Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (15)

9

Стиви крачеше под яркото утринно слънце по криволичещите около горичките пътеки към Голямата къща. Натисна звънеца до масивната входна врата. В онези времена отварял икономът, Монтгомъри. В писанията по случая често се споменаваше неговото име. Обучен в Англия, той бе отмъкнат от една от най-изисканите къщи в Нюпорт, за да застане начело на персонала на имението „Елингам“. След отвличането той продължил да служи на господаря си, но сърцето му било разбито. Няколко години по-късно починал.

Вече нямаше иконом. Тихо жужене показа, че вратата е отворена. Тя влезе в огромното фоайе. Лари охранителя седеше на бюрото до вратата.

— Доктор Скот, нали? — попита той.

Стиви кимна.

— Седни ето там. — Той посочи столовете до камината. Няколко души вече се бяха настанили там. Сред тях бе Джърмейн Бат, която трескаво барабанеше с пръсти по екрана на телефона си. — Когато ти дойде редът, качи се по стълбите и свий наляво по коридора — каза той и посочи балкона над главата си. — Той е в последната стая откъм фасадата на сградата.

— Бившата спалня на Айрис Елингам — каза Стиви и вдигна поглед към тавана.

— Точно така. — Лари се отпусна в стола си. — Интересуваш се от отвличането? Коя е любимата ти книга по темата?

— „Убийство в планината“ от Сандерсън — отвърна без колебание Стиви. — Стилът му е дразнещ, но мисля, че е изследвал събитията в дълбочина.

— Наистина е добра — каза Лари и кимна. — Чела ли си „Архивите по случая «Елингам»“?

— Много заключения може да се направят от нея.

Той отново кимна.

В Голямата къща бе хладно; във въздуха се усещаше миризма на дим, макар че бе малко вероятно някой да е пушил вътре след трийсетте години на миналия век. Стиви знаеше толкова много за тази сграда. Ламперията във фоайето бе от палисандрово дърво, внесено от Индия. Високата два метра и половина камина бе облицована с розов мрамор от областта Карара в Италия, откъдето и Микеланджело е вземал материал за творбите си. Лампионите бяха от австрийски кристал, подбран от един от шестимата архитекти, работили по проекта. Витражите бяха в стила на глазгоуската школа (много засукани и фантастични), имаше и стая от стъкло, чийто покрив представляваше вплетени едни в други цветя и птици.

— Стиви? Стиви Бел?

Чувайки името си, тя вдигна глава. Наричайте ме Чарлз се бе подпрял горе на парапета. Носеше фланелка на „Зеления фенер“^[1] и памучен панталон. Косата му бе разрошена по момчешки.

— Ела горе — каза. — Наричайте ме Чарлз.

Той я посрещна на горната стълбищна площадка и протегна ръката си за поздрав.

От близката врата излезе някаква жена. Първото нещо, което се набиваше на очи, бе ръстът й, който ставаше още по-впечатляващ благодарение на черните, лъщящи с маслен блясък обувки с високи токове. Когато тя се извърна, Стиви мярна червени подметки. Не бе специалист по модата, но знаеше, че обувките от този тип са скъпи. Тясната пола и широкият изтънчен пуловер, чийто плат се гънеше тайнствено при всяка крачка, едва ли бяха по-евтини. Дългата й коса преливаше в различни нюанси — от кестеняво до златисто. Жената пишеше нещо на телефона си.

— Здравей, Джени — подвикна Чарлз.

— Здрасти — каза тя, без да вдигне глава.

Закрачи наперено, като не спираше да пише. Пренебрежителното й отношение се набиваше на очи. Стиви не бе виждала такива изпълнения в старото си училище. Чарлз се усмихна, давайки си вид, че не му пука.

— Това е доктор Куин. Тя преподава американска история и култура на първокурсниците. Ела. Да отидем в кабинета ми.

Скърцащото дюшеме бе покрито с килим, явно в опит да се намали шумът. Всички врати на стажа бяха тежки, от тъмно дърво, с грубовати на вид кристални дръжки, които сякаш можеха да наръбят дланта на човек.

Върху последната врата, към стаята на Айрис и Наричайте ме Чарлз, бе закачено корково табло. То бе покрито със знаци, малки плакати и стикери: „Поставяй всичко под съмнение“, „Дръпни се, ще се занимавам с наука“, „Отхвърлям твоята реалност и замествам моята“. Най-големият знак бе в средата и като че ли бе направен ръчно. Надписът гласеше: „Предизвикай ме!“.

