Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (14)

8

Стиви се стресна от нещо и се събуди… в непознато легло. Таблото, върху което бе работила през нощта, лежеше на пода. Очите на Елингамови се взираха в нея, докато подреждаше принадлежностите си за баня в синята найлонова чантичка, на която бе попаднала след дълго търсене. Набута шампоана и душ гела, после затърси подходящо място за самобръсначката. Облече долнището на пижамата си и халата, нахлузи джапанките, взе чантичката и застана пред вратата. В продължение на две минути набира кураж да излезе в коридора.

Странно нещо. Защо бе толкова странно? Знаеше, че това е пансион. Случвало й се бе да преспи в къщата на приятелка. Но сега бе различно — тя щеше да живее с всичките тези хора, а някои от тях бяха момчета. Всъщност половината бяха момчета.

Голяма работа. Облечена бе в халат, а и… голяма работа.

Отвори вратата. В коридора нямаше никой. Доволна, закрачи с небрежна походка към банята. На горния етаж също имаше баня; едва ли всички в къщата биха се струпали в тази. Не беше много голяма и вече бе пълна с пара, защото в една от кабинките се къпеше някой.

Стиви остави чантичката си на перваза на прозореца и огледа матираното стъкло, чудейки се дали през него може да се вижда вътре. Завесата на кабинката се отмести и се появи Ели, гола и капеща. Всъщност Ели имаше кърпа, но с нея подсушаваше косата си. Така че всичко й се виждаше.

— А, здрасти — каза тя. — Водата вече е почти студена, съжалявам.

Мина покрай Стиви, оставяйки мокри следи по плочките. Когато стигна до вратата, уви кърпата около тялото си и излезе.

„На това му се вика увереност“ — помисли си Стиви.

На всичкото отгоре Ели бе боса. Стиви бе обула тъпите джапанки. Майка й я бе убедила, че ако се събуе дори за секунда, краката й ще бъдат атакувани от ужасни бацили. Кабинката изглеждаше чиста… но все пак.

Водата не бе почти студена, а направо ледена.

Все пак не е лоша идея да вземеш студен душ в лятно утро, особено ако си уморен. Водата бе чиста, от планински извор. (Е, по-вероятно да бе от общински водопровод, но е важно да си съчиниш приятна история, когато те облива леденостудена вода.)

Джанел вече бе на масата. Четеше съсредоточено нещо на таблета си, докато похапваше мюсли. Пикс седеше в хамака и плетеше. Другите като че ли още не бяха станали.

— Добро утро! — каза Пикс. — Закуската е в кухнята.

Стиви се отправи натам и си сипа кафе. После огледа какво има в кутиите и хладилника.

Подскочи, когато внезапно до нея се материализира една купа.

— Безплатно е — обяви Дейвид. — Пикс не отчита зърнените храни и не ти праща сметка.

Стиви не бе сигурна дали това не е някаква шегичка относно парите или липсата им. Кой говори така? Хора като Дейвид, които се промъкват зад гърба ти сутрин, когато си още сънен. Дали знаеше, че тя идва от бедно семейство?

Искаше да си поиграе? Е, Стиви нямаше нищо против. Не е нужно да си мила, Стиви. Зелена светлина.

Огледа го. Носеше същите дрехи, с които бе вчера, а в косата му все още имаше пера. Или не бе спал, или бе спал с дрехите. Пое внимателно въздух с носа. Лъхна й на вино. Вероятно се бе наливал в компанията на Ели.

Интересно, но недостатъчно. Огледай по-хубаво. На дневна светлина се виждаха повече неща, отколкото на тъмно, в юртата. Когато той й подаде купата, й направи впечатление, че ръката му е доста мускулеста. На китката му имаше очукан, но скъп часовник. Циферблатът бе напукан, но отказваше да се счупи. Кожената каишка, макар и износена, изглеждаше доста здрава. Стрелна с очи надписа. „Ролекс“.

