не издавай нищо. Стиви трябваше да усвои това толкова присъщо на детективите изражение.

— Ще направя запис — каза тя и постави дигитален рекордер върху масичката в стил артдеко между тях. — Разпит на Стефани Бел от детектив Фатима Аджитър, неделя, десети септември, девет часът и четиресет и пет минути. Така, Стефани или Стиви?

— Стиви.

— Стиви, ти си участвала в заснемането на видео за отвличането на Айрис и Алис Елингам. Чия бе идеята?

— На Хейес.

— Ти как се включи?

— Той ме помоли да му помогна.

— А защо помоли теб?

— Защото знам много по въпроса.

— Имаш предвид отвличането?

Стиви кимна, като същевременно си каза, че трябва да бъде по-ясна.

— Знам много за случая „Елингам“. Заради него дойдох тук. Да проуча престъплението и… цялата история.

— Значи, Хейес е искал да направи шоу за отвличането и се е обърнал към теб, защото ти си информирана. А ти си поискала съдействие от Натаниел, защото е писател?

— Хейес ме помоли да поискам помощ от него — каза Стиви.

— Изглежда, Хейес е събирал хора с познания в различни области. Марис Кумс има сценичен опит, а Патрик Дашел учи филмово изкуство. Заедно сте работили по проекта.

— Точно така.

— Как влязохте в тунела?

Сърцето на Стиви подскочи в гърдите й.

— Аз отключих катинара.

— Как го отключи?

— С кламер.

Детектив Аджитър повдигна едната от добре оформените си вежди, показвайки за пръв път някаква емоция.

— С кламер, а?

— Да. — Нямаше как да отрече. Беше отключила катинара. Сбогом, „Елингам“. Беше много забавно, но всичко приключи.

— Как се научи да отключваш ключалки така?

— Чрез Ютюб — отвърна Стиви и сви рамене.

Искаше да покаже, че тази работа не е сложна и всеки може да я свърши, но не бе сигурна дали й се е получило.

— Някаква причина?

— Не! Лесно е! Много хора го правят. Просто хоби.

Това не бе прозвучало добре. Нищо особено! Бърникам ключалки за забавление.

— Лари ми каза, че се интересуваш от правозащитните дейности.

— Да — потвърди Стиви.

— Ние нямаме навика да отваряме врати с шперц.

— Така е. Знам.

Детектив Аджитър се почеса по ухото, след което каза:

— Когато приключихте работата си в тунела, заедно ли си тръгнахте, или на групички?

Странно. Тя не попита за отварянето на капака. Напрегна се и мислите й зациклиха за секунда.

— Тръгнахме си заедно. Само Марис и Хейес… те останаха.

— Знаеш ли какво са правили?

— Мога само да предполагам.

— Какво предполагаш?

— Те са се натискали. Нещо такова е станало.

Жената се подсмихна и надникна в бележника си.

— По време на снимките сте пуснали изкуствена мъгла. Знаеш ли как се прави тя?

— Имахме машини за мъгла.

— Нещо друго използвахте ли?

Странен въпрос.

— Не.

— Само трите машини?

— Точно така.

Ама тя защо питаше за машините за мъгла?

— Това е, общо взето, Стиви. Освен ако не се сещаш за нещо необичайно?

Стиви напрегна мозъка си. Естествено, там бе съобщението на стената. Онова, което тя вероятно си бе представила. Как да кажеш на полицай нещо, което може да не е истина.

С изключение! Героите в романите постъпват така и винаги се оказва от полза.

— Нищо не се сещам — каза Стиви.

— Добре. Разпитът приключва в десет и двайсет.

Тя спря устройството и Стиви се надигна от мекия фотьойл.

— Какво се случи с Хейес? — попита Стиви.

Жената вдигна глава.

— Трябва да изчакаме доклада на съдебните медици.

— Да — каза Стиви и се изчерви. — Естествено. Извинете.

Тръгна към вратата. Когато стисна облата кристална дръжка, се сети за нещо.

— Картата на Джанел.

Детектив Аджитър остави тефтера си и се извърна.

— Какво за нея?

— Приятелката ми Джанел. Някой взе картата й. В четвъртък, когато влязохме в часа по йога, тя бе в чантата й. Но на излизане я нямаше. На следващия ден лежала на пътеката пред нашата къща.

— Мислиш, че някой я е взел? Може да я е загубила?

