Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (18)

11

На следващата сутрин Стиви се довлече до прозореца и разтърка сънените си очи. Дръпна крайчеца на завесата и видя зелено небе. Ако вярваше в поличби, сигурно щеше да приеме това като лош знак за началото на занятията. Но Стиви не бе суеверна. Зеленото небе бе метеорологична странност и вършеше работа за Инстаграм. Но не означаваше нищо.

Взе си чадъра.

Първият час бе по анатомия. Класът носеше гръмкото наименование „Гениите“ и включваше всичко на всичко шестима души. Хубавото бе, че учител бе добре познатата Пикс.

— Здравейте в курса „Анатомия и физиология“ — каза тя. — Ще говорим за човешкото тяло без кожа, за мускулите, костите и органите. Ето тук…

Отиде до скелета, висящ до бялото табло, и вдигна ръката му.

— … са двеста и шестте кости на човешкото тяло, ясно се виждат. Често ме питат дали скелетът е истински. Обикновено се използват пластмасови, но този е истински. Дарение от частно лице за академията. Всяка година някой се опитва да го открадне. Свързан е с аларма. Не крадете скелета. Казва се Господин Нелсън. Отнасяйте се добре с Господин Нелсън. Той е тук, за да ви покаже какво има във всички нас.

Господин Нелсън, истинският скелет, ги гледаше с големите си празни очи.

— Костите имат собствена география, върхове и долини, които са връзката с мускулите и другите тъкани. Ще се запознаете с всички системи — костната, мускулната, нервната, ендокринната, храносмилателната, репродуктивната, отделителната, сърдечносъдовата, дихателната. Ще научите как функционира всичко.

Стана въпрос за тестовете и викторините (много щяха да са), лабораторните занимания (два пъти седмично) и дисекциите (притеснително много от гледна точка на Стиви). Учителката Пикс бе много по-строга от икономката Пикс.

Когато Стиви излезе на поляната, заваля дъжд, който веднага бе последван от град с размерите на топчета за игра. Тя отвори чадъра си, но бурята бе прекалено мощна. Побягна. Скри се в беседката в далечния край на поляната, където остана няколко минути. Когато градушката отслабна дотолкова, че да няма голяма опасност да й строши главата, спринтира към „Евномия“. Там я чакаше доктор Велман, личният й учител по криминология и социология.

Доктор Велман бе на около седемдесет години. След като прочете списъка с книги, които Стиви трябваше да си набави (две от тях тя вече бе прочела), в продължение на половин час описва изкуството на палача — как най-добрите в тази професия връзват възела на точно определено място, така че вратът на жертвата да се счупи моментално, а да не се стига до задушаване. Следващият половин час говори за развъждането на дакели.

След урока Стиви се помота отвън, докато дъждовните капки барабаняха по чадъра й. Следващото занимание бе след два часа. В „Елингам“ бе като в колеж — учиш, а в почивките правиш каквото си искаш. Нямаше претъпкани училищни коридори. Нямаше писане на домашни в стаи, миришещи на чипс, нито лавки, от чиито прозорци излиза пара. Тук бе като за възрастни.

Така че стоеше под дъжда като идиот. Другите, изглежда, имаха по-добри идеи. Можеше да отиде да хапне или да отскочи до стаята си, или да виси тук вечно. Вдиша дълбоко влажния планински въздух. Имаше достатъчно време. Къде й се искаше да отиде? Кое място предпочиташе?

Отправи се към библиотеката.

Вътре бе само Киоко, която седеше на масивното си бюро и ядеше ябълка.

— Здрасти! — провикна се тя към Стиви. — Влез! Ти си нова, нали?

— Да. Казвам се Стиви Бел. Бих искала да се запозная…

— Искаш да се запознаеш с книгата на Долорес — каза Киоко.

Тя остави внимателно ябълката си на бюрото и си избърса ръцете.