Сега вече имаше за какво да се захване. Тенът на ръцете му бе необичаен. Едната му ръка бе яркочервена, другата — просто почерняла от слънцето. При лицето бе същото — от едната страна бе по-силно зачервено. Такова нещо се получаваше, когато човек не се е завил хубаво или е лежал твърде дълго извърнат настрани.

— Така — подхвана тя и сграбчи купата, мушна я под един от диспенсерите и я напълни догоре, — сигурно си от Калифорния.

— Така се говори — отвърна той, докато си търсеше чаша.

Стиви погледна отново неравномерния тен, заздравелите изгаряния и светлите петна. Гласът му? Липсваше спокойният калифорнийски тон.

— Наскоро? — попита тя.

— Какво наскоро?

В гласа му се долавяше нервна нотка. Добре.

— Явно наскоро си се преместил там — каза и загреба от зърнената храна.

— Какво те наведе на тази мисъл?

Той се усмихваше, но някак насилено. Тонът му бе рязък. Преместил се бе по неприятен повод. Богато момче, скорошно преместване, темата не му е приятна, освен това се държи кофти и се прави на интересен.

— Просто така ми се струва.

— Често пъти ли ти се струват разни работи?

Устата му се бе разтеглила в тънка усмивка. Подпря се на хладилника и се загледа в бълбукащата кафе машина. Врътна леко часовника си.

Стиви проследи движението. Дейвид застина, явно усетил в какво се е загледала тя, и мушна ръката си в джоба.

Нещо лошо, свързано с часовника.

— Би ли се поместил? Искам да си налея мляко. Все пак пари съм давала.

Той се усмихна широко и се отдръпна от хладилника.

— Естествено. Момичетата детективи трябва да закусват.

Стиви се ухили, докато си наливаше мляко.

— Проблемите с татенцето имат нужда от терапевт — каза тя.

Той се изсмя гръмко. Думите й бяха попаднали в десетката, която бе голяма и добре видима.

Тази престрелка трябваше да спре. Щеше да е добре да не задълбават. Но естествено, измъкване нямаше. Дейвид също живееше в къщата. Той се настани на късата страна на масата и впери поглед напред.

Влезе Нейт. Все още не се бе сресал. Поздрави всички, явно тази сутрин бе в по-добро настроение.

— Е — извиси глас Дейвид, — какво ще правим днес?

— Срещи със съветниците — отвърна Джанел. — Какво ли представляват? Аз съм при доктор Хинкъл.

— Обичаш ли истории за изгубване в Големия адронен колайдер? — попита Дейвид.

— Естествено.

— Тогава няма да имаш проблеми. Ти при кого си, Нейт?

— Доктор Куин.

— О! — Дейвид поклати глава. — Превържи си раните. Тя подушва кръвта.

— Какво?

— Ами ти, Стиви? — попита и тънката усмивка отново се появи на лицето му.

— Доктор Скот — каза Стиви.

— Капитан Ентусиазъм! — възкликна Дейвид. Стиви забеляза, че Пикс се подсмихна над плетката си. — Същинска моторетка е. Заедно ли ще разплитате мистерии?

— Дейвид — каза с равен глас Пикс.

— Само питам.

— Какво имаше предвид? Каква кръв? — попита Нейт. — Да не би да е строга?

— Просто запомни, че не е срамно човек да си поплаче — рече Дейвид. — После, имам предвид. Както аз направих, когато загубих девствеността си.

— Дейвид — повтори Пикс. — Не шашкай хората. Доктор Куин е свястна жена. Няма проблеми, Нейт.

Стиви продължаваше да мисли за подхвърлянето относно девствеността. Това някаква шега ли беше? Сигурно. Какво означаваше обаче? Да не би да ставаше въпрос за онези случай, когато човек навлиза в тема, на която е чувствителен, за да покаже, че е преодолял проблема? Не бе ли изговорил думата „девственост“ по-високо в сравнение с останалите думи в изречението? Да не би той да намекваше, че тя е девствена?

