Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (23)

15

— Искаш ли да чуеш нещо странно? — каза стоящата на прага на стаята на Стиви Джанел. Стиви все още бе в леглото, алармата на телефона й чуруликаше, оповестявайки, че макар да е събота сутринта, трябва да стане и да отиде да снима видео с Хейес. Разтърка очите си и се вторачи в Джанел, която изглеждаше смутена, както би изглеждал всеки облечен в бархетна синя пижама, покрита с глави на котенца.

— Ето това е странното — каза тя и вдигна ръката си. На китката й бе окачена връвчица, в края на която висеше идентификационна карта. — Познай къде беше.

Стиви нямаше идея.

— Отвън. На пътеката. Някой е взел картата ми, после я е подхвърлил далече от сградата. Можеше например да я мушне във вратата. Просто я е метнал на пътеката. Кой би постъпил така?

— Някой върти номера? — каза Стиви и плъзна пръсти в късата си коса. — Някой задник?

— Определено. Е, поне ми я върна. Кризата приключи.

След като проблемът бе разрешен, макар да остана неразгадан, Стиви се изкъпа. Хладно бе, така че облече суитшърт и училищното яке. Когато влезе в общата стая, с изненада установи, че Дейвид е станал. Носеше долнище на пижама и стара тениска с логото на производител на сърфове, седеше на червеното канапе, кръстосал крака, и щракаше по клавиатурата на лаптопа си.

— Работиш ли? — попита тя.

Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени, сякаш не бе мигнал цяла нощ. Бе леко брадясал, а къдравата му коса стърчеше. Изглеждаше небрежно… привлекателен.

— Аз уча тук — каза той. — Не помниш ли?

— Така ли? — отвърна хладно Стиви и се отправи към кухнята.

Току-що си бе помислила, че Дейвид е привлекателен? Той дали се досещаше? Нямаше нищо лошо да й мине такава мисъл през главата, но не биваше той да разбира, а дали вече не бе разбрал?

Напълни с кафе предоставената й от училището алуминиева бутилка и се изниза бързо от къщата, преди да е слязъл Нейт.

Утринта бе изключително красива, сякаш лятото искаше да се изфука, преди всичко да се разпадне и повехне и дърветата да оголеят. Небето бе огромно и синьо. Стиви се чувстваше в приповдигнато настроение и целеустремена, докато вървеше към потопената градина. „Все едно отивам на училище“ — помисли си тя и се огледа. Бе станала рано в свежата съботна утрин и с кафе в ръката, отиваше да се включи в работата по проекта. Енергията на тунела все още не я бе напуснала.

Вратата на градината бе отворена, Стиви влезе. Другите ги нямаше, така че можеше да поседи и да погледа.

Стиви осъзнаваше, че това изкуствено езеро е огромно, и сега, докато наблюдаваше кратера, започна да се досеща как Алберт Елингам е искал да зарадва семейството си. Жена му обичала да плува, така че той заравнил терена и отстранил камъните с взривни дейности. Когато до него стигнало предположението, че жена му или дъщеря му, или част от доказателствата са на дъното, той заповядал водата да бъде източена. Бяха останали само статуите, които сега гледаха с празни очи над нищото, и стърчащата по абсурден начин наблюдателница.

— Благодаря, че ме изчака — каза изникналият зад гърба й Нейт.

— Извинявай.

Беше с шорти, макар че бе доста хладно, на фланелката му пишеше: „ДРУГАТА МИ КОЛА Е ДРАКОН“.

— Наистина обичаш тези неща, нали? — попита той и седна до нея на влажната трева. — Чувстваш се като в „Дисни Уърлд“ за убийства.

— „Дисни“ за убийства би било чудесно място.

— Така е. С удоволствие бих посетил подобен тематичен парк.

— Само дето… — Стиви затърси подходящите думи. — Разгледах много снимки. Изчетох купища материали. Сякаш всичко в главата ми е…

Тя отпусна безпомощно ръце. Нейт обаче като че ли разбра.

— Да. Предполагам, че и при мен щеше да е така, ако можех да вляза в някоя книга. Винаги съм искал историите да са истински, затова започнах да пиша. По този начин засилвах реализма. Малко ти завиждам, че си постигнала своето. Гандалф никога няма да се появи пред мен.

— Никога не казвай „никога“ — подхвърли Стиви.

Чу се жужене на количка за голф. Марк, който се занимаваше с поддръжката, караше нужните им материали. До него седеше Даш. Хейес и Марис пристигнаха последни. Не се държаха за ръце, но крачеха плътно един до друг и си хвърляха особени погледи, което подсказваше, че миналата вечер не се бяха разделили веднага.