Стиви бе възнамерявала да попита дали имат материали по случая, така че се изненада от предложението за книгата на Долорес.

— Получавам файл с информация за новите ученици. Библиотекарят трябва да знае какви материали са необходими. Ти се интересуваш от случая „Елингам“. Да идем отзад.

Отправиха се към кафява дървена врата, върху която със златни букви бе написано „Библиотекарски офис“.

Помещението бе голямо, но уютно. Интериорът бе оригиналният — дървени маси и бюра, дървени шкафове. На част от масите лежаха книги, подготвени за подвързване.

— Знаеш, че ни върнаха книгата през деветдесет и трета година — каза Киоко. — Не може да се изнася, защото има историческа стойност. Ето.

Тя извади от една кутия чифт гумени ръкавици и направи знак на Стиви да ги сложи. Стиви с удоволствие се подчини, за нея нямаше нищо по-вълнуващо от ритуала по нахлузване на ръкавици. Съвсем дребно нещо, което обаче правеше разследването една идея по-легитимно.

— Готово — каза Киоко и също сложи ръкавици.

Отвори стъклената вратичка на един от шкафовете и извади от него дебела книга. Остави я на близката маса и направи знак на Стиви да дойде.

Книгата бе изненадващо добре запазена. На чисто новата външна корица на бял фон бе изобразен Шерлок Холмс — естествено, с любилата си ловджийска шапка и лулата.

Книгата пропука тихо, когато Стиви я отвори. Страниците бяха пожълтели, шрифтът — сбит. Имаше джобче за библиотечна карта, на което пишеше „Библиотека на академията «Елингам»“, но самата карта липсваше. Книгата бе отписана от регистъра и не бе върната официално в него. Стиви заразлиства внимателно страниците. Когато стигна до първия разказ — „Етюд в червено“, — спря.

Един от параграфите в началото бе подчертан с молив. Един от най-известните цитати в историите за Шерлок Холмс.

— Как да ви кажа — започна да обяснява той, — според мен първоначално човешкият ум е нещо като празно таванче, където всеки прибира ненужни мебели.^[1]

— Доти ли го е подчертала? — попита Стиви.

— Нямам представа. Тази книга е била вземана и от други ученици. Може някой от тях да е подчертавал. Но на мен също ми направи впечатление това.

Стиви прегледа книгата, но не откри никакви други маркирания. Обикновена книга с разкази за Шерлок Холмс. Но тя бе важна, несъмнено.

— Знаем доста за предпочитаните от Доти четива — вметна Киоко. — Вероятно това ще те заинтересува.

Тя извади папка от един от дървените шкафове.

— Първата библиотекарка, Даяна Клоукс, била удивителен човек, един от най-добрите разследващи библиотекари в Нюйоркската библиотека. Елингам я привлякъл в академията. Всички наети от него хора били експерти в професионалната си област. Тя събрала невероятна колекция и старателно си вземала бележки за всичко.

Киоко измъкна дебел куп листове от една папка и го прегледа, после внимателно го раздели на по-малки купчини върху една от големите маси.

— Когато основал училището, Алберт Елингам заявил, че каквито книги поискат учениците, такива ще бъдат поръчани. Ето записите от първата година. Тази купчина…

Посочи с показалец.

— … съдържа исканията за учебната 1935–1936 година. Само Долорес поискала петстотин книги. Училището поръчало четиристотин осемдесет и седем от тях. Останалите тринайсет били в една университетска библиотека в Турция, която отказала да ги продаде. На книгите на Долорес след заглавието пише Д. Е.

Стиви прегледа списъка. Долорес бе пожелала няколко творби на гръцки и класики, и редица романи, за които Стиви дори не бе чувала. Сред поръчките на другите ученици също имаше интересни заглавия.