О, сега той се взираше в нея. Бе й поставил капан.

Хапна от закуската си, но не усети вкуса й. Захарта дращеше зъбите й.

— Дали няма да ме пита за книгата ми? — измърмори Нейт.

— Какво например? — каза Дейвид. — Сюжетът? Кой е най-добрият дракон?

— Например дали съм приключил, дали още работя?

— О, да. Не бих се изненадал. Всъщност каква ти е кръвната група? От любопитство питам.

— Дейвид!

Дейвид вдигна ръце.

— Шегичка, шегичка. Той знае, че се шегувам. Нали знаеш, че се шегувам, Нейт?

Нейт нямаше вид на човек, който е наясно с каквото и да било. Джанел вече бе готова да се намеси.

— Ела следобед с мен, Стиви — каза Джанел. — Смятам да хвърля едно око на работилницата. Трябва да проверя къде държат материалите за заваряване. Нямам търпение да поработя с новата си горелка.

При изричането на думата „горелка“ се появи Хейес, мокър от току-що взетия душ. Златната му коса бе залепнала за главата. Беше се преоблякъл, за разлика от Дейвид — в бели къси панталони и синя риза. Въпреки че бе ранна утрин, той изглеждаше неестествено добре. Само очите му не бяха перфектни, бяха кървясали.

— Кога стана? — попита Дейвид, докато го оглеждаше. — В четири и двайсет?

— Не спах много нощес — отбеляза Хейес и се подсмихна лукаво.

— Лошо — каза Дейвид. — Ще ни поканиш ли на сватбата? А Бет?

Хейес сви рамене и се стовари върху един стол.

— Е, вече си известен или нещо такова?

— Или нещо такова — отвърна с усмивка Хейес. — Да. Вероятно.

— Бизнесът със зомбита е сериозно нещо. Хората обичат неживите си събратя.

— И при мен е така — подхвърли Стиви. — Работя в мола „Монровил“.

Не получи отговор от Хейес.

— В Питсбърг — уточни. — В мола „Монровил“.

Хейес наклони главата си на една страна и пусна усмивка от типа „нямам представа за какво говориш“. Понякога родителите й я гледаха така, затова се изчерви.

Нейт вдигна очи от купата си и погледна Хейес, после и Стиви.

— Какво те кара да пишеш за зомбита? — попита Джанел.

Очевидно се опитваше да вкара разговора в нормално русло.

Ели влетя в стаята. Бе облечена в опърпани шалвари и фланелка, на която пишеше „Творете здраво“. Вместо поздрав се пльосна на един стол, вдигна босото си стъпало на масата и го загледа.

— Не знам — отвърна Хейес. — Миналата година се прибрах във Флорида. Покарах сърф няколко дена и изведнъж ми хрумна идеята. Когато „се отдръпне“, човек има време за мислене и идеите започват да идват.

— Много са източниците на идеи — обясни Ели. — В Париж, както си седяхме и попийвахме вино, идеите заприиждаха от само себе си.

— Водя разговори с П. Г. Едертън относно филм — каза Хейес.

— П. Г. Едертън? — намеси се Нейт. — Режисьорът на „Мотел «Силвър Муунлайт»“?

— Само разговаряме — каза Хейес благо. — Но, да, същият.

Дори Ели се впечатли. Нормално бе да е чувала за режисьор като Едертън. Той правеше чудати артфилми за бъбриви, повърхностни жени, филми, от които се раждаха безброй тифове и които бяха пълни с фрази, които всички знаеха.

— Пожелавам ти късмет с тези неща — каза Дейвид.

Пак не се разбра какво точно има предвид. Просто думите му не прозвучаха като добро пожелание.

— Време е да се приготвите за срещите — провикна се Пикс от стълбището.

Реалностите в „Елингам“ ги зовяха.