Падна голямо тичане, пренасяне и местене. От гредите, така скъпи на сърцето на Джанел, направиха стойки за лампите. В потопената градина поставиха рампата, от която Хейес щеше да отплава с въображаемата си гребна лодка. Разполагаха с генератор, който да захранва лампите и машините за мъгла — тяхното позициониране и тестване отне много време. Поставиха триножниците на подходящите места и насочиха лампите. Работиха часове наред, беше отегчително. Нейт и Стиви само се подчиняваха на дадените им команди — държаха, местеха и пренасяха разни неща. На връщане от склада с костюмите на Стиви й направи впечатление, че Хейес не вършеше почти нищо. През повечето време той седеше на една каменна пейка и се взираше в екрана на компютъра си. Стиви си помисли, че той чете репликите си. Всички реплики бяха негови, това бе монолог. Диалозите щяха да бъдат записани отделно и пуснати отгоре като фон, така че много неща трябваше да се научат. Когато мина зад него, Стиви видя, че той разглежда снимки и пише съобщения.

Докато местеха за пети път рампата, Стиви забеляза, че си имат гостенка. Джърмейн Бат се бе шмугнала през портата и сега се носеше към Хейес. Зачуди се какво ще се случи, като се има предвид, че предната вечер Джърмейн бе заснела Хейес без негово разрешение и бе публикувала материала. Но той посрещна дружелюбно Джърмейн, дори позира за няколко снимки, като се постара да си даде вид на много ангажиран.

Взеха си кратка обедна почивка, в която Хейес изчезна за малко — щял да отскочи до „Минерва“ да се гримира. След няколко часа, когато всичко бе готово, той все още не се бе появил.

— Той къде се запиля? — попита Даш и се огледа. — Стиви, би ли го потърсила?

Стиви бе седнала на чантата си и дебнеше да улови добър сигнал с телефона си, за да може да свали последния епизод на любимия си към този момент криминален подкаст „Говорейки за убийство“.

— О — измънка тя и стана. — Да, разбира се.

Обиколи празното езеро, после мина покрай някогашните му брегове. Откъм декоративния замък, изграден до задната стена, се носеха гласове. Приближи се и чу ядосана жена.

— Голямо си леке, Хейес. Имаш дълг към мен.

— Ще получиш колкото трябва — отвърна Хейес.

— Това съм го чувала и преди.

— Държа на думата си.

Стиви замръзна на място и се заслуша.

— Мислиш си, че хората не знаят? — изсъска гневно непознатата.

— Какво знаят, Гретхен?

Гретхен. Момичето с удивителната коса. Онова, което се държеше като кралица.

— О, я стига. Сега почна с преструвките ли?

— Какво ти пука?

— Е, първо аз никога не получавам нищо. Да не се заблуждаваме по този въпрос. Ти постъпваш така с всички. С мен. Вероятно и с Бет. Тя поне вече знае благодарение на момичето, което засне видеото. Ами онези смотаняци, които в момента ти вършат работата?

Смотаняци? Стиви бе сложена в групичката на смотаняците.

— Гретхен… — каза той и въздъхна тежко.

— Ами ако разкажа всичко на онова момиче, журналистката?

— Прави каквото знаеш, Гретхен. Другият вариант е да вземеш едно успокоително и да ми дадеш седмица-две отсрочка.

Стиви все още подслушваше, когато Хейес изскочи иззад замъка. Определено бе Хейес, макар и много по-стар. Косата му бе сива, а лицето — набръчкано. Марис бе свършила добра работа с грима.

— Здрасти, Стиви — каза той малко по-високо от необходимото.

— Здрасти. Време е.

Хейес се подсмихна, явно гледаше на Стиви като на възможност да се измъкне от неприятния разговор. При положение че вече й бе лепнат етикет „смотанячка, която върши работата на Хейес“, прие реакцията му с доста по-голямо подозрение от преди.

— Благодаря. — Гласът му бе плътен и сладък, сякаш от устата му капеше мед.

Гретхен също излезе. Тя погледна Стиви, но както казва Шерлок Холмс, не я забеляза. Стиви бе просто част от пейзажа. Отдалечи се, без да обели дума.

— Благодаря — повтори Хейес и плъзна ръка над раменете на Стиви. — Това беше бившето ми гадже. Скъса с мен и като че ли все още не може да си прости. Странна работа. Но ти знаеш как са тези неща.

Стиви не знаеше как са тези неща, но кимна.

— Трудно е — каза тя.

