Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (21)

13

Стиви скочи от леглото. Строполи се тежко на пода. Очите й пулсираха леко, реагирайки на рязкото събуждане, на прехода от тъмно към светло.

Думите се щураха из главата й, докато пълзеше към прозореца. Сгуши се под перваза за секунда, тялото й трепереше от притока на адреналин. Дали там имаше човек? Ако се надигнеше, дали щеше да се озове лице в лице с него? Прозорецът бе открехнат. Той можеше да бръкне вътре!

Имаше само един начин да разбере.

Оттласна се рязко и застана на колене. Отвън бе тъмно и спокойно. Хвана се за прозореца, колебаеше се дали да го отвори, или затвори. Стисна здраво дървената рамка.

Друга идея. Измъкна от рафта една дебела книга по криминология (беше я купила за три долара от библиотечна разпродажба и много я ценеше). Плъзна я навън и я остави да падне.

Никой не изпищя. Чу се как книгата тупна на тревата. Допълзя до шкафа, извади от него фенерчето, което й бяха дали от училището, и го включи. Заоглежда отвън. Нищо. Само мрак и още мрак, и характерните за нощта шумолящи звуци.

Затвори и залости прозореца, спусна завесите и положи главата си върху коленете. Какво пишеше? Загадка на стената, загадка. Убийство… нещо… нещо… нещо.

И тогава бе връхлетяна.

Паническите атаки са мръсно нещо.

Първо дойде скоростта. После дойдоха стягането в гърлото, виенето на свят и усещането за сляпо навлизане в състояние на пълно объркване. Странният вятър, задухал в съзнанието, отвя всичко и създаде гротескно подобие на реалността. Всички пътища бяха блокирани. Всички възможности водеха към гибел. Нищо не изглеждаше логично. Стиви имаше чувството, че някой я души. Преглътна, за да се убеди, че може да преглъща, че дихателните й пътища са отворени.

— Всичко е наред — каза си. — Дишай! Едно… две…

Но не можеше да диша така — на едно, две, — защото Вселената се сливаше в една точка. Щеше да е добре да припадне, но ужасът, че докато е в безсъзнание, въртележката ще продължи да се върти, си оставаше.

Казват, че депресията лъже. А тревогата е просто глупост. Но тя прави невъзможно да посочиш разликата между нещата, които действително са плашещи (например да изгориш жив), и нещата, които въобще не са плашещи (да лежиш завит на леглото си). Задействат се едни и същи бутони. Спри. Тръгни. Горе. Долу. На тревогата не й пукаше. Завесите казваха „страх“, подът също казваше „страх“. Тъмнината казваше „страх“ и ако включеше лампата, вероятно щеше да се чуе същата дума. Все пак я включи.

Лицата на убитите членове на семейство Елингам я гледаха обвинително от таблото. Изтича до скрина и дръпна чекмеджето с треперещи ръце. Извади едно хапче ативан и го глътна, прокарвайки го с глътка вода от бутилката на нощното шкафче.

Нужно бе време да подейства, а Вселената все още виеше в ушите й.

Кой можеше да й помогне?

На излизане в коридора се блъсна в касата на вратата. Довлече се до стаята на Джанел и почука. Секунда по-късно се чу сънено „Да?“.

Вратата бе отключена. Стиви бе твърде объркана, за да се почувства виновна, че буди приятелката си.

— Какво? — каза Джанел и се надигна. — Добре ли си?

— Паническа атака. Може ли да… ти би ли…

Джанел стана, взе робата си и я метна върху раменете на Стиви. Заведе Стиви до леглото и я накара да седне, после я прегърна с една ръка.

— Съжалявам — изпъшка Стиви. — Съжалявам.

— Ето — каза Джанел и стисна ръката й. — Всичко е наред.

Така.

Държането на ръката на Джанел върна донякъде реалността.

— Може ли да постоя при теб минутка?

— Ще стоиш, докато това не приключи. Колкото трябва. Случило ли се е нещо?

Стиви не можа да се насили да каже. Всичко се люлееше. Подпря се на Джанел и на стената зад леглото и зачака неприятното движение да спре, думите да престанат да притичват през съзнанието й, Искрено коварен да си тръгне.

* * *

На сутринта, когато излезе от стаята си, Стиви видя Джанел в дневната. Изглеждаше изненадващо свежа за човек, който почти цяла нощ е полагал грижи за приятел. Носеше суитшърт, на който пишеше „ПИТАЙ МЕ ЗА КОТКАТА МИ“ и панталон за йога. Плитките й бяха скрити под ярка червена кърпа. От друга страна, Стиви все още бе с изцапаното с трици долнище. Не бе погледнала косата си, която вероятно бе в ужасно състояние. Не си бе направила труда да измие лицето и зъбите си. За нея бе важно да стане и да се отърси от нощта.