Точно от такива неща се страхуваха родителите й. Неща, които я вълнуваха, но в същото време и отблъскваха.

Помещението бе претърпяло много промени. Сребристите тапети вероятно бяха оригинални, но останалото бе ново — рафтове, столове, бюро и малко канапе. Книги имаше навсякъде — по рафтовете, на пода, покрай камината. На стената се мъдреха шест поставени в рамки дипломи и сертификати — „Харвард“, „Йейл“, „Кеймбридж“. Имаше снимка на гребна лодка, групова снимка на студенти от „Кеймбридж“… изобщо доказателства за дълга академична кариера.

Чарлз направи знак на Стиви да седне.

— Трябва да ти кажа, Стиви, че твоята молба бе една от най-интересните.

Стиви притаи дъх. „Интересни“ бе от думите, които може да се тълкуват по различни начини.

— Вдъхновяваш се от историята на това място, както и от престъпленията и полицейските разследвания. Искаш ли да работиш за ФБР?

Стиви кимна вдървено.

— Чудесно. Да видим какво има за теб.

Той си сложи очилата и порови в лаптопа си.

— Така… имайки предвид интересите ти, измислихме следното… Ще учиш анатомия, физиология, статистика и испански. Тези предмети ти пасват. Много са полезни. Ще те прикачим към специалист по наказателно право и история на американското законодателство. Физическо — йога три пъти седмично. Всички са записани за лекциите на доктор Куин по литература и история. Обикновено учениците се ангажират с малък проект през първата година, който бива доразвит през втората. Мисли ли на тази тема през лятото?

Стиви преглътна тежко. Предната вечер бе казала всичко, но сега, пред Чарлз, се затрудняваше да повтори думите си. Все пак успя да проговори, въпреки буцата в гърлото си.

— Моят проект е… разрешаването на случая.

— Разрешаване? — Чарлз наклони глава. — Доклад за събитията?

— Не. Откриване на истината.

Чарлз свали очилата си, сгъна ги и се отдръпна назад, опирайки гръб в облегалката на стола си.

— Трудна задача. Дай някои разяснения.

— Изчетох всички теории. Запознах се с документите.

— Материалите са много, ако не се лъжа.

— Основните разпити са около осем хиляди страници — каза Стиви. — Мисля, че отговорът е тук. Мисля, че е замесен някой, който е бил в къщата тогава.

— Чакай малко. — Той подпря брадичката си с юмрук и се загледа в Стиви. Мълчанието се проточи, Стиви имаше чувството, че потъва в стола си. — Хрумна ми една идея — каза той. — Ела.

Ухили се така, сякаш представяше образователен клип, в който участва анимирано куче.

Стиви скочи на крака. Излязоха в коридора и се отправиха към задното стълбище. На горния етаж имаше врата с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, снабдена с терминал за контрол на достъпа. Стиви харесваше стаи, които бяха обозначени с „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Тя наблюдаваше с любопитство как Чарлз вкарва кода. Той не направи опит да скрие числата, което наведе Стиви на мисълта, че държи тя да ги види.

— Хиляда деветстотин трийсет и шест? — попита тя.

— Не е много оригинално. — Той се усмихна. — Но пък се помни лесно.

Таванското стълбище бе тясно, покрито с тъмни петна. Когато се качиха горе, се озоваха в обширно помещение с площ, съответстваща на застроената площ на сградата. Беше много тъмно, прозорците бяха затулени с щори и завеси.

— Очевидно — подхвана той, докато барабанеше с пръсти по дигиталните бутони на едно табло — Елингамови са притежавали много вещи. Документите отидоха в „Йейл“ и Библиотеката на Конгреса. По-ценните неща бяха предоставени на Смитсъновия институт, музея „Метрополитън“, на Лувъра и други по света. Тук са само предметите от бита им. Мебели. Посуда. Кухненски прибори. Дрехи.

Щрак, щрак, щрак. Лампите се включиха.

Метални рафтове, стигащи до тавана. Кашони с документи и книги от едната страна, куфари — от другата. Лампи, вази, рамки на легла, купища столове, дивани, скринове. Навити на руло стари тапети, глобуси, кашони с кристални топки за врати.

Стиви имаше чувството, че в черепа й жужат и кръжат десетки пчели.

— Насам — подкани я той.

Тя го последва, без да обели дума. Чарлз я заведе в дъното на помещението, където имаше нещо с размери метър на три метра, завито със сребрист сатен. Вдигна внимателно покривалото. Показа се макет на Голямата къща. Чудесна изработка, дори отпред имаше миниатюрни сандъчета с цветя.