Хейес кимна в отговор и премина към по-широка, по-комфортна усмивка. Усмивката на Хейес беше като хамак — потъваш вътре, заспиваш и забравяш всички неприятности и грижи.

* * *

В онзи следобед Стиви разбра няколко неща:

Първо, заснемането на видео включва много незаснемане на видео, тоест размотаване, говорене, че трябва нещо да се повтори, а понякога и действително повтаряне, като често, след някое отскачане до тоалетната, разбираш, че нещата са се върнали в изходна позиция.

Второ, Хейес бе добър актьор. Това не можеше да се отрече.

Трето, изкуствената мъгла смърдеше.

И четвърто, бе напълно възможно да й писне да кисне в потопената градина и да слуша безкрайните обсъждания на историята за отвличането.

Докато часовете отминаваха, тя започна да се ядосва, че е позволила на Хейес да използва темата за Искрено коварен. Да, бе дала съгласието си, но нещо не бе както трябва, имаше нещо странно в това кратко филмче. Въпреки че Хейес играеше добре и че бе добре гримиран, той си оставаше седемнайсетгодишно момче, влязло в ролята на мъж, гонещ петдесетте. Освен това процесът по заснемане куцаше, макар Стиви да не можеше да определи защо.

В шест часа Марис каза, че са свършили каквото трябва, и Даш обяви почивка за вечеря.

— Ще хапнем, после ще се върнем да почистим — добави той.

— Тази вечер! — възкликна Нейт. — Не може ли да свършим тази работа утре?

Марис помагаше на Хейес да махне грима от лицето си. Когато те приключиха, групичката се отправи към трапезарията. Стиви чу как коремът на Нейт изкъркори.

Когато стигнаха поляната, Хейес се закова на място.

— Вие отивайте, аз забравих да взема едно нещо.

— Ще дойда да ти правя компания — каза Марис.

— Не, няма нужда — отвърна той, крачейки заднешком. — Тръгвайте и да ми запазите място.

Стиви и Нейт не се нуждаеха от подканяне.

* * *

Незнайно защо Стиви почувства дискомфорт от факта, че вечеря в различна група. Докато похапваше пържено пиле и царевица, се загледа как някои от съквартирантите й се събират на групички. Джанел се настани при едни хора от къщата на Ви. Ели седна при хора, които Стиви почти не познаваше. Дейвид изобщо не се появи, Хейес също.

— Чудя се защо се бави толкова — каза Марис и се размърда нервно в стола си. — Не отговаря на съобщенията.

— Вероятно говори по телефона — подхвърли Даш, докато ядеше картофено пюре.

Марис седна на дланите си и се огледа. Погледът й се спря на Гретхен, която тъкмо влизаше в трапезарията. Прокара език над горните си зъби.

— Ще отида да видя какво става — каза тя.

— Марис, ще дойде — каза Даш. — Намерил си е някаква работа.

— Така или иначе, трябва да се върнем да преместим рампата.

— О, боже! Добре. Само да си доям.

Гретхен се извърна небрежно към тях, погледът й се плъзна над главите им като облак.

За какво бяха разговаряли двамата с Хейес по-рано? Какво дължеше Хейес на Гретхен? Дали работата с Хейес не причиняваше този смут? Марис бе нервна, всички те работеха по нещо, което щеше да донесе ползи на Хейес, Гретхен явно търсеше отмъщение.

Как бе възможно човек да води такъв живот!

Вечерята приключи бързо, за огромно разочарование на Нейт. Четиримата — Марис, Даш, Стиви и Нейт — се отправиха към потопената градина.

Здрачаваше се, небето придобиваше електриково син цвят и контурите на дърветата се очертаваха още по-ясно. Стиви чу бързи стъпки, извърна се и видя до себе си Джърмейн Бат.

— Къде отивате, момчета и момичета? — попита тя.

— В потопената градина — рече Нейт. — Да преместим една рампа, нещо такова. Щеше ми се да попиша малко.

— Може ли да дойда с вас?

— Мести ти се рампа? — подхвърли Стиви.

— Та кой не мечтае за такова нещо — измънка Нейт и придърпа раницата си нагоре към раменете. — Елате в академия „Елингам“. Ще имате удоволствието по тъмно да извадите една рампа от дупката, в която е навряна.

— Просто искам да видя какво правите — каза Джърмейн.

— Още новини за Хейес? — подпита Стиви.

— Последното видео по темата има петдесет хиляди гледания.

— Това би звучало добре върху надгробен камък: „Постигнах петдесет хиляди гледания“.

— Говори си — каза с леден глас Джърмейн, — изобщо не ми пука.

