Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (34)

26

— Името ми е Логан Банфийлд — каза Хейес. — Не знам къде се намирам. Не знам дали някой ме чува. Не знам какво стана. Не знам дали съм сам тук. Не знам дори дали съм жив.

Седнала с кръстосани крака на пода на таванското помещение на Голямата къща, Стиви гледаше „Краят на всичко“ и броеше дръжки на врати. Бяха изминали два дена от изнасянето на личните вещи на Хейес и от спречкването с Дейвид. От нея се искаше да работи и да учи. Купчините книги до леглото й отказваха да се прочетат сами, а есето, което трябваше да предаде утре, още бе на етап обмисляне. Тя няколко пъти бе отваряла лаптопа си и се бе взирала с празен поглед в екрана, преди да насочи отново вниманието си към „Краят на всичко“.

Всички епизоди бяха с дължина около десет минути. Тя започна от самото начало, от момента, в който героят на Хейес се събуди и взе да се чуди какво става. Всичко, с изключение на последните няколко минути, бе заснето на едно и също място, в някакъв бункер.

Шоуто съдържаше предимно мотаене, реакции и слушане. В някои епизоди в главата на Логан изникваха спомени от нападението на зомбитата. В други той откриваше съобщения от предполагаеми оцелели. Съвсем обикновена продукция от жанра зомби апокалипсис. Според Стиви популярността на това нещо се дължеше на емоционалността на Хейес. И на приятния му външен вид. Той бе криещ се от зомбита красавец, който постепенно губи връзката си с реалността. В последния епизод Логан напусна бункера. Спасил ли се бе, или се бе предал?

Гледа филма многократно. Сега гледаше от редица 39 на тавана на Голямата къща, където имаше домакински принадлежности, старинни лампиони и кутии с чукове и отвертки. И топки за врати. Къщата бе пълна с резервни топки за врати.

Момиче, което имаше за компания топки за врати и зомбита.

От два дена Стиви се занимаваше предимно с тези неща. Когато се свечери и коремът й закъркори, тя свали слушалките. Нямаше вече сили да гледа записа.

Разрови се отново в кашона, съдържащ вещите, които са лежали на бюрото на Алберт Елингам. Извади листчето с последната загадка.

Къде търсиш човек, когото никога не го е имало?

Винаги на стълбище, но никога на стълба.

Подпря се за момент на металните полици и се взря в обляната със зеленикава флуоресцентна светлина хартийка. Някой, когото никога не го е имало? Това приличаше на описанието, което Гретхен бе дала за Хейес.

„Винаги на стълбище, но никога на стълба“ можеше да означава какво ли не. Перила. Нещо на стената. Пролуките между стъпалата.

Алберт Елингам нямаше да се върне от царството на мъртвите, за да й каже отговора на загадката.

Усещаше се специфичната миризма на старо, която обаче не бе натрапчива, а някак сладникава, защото средата бе климатизирана. Богатите дори гниеха качествено.

Стиви остави хартийката на пода и огледа близките полици.

Какво означаваше всичко това, по дяволите? Какво, като не го е написал той? Защо бе зарязала работата и контактите с хора, за да седи на тавана, вторачена в Хейес? Какъв бе смисълът да брои дати и да подрежда топки за врати? Трябваше да се заеме с есето, защото го искаха, о, утре. Можеше…

Какво? Да поговори пак с Дейвид? Понеже беше минало добре първия път.

Прибра дръжките в кашона. Докато го връщаше на мястото му, ръбът на горния рафт одраска дланта й. По кожата й се проточи тънка струйка кръв.

— Пълна идиотка — каза си тя и заслиза по стълбите. Ранината й висеше надолу към кръста. Лари бе на бюрото до вратата, преглеждаше старателно някаква папка. Стиви мина покрай него, без да каже дума, но когато стигна до вратата, той подвикна:

— Няма ли и едно здравей.

— Извинявай. Замислих се нещо.

— Виждам. За какво?

Тя поклати глава. Той опря гръб в облегалката на стола си и я загледа с преценяващ поглед.

— Как върви? — попита.

— Върви.

— Не ми изглеждаш много ентусиазирана.

— Ами не съм.

— Ела да поговорим.

Не й бе до разговори, но нареждане от Лари си бе нареждане от Лари. Приближи се и седна на стола срещу бюрото — на ръба, защото раницата й се опираше в облегалката.

— Някакви нови идеи по случая „Елингам“?

— Не ми остава много време за мислене отвърна тя.

— Е, разрешаването на „студен случай“ изисква мислене. Човек трябва да даде всичко от себе си. Да изчете всички досиета, да прослуша всички записи, да разговаря с всички свидетели, да проучи всички доказателства. А после трябва да повтори цялата процедура, докато нещо не щракне и случаят не се затопли. Вършиш си работата и понякога изваждаш късмет.

— Какъв е делът на късмета? — попита Стиви.

— Късметът винаги играе някаква роля. Нещо те тормози.

— Просто училището.

— Не, не мисля, че е училището. Нещо, свързано с Хейес Мейджър. Това, което не ти дава мира, не е скръбта. Друго е.

— Откъде знаеш?

— Двайсет години съм работил като детектив. Знам някои работи.

Стиви се понамести в стола, приготвяйки се за схватка.

— Би ли ми казал какво знаеш за смъртта му?

— Детайли?

— Да.