Стиви я беше срам да погледне приятелката си. Никога не бе преживявала такъв ужас, а и преди за нея се грижеха родителите й. Джанел я бе сложила да си легне малко преди изгрев-слънце и тя бе спала непробудно няколко часа. Сега бе гроги, тежка и бавна.

— Как си? — попита тихичко Джанел.

— Добре съм. Малко ми се гади и съм изморена. Но съм добре.

Не можа да се насили да каже „благодаря“, но се опита с поглед и сконфузеност да изрази признателността си. Джанел само поклати глава, което можеше да се преведе като „не се притеснявай“.

Стиви излезе вън. Утринта бе светла и свежа — синьо небе и парцаливи жизнерадостни облачета, носещи се над планината. Подобен тип утрини сякаш вземаха на подбив нощните страхове. Но приятното време не подобри настроението й. Как бе възможно да се тревожи, при положение че всичко изглеждаше така?

Много просто. Химическите вещества в мозъка не се интересуват колко чудесен е светът.

Закрачи по мократа трева, покрай фасадата на „Минерва“. Трябваше да вземе книгата, която бе хвърлила през прозореца. Книгата бе леко влажна, иначе нищо й нямаше.

Какво се бе случило? Бе чела материалите по случая и бе мислила за отвличането и тунела. После бе задрямала. Това на стената вероятно бе сън. Но бе толкова ярко и живо. Бе станала от леглото и бе хвърлила книгата през прозореца, за да подплаши непознатия.

Стиснала влажната книга, се загледа в небето и се опита да определи кое е истина, после потърка смъдящите си очи. Трябваше да отиде на училище. Подсуши корицата с ризата си и тръгна към входа.

На влизане в стаята едва не се сблъска със слизащия по стълбите Дейвид.

Нищо особено не се случи. Той пусна една тънка усмивка. Устата му бе издължена, с извити крайчета. Просто усмивка.

Но нещо в нея подразни Стиви. Тя му препречи пътя.

— Добре ли спа? — попита тя.

— Много мило, че питаш — отвърна той и се подпря на стената. — Естествено. А ти?

Тонът му бе неутрален, но усмивката му се удължи с още няколко милиметра.

— Някакво занимание ли имаше през нощта?

— Много въпроси задаваш.

Все още безразличен и полуусмихнат. Имаше нещо в очите му обаче. Проблясване. Не можеше да определи какво точно, но имаше нещо.

— Забавна си — каза той, — но може ли да ида да хапна?

Стиви му направи път, но го проследи с поглед при отдалечаването му. Възможно ли бе Дейвид да е прожектирал онова нещо на стената?

* * *

Бе доста разсеяна по време на обсъждането на „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман. Опитваше се да си спомни текста, който бе видяла.

Загадке, загадке… нещо убийство, нещо езеро, нещо Алис. Искрено коварен бил някъде тук. Но колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова повече думите й се изплъзваха, дори вече не приличаха на думи.

Тогава се намеси Уолт Уитман:

… тези внушения за възрастни мъже и майки,

за отрочетата, грабнати от майчиния скут.

Какво е станало — как мислите — със младите и старите мъже?

Какво е станало — как мислите — със майките и със децата?

Те някъде са живи и им е добре.^[1]

Загадке, загадке. Жена в езеро, момиче в дупка…

Тя щеше да е момиче в дупка довечера, когато влезеше в тунела.

Стиви трудно успяваше да се концентрира върху функциите на аксиалния и апендикуларния скелет, за които стана въпрос в часа по анатомия. Обядът я изтласка към повърхността, а когато дойде време за испанския, ужасът се топеше и тя започваше да се фокусира върху влизането в тунела. Обзе я вълнение, което й помогна да избута следобеда.

Върна се в „Минерва“ да вземе фенерчето и ръкавиците си, а в пет часа се срещна с Джанел — двете имаха час по йога. Бе избрала йогата от списъка с дисциплини по физическа подготовка. Звучеше й по-добре от бягане за сила и пречистване, общ тренировъчен лагер и перспективи на движението. В гимназията на Стиви децата тренираха на пътеката за тичане половин час, като междувременно можеха да слушат подкастове (това бе единственото нещо, което й харесваше там).

Джанел я чакаше пред Хамбара, под мишницата й имаше навита на руло постелка.

— Добре ли си? — попита Джанел.

— Да, поне така мисля.

— Кошмарите са кофти нещо.

Късно снощи Стиви й бе обяснила какво е видяла на стената. Беше го представила като сън, а не нещо, което има вероятност да е реално.

— Сигурно… сигурно съм сънувала — каза Стиви. — Не знам.

Джанел кимна, сякаш бе очаквала да чуе точно това.

На влизане в Хамбара Стиви подхвана:

— Но… да предположим, че не е било сън. Трудно ли е да се прожектира нещо на стената? Нужен е прожекционен апарат, нали?