Когато някой каже, че изобщо не му пука, означава, че му пука. Джърмейн не бе сторила нищо на Стиви. Нямаше причина да бъде рязка. Да, това, с което тя се занимаваше, бе малко гадничко, но пък Хейес като че ли не се впрягаше. Новото му гадже в момента буквално тичаше по петите му насред сгъстяващия се мрак.

— Извинявай — каза Стиви. — Шегувах се.

— Няма проблеми — отвърна малко рязко Джърмейн.

Изглежда, не бе съвсем искрена.

Последните за сезона светулки се рееха над ливадата, докато групичката ученици преминаваха през вратата. Дупката в земята изглеждаше малко по-зловеща на тъмно, мръсните стъкла на наблюдателницата улавяха лъчите на издигащата се луна. Долу имаше купчина греди, нагънати брезенти и рампа.

— Хейес? — викна Марис.

Никакъв отговор. Пиле шумолеше в короната на близкото дърво.

— Къде е той? — попита Марис.

— Откъде да знам — сряза я Даш. — Сигурно се е сврял някъде и говори по телефона, а от нас явно се очаква да разчистим. Хайде.

— Трябва да е някъде тук — настоя Марис. — Хейес!

Звънкият й оперен глас екна в градината.

— Бързо ще свикнеш — каза Даш и награби няколко греди. — Хейес винаги се изпарява, когато трябва да се мият чинии.

Марис се щураше напред-назад. Стиви за пръв път виждаше първокурсничка като нея самата, която е хлътнала бързо и вече осъзнава, че връзката й не е равностойна.

* * *

Вечерта, когато се прибраха в къщата, Нейт се затвори в стаята си. Стиви се настани в хамака в общата стая и зачака Хейес да се върне. Не можеше да си обясни защо постъпва така. Вероятно причината бе в раздразнението. Вероятно тунелът имаше нещо общо. Хейес дали не се бе върнал там? Защо ги бе зарязал и бе тръгнал сам нанякъде толкова целеустремено?

Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, хамакът бе подходящото място човек да изгледа няколко епизода на „Бурно време“. Беше си ги заслужила. Минаха часове. В десет се появи Джанел, лицето й бе зачервено.

— Здрасти — каза тя и се отпусна на пода до Стиви, ухилена до уши. — Свършихме една работа с Ви. Видях, че си ми върнала гредите.

— Държа на думата си. Работила си с Ви?

— Учихме. В юртата.

— Юртно учене?

Джанел перна игриво прасците на Стиви с кабела на слушалките си.

— Ще си донеса нещата — каза Джанел. — Ще поседя при теб.

Стана десет и половина. Вечерният час бе единайсет, а Хейес все още не се бе прибрал. Стиви се замисли за тунела. Хейес бе влизал в него и преди. Дали конструкцията му бе здрава, при положение че бе стоял затрупан десетилетия наред? Бил е подложен на какви ли не външни влияния. Имаше пукнатини. Ами ако Хейес е влязъл вътре сам, на своя глава?

Не. Хейес просто си бе Хейес.

Обаче не бе в компанията на Марис. Дали не бе с Гретхен?

Нямаше значение къде е. Тогава защо тя толкова се тревожеше?

Защото страдаше от тревожно разстройство.

Пикс влезе в общата стая, бе облякла широк памучен панталон и черен потник, който излагаше на показ мускулестите й ръце. Седна и пусна на компютъра си някакъв документален филм. Ели и Дейвид се появиха малко преди единайсет, нахилени до уши. Настаниха се на канапето.

— Вълнуваща съботна вечер, а? — каза Дейвид на Стиви.

— Какво има? — попита Ели. — Нещо ми изглеждаш панирана.

Преди Стиви да успее да отговори, Пикс свали слушалките си и се загледа в групичката ученици.

— Някой знае ли къде е Хейес? — попита тя. — Вечерният час наближава.

Отговорът на всички бе отрицателен. Стиви реши да пасува, направи се, че не е чула въпроса.

Пикс извади телефона си и започна да пише съобщение.

Ръцете на Стиви се стегнаха от напрежение, сякаш ударени от ток. Той всеки момент щеше да се прибере. Просто бе сглупил нещо. Не споменавай тунела. Споменеш ли го, всички вероятно ще си навлекат неприятности, и то без причина.

Стана единайсет и половина.

— Мразя да се обаждам на Лари заради закъснения — каза тя. — Не отговаря на съобщенията ми. Не каза ли къде отива?

Стиви усети, че една вена на челото й пулсира.

— Ами… — подхвана Стиви. — Не знам къде е Хейес… но преди няколко дена ние влизахме в тунела.