— Списание „Гадже на престъпник“ — зачете Стиви. — „Детектив от «Борба с порока»“, „Евтин детектив“, „Истински детективски истории“…

— О, тези — каза Киоко. — Да, страхотни са. Евтини списания по онова време. Повечето библиотеки и библиотекари не биха си позволили да ги поръчат, но политиката на Елингам била пределно ясна: каквото поискат децата. Ще ми се да бяха тук все още, но учениците са ги взели и не са ги върнали.

Стиви си помисли, че би се разбирала добре с тези ученици.

* * *

Първите два дни в академията „Елингам“ минаха неусетно. Главно заради тежестта на всичко. Четенията. Мисленето. Писането. Очакването за знание. Човек се чувстваше като на академично рали с пикапи с чудовищно големи гуми. Урок след урок, четене след четене.

Храненията развиха свой ритъм.

Групирането вече изглеждаше съвсем логично, като местоживеенето бе основният фактор. Някои ученици бяха геймъри, други обичаха да четат, трети си вземаха храната и изобщо не сядаха в трапезарията. Джърмейн Бат обикновено странеше от другите, винаги бе нащрек и винаги въоръжена с някакво устройство. Гретхен, момичето с буйната червена коса, обикновено се настаняваше заедно със свитата си на дълга маса вътре. Хейес напусна масата на „Минерва“ и се присламчи към Марис и една разнородна групичка от типове с артистичен вид. Ви бе редовна посетителка на масата на „Минерва“. Нейт стана по-приказлив. Ели ту идваше, ту си отиваше, подобно на Дейвид, но двамата не се движеха заедно. Като че ли не бяха двойка — по-скоро хора, които се чувстваха комфортно в кожата си и трудно схващаха какво терзае другите.

В сряда, след часа по литература, докато Стиви пресичаше поляната, зад гърба й затопуркаха чифт големи стъпала, обути в опърпани маратонки. Човекът вървеше в крак с нея нарочно. На Стиви не й се налагаше да се обръща, не бе желателно да се обръща, но главата й от само себе си се завъртя — като цвете към слънцето, все едно слънцето бе дразнеща персона, живееща нейде горе. През последните няколко дена успяваше да избягва разговорите с Дейвид. Ако той бе на нейната маса, тя сядаше възможно най-далече от него. В „Минерва“ той стоеше предимно в стаята си. Но сега бе тук, нахилен, с разрошена коса и подозрително износена синя тениска. Шортите му бяха с дупки, през които преспокойно можеше да изпадне телефон.

— Здравей, момиче Убийство — каза той. — Как върви разследването? Заподозрени има ли вече? Аз в групата ли съм? Извършител? Заподозрян? Съучастник?

Стиви стисна зъби. Можеше да приеме да я спънат, да я сритат в глезените. Никакъв проблем. Но не можеше да позволи да наместват мистериите й. Това направо й бъркаше в здравето.

— Знаеш ли — подхвана Стиви, — в детективските истории такива като теб загиват.

Той се усмихна още по-широко и кимна. Тялото му бе… жилаво. Бе висок, строен и вероятно доста силен. Сякаш бе направен от възли.

— Какво искаш? — изсумтя тя и ускори крачка.

— Просто вървя натам. Живеем на едно и също място. Какво те притеснява?

— Нищо не ме притеснява.

— О, добре.

По пътя към „Минерва“ минаха покрай групичка от глави на статуи. Странни ориентири по пътя към къщи. Стиви вече свикваше със статуите, но натрупаните на едно място глави все още й играеха по нервите. Те сякаш бяха прекъснали разговора си, стреснати от минаващите покрай тях непознати.

— Ели ми спомена какво сте си приказвали онзи ден — подхвърли той.

— Какво сме си приказвали?

Стиви бе разговаряла няколко пъти с Ели, но все по маловажни теми.

— За теб сте си приказвали.

Стиви се замисли. Да не би той да имаше предвид разговора в банята? Или онзи, в който Ели попита за любовния им живот и тя си призна, че няма такъв?