— О, лесно е. Може да се направи сносна джаджа от картон, тиксо и огледало. Не е изключено, но…

— Значи… събудих се. Бях в леглото и видях думите на стената. Метнах книга през прозореца, за да подплаша онзи. Опитах се да го ударя по главата.

— Видя ли човек? — попита Джанел.

— Не.

— При събуждане в определена фаза на съня истината и измислиците за кратко се смесват. На ново място си, така че е нормално да имаш кошмари. В моите кошмари не посещавам занятията. И в края на годината не знам нищо. В добрите нощи сънувам за напредъка на 3D принтирането и Джина Торес^[2], облечена като Жената чудо. Но има и нещо друго…

Джанел спря Стиви, преди да влязат в залата за йога.

— Смятам, че всички ние сме тук заради нещо в главите ни, което не успяваме да извадим — каза тя. — Ние сме фиксирани в нещо. Аз искам да правя машини, ти искаш да разрешаваш загадки, Нейт иска да пише или не иска да пише, а Ели иска да живее в комуна, пълна с хора с творчески наклонности. Хейес прави шоу програми. Дейвид, предполагам, се занимава с игри. Виждала съм го да програмира. Потопени сме в собствения си свят. Твоят свят е реално място. Тук. Мисля, че мозъкът ти изпитва затруднения да обработи информацията. Сънувала си реалистичен сън. Нещо те е събудило. Минавайки през някои от фазите, човек вижда разни неща и си мисли, че е буден, но всъщност все още не се е отскубнал от съня. Сънят е странно нещо.

В разсъжденията й имаше логика.

— Как може да си толкова умна! — възкликна Стиви.

— Чета много — каза Джанел с усмивка. Отвори ципа на чантата си, прибра картата и затвори ципа. Джанел вършеше всичко старателно, включително прибирането на картата. — Просто съм невероятна.

Залата бе малка. Учениците оставиха чантите си в коридора и се струпаха вътре. Йогата бе предпочитана и постелките бяха на сантиметри една от друга. Стиви използва една от училищните — беше червена и миришеше леко на белина и крака.

Учителката, Даря, каза да седнат и да затворят очи, после засвири на малкия си акордеон. Трябваше да се съсредоточат в дишането си, но Стиви постоянно се връщаше към момента, когато се събуди и видя думи на стената. Случката се въртеше като грамофонна плоча в съзнанието й. До каква степен се бе разсънила, когато стъпи на пода, когато се опита да запомни думите?

Нямаше как да знае, сънищата бяха пълни със загадки. Даря им каза да застанат на четири крака и да гледат към пода. Стиви бе новак в йогата и скоро се наложи Даря да дойде и да промени позицията на ръцете и краката й. Стиви бе изгледала няколко видео клипа, за да се подготви за заниманието, но в момента се бе отнесла и движенията й не се получаваха както трябва. Изоставаше много от другите. Коляното й бе на неправилно място, ръката й не бе достатъчно високо, завъртанията й не бяха пълни. Даря й говореше тихо с мекия си глас и постоянно променяше позицията на тялото й, накрая се настани до Стиви, като продължи да дава наставления на класа. Как бе възможно всички други да са наясно с йогата?

Единственото предимство на тази ситуация бе, че съзнанието на Стиви се пречисти. Изглежда, причината бе в упражненията. Такава ли бе целта им? Съсредоточаваш се в това потните ти длани да не се хлъзгат по постелката и преставаш да мислиш?

Стиви остана доволна, че часът приключи с лежане на пода като труп.

— Довечера ще снимате, нали? — попита Джанел, когато излязоха в коридора да си вземат чантите. — Защото ние с Ви ще…

Тя ровеше трескаво в чантата си — опипваше дъното, проверяваше джобовете.

— Картата ми. Няма я. Сложих я тук. Ти си свидетел.

— Да, сигурна ли си, че я няма?

Джанел отвори страничното отделение. Нито следа от карта.

— Как е изчезнала, по дяволите! Някой я е взел? Трябва да я намеря. Тя ми осигурява достъп… а ако нямам достъп…

— Ще я потърсим — каза Стиви, която вече бе клекнала на пода и опипваше около чантите, които все още не бяха прибрани от собствениците си.

— Таксата за нова е сто и петдесет долара — проплака Джанел. — Мамка му, мамка му!

— Спокойно. Може някой погрешка…

— Как? Да бръкне в чантата ми и да я вземе? Трябва да кажа на Пикс. Кой краде карти? Кой ме е обрал?

Джанел се бе разстроила. Не бе свикнала с такива безобразия. Със сигурност бе прибрала картата в чантата си.

— Може някой да е решил да се пошегува.

— Като вземе картата ми?

Стиви се канеше да каже: „Или като прожектира писмо на стената“. Но тъй като не бе ясно дали последното е истина, се въздържа. Втора странна случка за много кратък период от време. Писмо и ключ. Това определено приличаше на игричка. Стиви настръхна.

Една игра не може да е забавна за онзи, който не знае, че участва в нея.