Дейвид и Ели наостриха уши. Джанел бе със слушалки и не чу думите на Стиви.

— Би ли уточнила — каза Пикс. — Тук има много тунели.

— В онзи под потопената градина.

— Затрупан е.

— Вече не е. Нямаше проблеми, но… не знам. Може да е влязъл пак.

— Нали не ме будалкаш? Мили боже!

Десет минути по-късно Лари беше пред вратата на „Минерва“.

— Марк вече тръгна към тунела — каза той на Пикс. — Стиви, облечи си палтото. Идваш с мен.

След минута вече крачеха рамо до рамо. От устите им излизаше пара, а светлината на фенерчетата правеше издължени, танцуващи петна по земята.

— Знаех си, че някой ще се опита да влезе там — измърмори Лари и махна на Стиви към количката за голф. — Трябваше да заварим вратата.

Когато количката се понесе по алеята, Стиви обви ръце около гърдите си.

— Добре, че прояви здрав разум и ни каза. Боже.

— Нямаше проблеми — каза с изтънял глас Стиви. — Всичко изглеждаше нормално.

— Конструкцията не е здрава — обясни Лари. — Вероятно не е била здрава още в началото на осемдесетте години стоене под земята няма как да са оказали положително влияние. Казах им да го запечатат. Ако не е вътре, ще обиколим всички места, където сте работили, защото държа да го намеря и да поговоря с него. Ах, този тунел…

Сърцето на Стиви се разхлопа, когато приближиха. Край стената на градината видяха друга количка, в нея бяха Марк и медицинската сестра, госпожа Хикс. Паркираха на черния път.

— Стой тук! — каза Лари на Стиви.

Марк изскочи от количката си, бе сложил на главата си каска. Госпожа Хикс носеше широко ватирано яке, на рамото си бе преметнала оранжева флуоресцираща медицинска чанта. Тримата влязоха в гората. Стиви се сгуши в палтото си.

— Отключено е — каза Лари.

Вратата изскърца, когато той я дръпна. Заслиза по стълбите, като осветяваше пространството пред себе си с фенерчето.

— Хейес! — извика. — Хейес, отговори, ако си вътре!

Никакъв отговор.

— Влизам — каза той на Марк. — Ти стой тук.

Мракът около Стиви се сгъсти. Връхчетата на пръстите й започнаха да изтръпват. Докато седеше сама в количката, под гъстите корони на дърветата, Стиви усети как в душата й пропълзя ужас, от онзи, който се ражда от студената пустош, безкрайния мрак и неназованите проблеми. Тази нощ щеше да е тежка. Какви бяха наказанията в „Елингам“? Защо тъмата бе толкова обширна? Какво, по дяволите, шумолеше сред листата на дърветата и храстите? Прилепите нападаха ли хора, седящи в колички за голф?

Вик прониза обърканите й мисли. Беше Лари.

— Мери! Марк, обадете се на 911! Кажете, че ни трябва хеликоптер!

Думите се стовариха върху нея като гръм. Госпожа Хикс изтича в тунела. Марк излезе на поляната, за да проведе телефонния разговор. Стиви слезе от количката и закрачи много внимателно, сякаш земята под краката й можеше да пропадне, към зейналата врата. Чуваше глухи гласове. Те бяха влезли дълбоко в тунела, станала бе голяма трагедия.

Не разполагаше с нормално фенерче и се принуди да използва това на телефона си. Предпазливо, с разтуптяно от тревога сърце, заслиза по стълбите. Чуваше трескава размяна на реплики — тримата възрастни бяха стигнали до склада за алкохол. Движеше се като в сън, водена от крехката светлинка на телефона. Бе пренебрегнала предупреждението на Лари, че тунелът е нестабилен. Нещо я теглеше към зловещата неизвестност. Когато се приближи до вратата, чу сестрата да използва думите „реакция“, „студен“, „посинял“. Лари се обърна и я освети с фенерчето си.

— Какво е станало? — чу се да пита Стиви.

Лари тръгна към нея. Не се затича. Човек тича, когато бърза да извика помощ, а ходи, когато трябва старателно да отцепи района.

Мощното му фенерче бе насочено към нещо на земята. Купчина, която не помръдваше. Няколко секунди по-късно Стиви осъзна, че това е Хейес. Беше свит като зародиш. Единият му крак бе изпънат към вратата. Кожата му бе придобила лилав цвят.

— Стиви! — каза Лари и препречи вратата с тялото си.

Но тя вече бе видяла каквото й бе нужно. Смъртта бе лесно разпознаваема.