— Алберт Елингам поръчал това за Алис, няколко месеца след изчезването й — обясни той.

Бръкна отстрани и натисна някакъв бутон, при което къщата се отвори като книга. Ясно се виждаха фоайето и главното стълбище. Детайлите бяха удивителни — лампи, мънички дръжки за врати от кристал, камини. Най-интересното бе, че бе пресъздаден тогавашният интериор.

— Чела съм за този макет. Не знаех, че е още тук.

— Може да се видят другите стаи, само трябва да се отвори отзад и отстрани. Красиво е, нали?

Стиви се наведе, за да разгледа по-добре стаичките. Стаята на Алис, плюшени мечета на леглото. Гардеробната на Айрис, сребърни четчици за коса и удивително малки шишенца с козметика. В кухнята бе пълно с чинии с размерите на човешки нокът. В кабинета на Алберт Елингам имаше две бюра, телефони и картини… Точно копие на миналото.

— Това е шедьовър — рече Чарлз. — Макетът е струвал десет хиляди долара през трийсет и шеста година. Заслужава да е в музей, но вещите на Алис трябва да са в къщата. Всичко, принадлежало на Алис, стои тук.

Стиви му помогна да затвори макета и да го завие.

— Е, защо, мислиш, ти го показах? — попита той.

— Защото е удивителен.

— Не това е причината.

Макет. Миниатюрна къща. Умален свят.

— Много просто — продължи Чарлз. — Скърбящ мъж е закупил чудесна играчка на дъщерята, която никога повече няма да види. Тук става въпрос за реални хора, не за измислени герои. Знам, че това престъпление е добило известност, че по принцип престъпленията са интересни. Но всяко престъпление има човешки измерения. Ако ще проучваш, трябва да имаш предвид кои са замесени.

Стиви не можа да определи дали той я укорява в нещо, или просто я поучава, но вмятането му бе уместно. Ако не друго, то той я вземаше на сериозно.

— Така че, преди да се захванеш с разследванията, искам да се включиш в някой по-малък проект, нещо, което разглежда трагедията откъм човешката й страна.

— Какъв проект?

— О, това си е твоя работа. Измисли нещо.

— Някакъв документ или…

Чарлз поклати глава.

— От теб зависи. Трябва да се приготвя за следващата среща. Ще ми е интересно на какво ще се спреш.

Докато слизаше по стълбите, Стиви мислеше за видяното преди малко. Джърмейн Бат излезе от кабинета на доктор Куин и изприпка надолу по стълбите. Имаше вид на човек, който току-що е прочел смъртната си присъда.

Нейт чакаше долу. Погледна отдалечаващата се Джърмейн, после се извърна към Стиви.

— Е? — каза той.

— Добре беше. Показа ми тавана и някои от вещите на семейството.

Нейт кимна и скръсти ръце на гърдите си. Огледа се разсеяно.

— Намираш ли нещо странно в думите на Хейес тази сутрин? — попита Стиви.

— За това, че не е чувал за мола „Монровил“, постановката на „Зората на мъртвите“ и невероятно популярната тема за зомбитата? Да.

Стиви остана доволна от това колко добре се разбират.

— Какъв ти е изводът?

— О, хващаш ме неподготвен. Той е като направен с 3D принтер.

— Натаниел — чу се глас. Доктор Куин се бе надвесила над перилата. — Заповядай горе.

— Няма страшно — каза Стиви, като се постара да направи бодра физиономия.

— Да, да, не се хаби.

— Добре де, ще е ужасно.

— Благодаря. Ще се видим по обед.

Метна на гръб кафявата си брезентова раница и се заизкачва по стълбите така, сякаш горе го чакаше гилотина.

Лари ги наблюдаваше от бюрото си. Спря отправилата се към изхода Стиви.

— Доктор Скот показа ли ти това-онова? — попита.

— Качихме се на тавана.

Лари се оттласна назад така, че столът да застане на задните си крака, после взе една химикалка и я задържа в ръката си като стреличка за дартс.

— Как ти се стори?

— Най-интересното място, което съм виждала.

Изражението на Лари си остана каменно, като планинския склон, върху който бяха кацнали.

— Значи, срещата мина добре?

— Чака ме много работа.

— Ще се справиш. Тук изискванията са високи, но никой не е умрял от претоварване.

— А и да умре, колко му е да го заровите в гората — каза Стиви с усмивка на уста.

Лари не се усмихна. Присви леко очи в неразгадаемо за Стиви изражение. Тук, изглежда, не бе прието да се пускат шеги за трупове, заровени в пущинака.