— Беше защипана в предния джоб на чантата й. Видях я. Използва я, за да влезем в часа по йога и я прибра в предния джоб. Когато излязохме, я нямаше. В петък някой я подхвърли отвън.

— Каква е фамилията на Джанел?

— Франклин.

Жената записа информацията в бележника си.

— Благодаря ти, Стиви. Може да си ходиш.

В главното фоайе двама охранители разговаряха с полицаи. На никого не му направи впечатление, че Стиви е излязла от кабинета на Елингам. На стълбищната площадка видя, че Чарлз беседва с доктор Куин и неколцина други учители. Напусна сградата.

Бе се заоблачило. Кампусът бе неестествено притихнал, всички се бяха прибрали по къщите си. За много неща се тревожеше Стиви в момента, много неща чувстваше и от много неща се страхуваше. Но на преден план в съзнанието й изпъкваше мъглата. Тя защо бе питала за мъглата? Какво толкова имаше в нея? Това не бе случайно. Тя бе питала два пъти.

Замисли се за нещата, които знаеше за машините за мъгла. Те бяха взети под наем. Създаваха изкуствена, миризлива мъгла.

Нещо се опитваше да изплува в съзнанието й. Мъгла. В друг контекст… Мъгла…

Сух лед. Тя бе видяла сух лед. В работилницата, когато Джанел и Даш се припираха за гредите. Даш погледна в контейнера със сух лед и каза, че с машините за мъгла се работи по-лесно.

Стиви спря насред пътеката, извади телефона си и написа „сух лед“ в Гугъл. Прегледа резултатите. Погледът й се спря на един, който съдържаше думата „безопасност“.

Сухият лед е втвърден въглероден двуокис… обикновено не е опасен, но трябва да се борави внимателно с него… пречистен до въглероден двуокис… да се използва в проветряеми помещения заради опасност от хиперкапния^[1]… въглеродният двуокис измества кислорода, особено в ниските части на сградите, тъй като е по-тежък. Може да се стигне до изпадане в безсъзнание и смърт. Процесите са бързи…

Стиви преглътна тежко.

В работилницата имаше сух лед. Някой бе взел картата на Джанел. С въпросната карта можеше да се влезе в работилницата.

Трябваше да се върне в къщата. Вече бе нарушила предостатъчно правила.

Трябваше да се върне в „Минерва“.

Тогава защо се обърна и тръгна в противоположната посока, към работилницата? С нейната карта нямаше да може да влезе. Какво щеше да открие там? Инстинктите й я притискаха.

— Ще проверя записите — чу да казва Лари.

Двамата с детектив Аджитър се задаваха по пътеката. Стиви едва успя да се скрие зад една количка за голф.

— Часът на влизане и излизане? — попита жената.

— Да, системата записва всичко. Чакай малко. — Лари вдигна телефона си към ухото. — Джери? Искам да извадиш едни записи. Името е Джанел Франклин. Искам да разбера къде е влизала с картата си в четвъртък вечерта.

Стиви ги последва, когато те се отдалечиха по посока на работилницата. Лари извади своята карта и отвори вратата. Влязоха и Стиви вече не чуваше какво си говорят, а това изобщо не й хареса.

Онова подобно на сън състояние я обзе отново. Изтича приведена до вратата и я хвана, преди да е успяла да се затвори. Задържа я с пръст и изчака те да се отдалечат. Когато надникна, те вече бяха в другия край на помещението, при синия контейнер със сух лед.

Наистина ли вършеше това? Да, наистина.

Бутна вратата и се шмугна вътре, скривайки се зад един шкаф с градински инструменти.

— Боже — възкликна Лари, — това нещо е било пълно. Как, по дяволите… да, Джери. Добре. Така значи, в Хамбара, в шест и петдесет. После нищо до един и дванайсет сутринта на следващия ден. Отваряно е с картата в работилницата, ясно.

Той прибра телефона си.

— Според Стефани Бел — подхвана детективът — картата на Джанел Франклин е изчезнала по време на часа по йога.

— Ще проверя графика й, но там наистина се провежда обучение по йога. Няма разминаване. Значи, някой е взел картата…

— И чрез нея е влязъл тук в един през нощта. Трябва да снемем отпечатъци. Нали разбираш? Идва тук, взема…

Точно тогава телефонът на Стиви звънна.

Лари и детективът извърнаха едновременно глави.

Нямаше смисъл да се крие повече. Изправи се.

— Здравейте — каза.

Стрелна с очи екрана на телефона.

На него пишеше: РОДИТЕЛИ.