— Каза, че родителите ти работят за Едуард Кинг.

Тя въздъхна. Безопасна тема.

— Да — каза тя и махна с ръка, за да разкара една пчела. — Някои хора изваждат късмет.

— И ти ли си му фенка?

— Ти как мислиш?

— Ами не знам. Тук никой не познава никого добре. Ти явно си падаш по законността и реда.

Нямаше по-голяма обида от това, а фактът, че се налагаше да обяснява, че не харесва Едуард Кинг, още повече влошаваше нещата. Едуард Кинг бе чутовно отвратителен — богат, покварен, суетен. Той бе коренът на голяма част от проблемите в живота на Стиви. За по-малко от трийсет секунди Дейвид бе сръчкал две от най-чувствителните места в психиката й.

— Не съм му фенка — каза тихо.

— Така си и мислех, изглежда, родителите ти…

— Не знам защо го харесват. Опитвам се да разбера, но не мога. Ще ми се да се откъсна от тази тема тук, така че…

— Естествено — каза той, крачейки редом до нея. — Не можеш да контролираш родителите си. Майка ми например е пчеларка, а баща ми измисля разни ястия.

Стигнаха до синята врата на „Минерва“. Той прокара картата си покрай панела, за да отвори.

— Имаме време да се опознаем — каза той. — Страшно много време. Доскоро.

Той се обърна и се отдалечи. Не благоволи да влезе в къщата. А Стиви можеше единствено да се чуди какво се бе случило току-що.

* * *

Същия ден Стиви имаше и друга странна среща. Няколко часа по-късно, докато се опитваше да чете, Хейес Мейджър цъфна на вратата на стаята й.

— Здрасти — каза той. — Може ли да поговорим?

Носеше тясна бяла фланелка. Чисто нова, вероятно необличана преди. (Стиви не си купуваше бели фланелки. Техният гардеробен живот бе прекалено кратък.)

— Имаш ли нещо против да вляза? — попита той.

— Не, разбира се.

Той остави вратата широко отворена и влезе по начин, от който лъхаше самоувереност. Стиви му направи знак да се настани на пода. Той не седна, а приклекна. Не бе застанал в удобна поза, личеше си по напрегнатите мускули на краката и изпъкналите патели. (Дума от анатомията. Капачки на коленете. Тя вече използваше наученото.)

— Хрумна ми една идея — каза той, докато балансираше върху невидима табуретка. — Онзи ден ти спомена, че ти трябва проект. На мен също ми трябва. Какво ще кажеш да работим заедно по някаква тема?

Във въздуха между Хейес и Стиви танцуваха прашинки. На яркото следобедно слънце косата му блестеше, сякаш бе съвкупност от златни нишки. В Гърция или Рим той можеше да послужи като модел за статуя. Светлината бе толкова богата, че в момента той приличаше на статуя — извънземно същество, изградено от светлина и сенки, с южняшки акцент и прилепнала по тялото тениска. Стиви нямаше представа дали ореолът, който вижда около него, се дължи на привличане, или просто на объркване, породено от факта, че мозъкът й се опитва да отгатне що за чудо е това. „Прилича на човек, но няма как да е. Оформени по невъзможен начин скули. Симулация. С неизвестен произход.“

— Заедно? — попита тя, докато се отърсваше от витаещите из главата й мисли.

— Ами моят агент… — Предпазливо заби един старателно поддържан нокът в дървения под. — … смята, че трябва да направя още един сериал. Доста мислих по въпроса и стигнах до извода… защо пък не за случилото се тук? Престъпленията. Отвличането. Ти си наясно с тези неща.

— Тези неща?

С Хейес бездруго трудно се говореше толкова отблизо, а сега пък и правене на сериал. Всичко й се виждаше адски нелогично.

— Престъпленията — повтори той. — Ти си наясно с тях, нали? Случилото се тук? Престъпленията?

— Престъпленията. Да. Така е. Но… какво?