— Не мога да споделя всичко. Но някои неща мога да споделя. Взел е много сух лед. В контейнера е имало десет парчета, той е взел седем. Едно тежи над двайсет килограма. Открихме отпечатъци от пръстите на Хейес върху картата на Джанел и върху количката за голф. Картата е използвана за влизане в Хамбара в 1,12 ч. сутринта. Открихме контейнера, в който е бил преместен ледът. Знаем, че Хейес е влязъл в Хамбара, когато сте били в час по йога. Тестовете показаха, че сухият лед е стоял там долу около осемнайсет часа и че нивото на въглеродния двуокис в помещението е било изключително високо. Можехме и ние да загинем, влизайки вътре. Вратата бе отворена, така че е имало някакво проветряване. Ако Хейес бе успял да затвори вратата след себе си, щяхме да загазим.

— Значи, Хейес е влязъл в помещението, в което е оставил сухия лед. И е умрял веднага?

— Почти веднага вероятно. Със сигурност почти веднага е загубил съзнание. Смъртта е дошла бързо. Мястото е било смъртоносен капан. Неприятно, но точно това се е случило.

— Сигурен си?

Лари се приведе напред и скръсти ръце.

— Защо питаш? Разбрала си нещо?

О, сънувах убийство точно преди Хейес да умре. На стената се появи призрачно съобщение…

— Не. Някакви си мои странни предчувствия.

Той я стрелна с поглед, после дръпна горното чекмедже и извади от него лейкопласт.

— За ръката ти — поясни. — Ти прояви смелост…

Смелост.

Трябваше да проведе още един разговор.

— Благодаря, Лари — каза тя, докато слагаше лепенка на раничката. — Хубаво е, че поговорихме.

* * *

Бет Брейв се намираше в апартамента си. Стената зад гърба й бе отрупана с рисунки. Нейните бяха по-добре изложени от тези на Хейес, бяха сложени в рамки и подредени на рафтовете на стената.

Бет бе привлекателно момиче с лъскава права руса коса и огромни мигли, които нямаше как да не са изкуствени. Дългите й нокти, от които Бет трудно отделяше поглед по време на разговора (това вероятно бе знак за някакво психическо отклонение), бяха същинско произведение на изкуството — на тях бяха изобразени четирите сгради на училището „Хогуортс“^[1] и лицето на Хари върху палците. Беше нещо, което не правиш сам, а отнемаше няколко часа и стотици долари, които плащаш на някой друг да го свърши.

Свързването с Бет не се оказа толкова трудно, колкото Стиви предполагаше. Бет имаше над милион последователи, но не бе нужно нищо повече от това Стиви да й изпрати съобщение, в което посочва, че е била съученичка на Хейес в „Елингам“, че е работила по създаването на шоуто и че (тук си измисли) смятат да почетат Хейес и да включат нейното име в списъка с участниците. Отговорът пристигна след по-малко от час, а след още петнайсет минути двете вече разговаряха по скайп.

— Благодаря, че се свърза с мен — каза Бет. Зъбите й бяха ослепително бели, големи колкото врати на кухненски шкафчета. — Тежко ми беше, на вас също, предполагам.

— Определено — каза Стиви.

— Хубаво е, че снимате — каза Бет. — На него това би му харесало.

Над прозореца на скайп надничаше недовършеното, всъщност незапочнатото есе, което сякаш викаше „ехооо“. Трябваше да е готово до утре. Щеше да бъде. Но първо е разговорът с Бет.

— Има нещо… — подхвана колебливо Стиви. — Нещо… Аз просто… ще ми се да можех да те успокоя по някакъв начин, но се опасявам…

— Какво?

— Мисля, че е хубаво отсега да знаеш, защото това, така или иначе, ще се разчуе. Предполагам, си гледала онова видео…

— Момичето? — попита Бет.

— Да, Марис…

— О, запозната съм.

— Не е проблем за теб, така ли?

— Работата е там, че… Това не е за шоуто, нали? Не записваш?

— Не.

— Съвсем нормално бе той да си има друго гадже в училището. Аз също излизам с друг. Никой не очакваше от нас да сме моногамни. Смятахме да се съберем… в Лос Анджелис. Решихме, че няма проблем да излизаме с други, когато обстоятелствата са ни разделили. Но това не е за феновете. Биха се разстроили. Фактът, че бяхме далече един от друг, не ни притесняваше.

— Той спомена ли ти… — подхвана предпазливо Стиви, — че смята да прави ефекти с помощта на сух лед?

— Не, нищо такова не е казвал. Ех, да бе казал… Разговарях с него вечерта, когато е взел онова вещество.

Стиви усети леко изтръпване в тила.

— Чакай малко. Разговаряла си с него в четвъртък вечерта?

— Да, обикновено се чувахме по скайп преди лягане. Вероятно съм последният човек, с когото е говорил.

— Късно ли беше?

— О, да.

— Колко бе часът?

— Не помня, но беше късно.

— Въпросът е в това… Би било чудесно, ако… Щом си разговаряла с него късно вечерта, видеото в негова почит ще получи силен романтичен елемент. Часът би трябвало да е записан в скайп?

— Чакай да погледна. — Стиви видя в близък план носа на Бет, която се бе навела напред. — Ето го. Било е… десет и двайсет.

Невъзможно. Тогава Хейес е бил с Марис.

Не, глупости. Бет бе в Калифорния, следователно часът ставаше 1,20 сутринта.

Но личната карта на Джанел бе използвана в 1,12 часа. Нямаше как той да я е използвал, а после да се е върнал в стаята си за осем минути.

Хейес или бе влязъл в работилницата, или бе разговарял с Бет в 1,20 часа. Със сигурност не бе извършил и двете неща. Вероятно бе извършил онова, за което има доказателство.

Значи, някой бе сложил сухия лед в тунела, като се бе постарал да припише това действие на Хейес.

Нещата вече изглеждат като убийство.