Тя си бе глътнала езика.

— Ще бъдеш нещо като технически директор. Експертът. Дори имам идея за трейлър. Можем да го заснемем в тунела, дето е под потопената градина.

Изведнъж всичко дойде на фокус.

— Тунелът? Онзи, който са използвали престъпниците?

— Да, под потопената градина — повтори той.

— Бил е заровен през трийсет и осма година — обяви Стиви.

— Разкопаха го през пролетта — каза Хейес и се усмихна широко. — Строителни дейности. Започнаха в края на миналата учебна година. Вече влизах вътре.

— Влизал си в тунела?

Тя се приведе напред, дори не направи опит да прикрие вълнението си.

— Веднъж. Миналата година, когато го разкопаха.

Стиви нямаше представа, че тунелът е отворен. Не вярваше в съдбата, но съвпадението във времето бе удивително.

— Мислех си, че на това място непременно трябва да се направи нещо. А сега ти си тук. Човек, знаещ всичко за престъпленията. Зрителите ще останат доволни. Ние първи ще покажем тунела.

Сърцето на Стиви бумкаше здраво.

— Ще ни допуснат ли там?

— Е… — Устните на Хейес бавно се разтегнаха. — Официално ние не знаем нищо. Те се опитаха да прикрият факта, че тунелът е отворен, но един ден аз се промъкнах там и видях, че вадят тонове пръст.

— И ти влезе, наистина?

— Наистина влязох — потвърди Хейес. — Но това е просто идея. Ако си твърде заета, не мога да настоявам…

— Ще се включа. Пиши. Каквото трябва прави. Ще се включа.

— Чудесно! Ангажирай Нейт. Ще можете ли да напишете нещо през уикенда? До понеделник?

— Чакай, чакай.

— Не е нужно да е дълго — каза Хейес. — Пет страници, нещо такова. Десет. За тунела, за случилото се вътре. Нали някакъв ученик е умрял там? Или беше нещо свързано с откупа? Не са ли предали парите там? Някой ги е закарал с лодка в потопената градина, нали?

Стиви кимна.

— Е, действай. Пиши за тунела, откупа и потопената градина. Ще се справим. Всичко ще се нареди чудесно.

Минутка по-късно той си отиде. Стиви не знаеше как се пише сценарий. Но това не бе важно, важното бе, че щеше да влезе в тунела. Нищо друго нямаше значение.

* * *

Странен разговор номер три бе иницииран от Стиви вечерта.

— Помисли по въпроса — каза Стиви, която се бе настанила до бюрото на Нейт. — Мога да ти предоставя всички факти. Имам копия на документи. Имам досиета. На практика всичко е готово. Нищо работа ще е за теб.

— Не знам как се пише сценарий — каза Нейт.

— Но ти си писател!

— Сценариите са съвсем различно нещо. Сценариите са… като рентгенова снимка на книга. Само костите. Репликите на хората и това, което те правят. Книгите са… всичко. Какво виждат и чувстват героите и как е представен сюжетът.

— Не ми изглежда трудно — подхвърли Стиви.

— Просто е различно. Трябва да представя на доктор Куин конспект на следващите три глави от книгата ми, а и онези материали за четене…

— Може би ако напишеш сценария, доктор Куин ще ти даде повече време за книгата. Ангажиментът е временен. Тук гледат с добро око на груповите проекти.

Както Стиви не можа да устои на примамката тунел, така Нейт не можа да устои на предложението да се откъсне от книгата си.

— Значи, вземам тези неща и написвам сценарий. А ти какво ще правиш?

— Аз съм съветник по техническите въпроси.

— В смисъл?

— Ще обяснявам какво се е случило. Ще ти помагам. Заглавието може да бъде „Искрено коварен“.

Нейт издиша бавно през носа си.

— Хубаво. Пред това да правя каквото се очаква от мен, всичко друго е за предпочитане.