Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (29)

21

— Така — каза Чарлз. — Хайде да поговорим.

Беше сутрин и Стиви седеше пред Наричай ме Чарлз в кабинета му. Дъждовни капки барабаняха по прозорците, а от малките бели говорители се носеше тиха класическа музика. Стиви знаеше, че ще има такава среща, и усещаше, че тялото и душата й са подготвени за нея. Бе чела, че Мария-Антоанета е чакала в кралския затвор в Париж, докато отвън работници са изграждали гилотини.

— Да поговорим за случилото се — каза Чарлз. — Първо ми кажи как се справяш.

— Имате предвид, как се чувствам? — попита Стиви.

— Както искаш, така отговори.

Стиви не бе от хората, които обичат да говорят за чувствата си, но в този случай чувствата вероятно бяха по-добър избор от фактите.

— Ами… добре съм. Странно, но не познавах добре Хейес. Така че… ужасно е, но… ние не бяхме близки.

Чарлз кимна загрижено.

— Кажи ми какво стана? Чия бе идеята да използвате тунела?

— На Хейес. Аз мислех, че тунелът е затрупан.

— Не е. Разкопахме го през пролетта. Ще бъде разрушен, а дупката запълнена, когато прекараме водопроводни и канализационни тръби за разширението на Хамбара. Смятахме, че държим тази информация в тайна, но…

— Аз отключих катинара — призна Стиви.

Струваше й се важно и той да знае това. Полицията вече знаеше. Добре бе да не съществува издайническо сърце, от чието биене да се смахне като героя от разказа на По.

— Известно ми е — каза той.

Изтекоха няколко дълги секунди. Днес Чарлз не изглеждаше чак толкова млад и безгрижен. Под сакото си не носеше тениска с образа на супергерой.

— Училището е известно с тунелите си. Опитваме се да променим това. А Хейес не бе… той не загина заради тунела. Става въпрос за нещастен случай. Изключително нещастен случай. Трябваше ли да влизате в тунела? Не. Но ти не си накарала Хейес да влиза там онази вечер.

Стиви се загледа в петната по стъклото, оставени от дъждовните капки.

— Ще ме изключите ли? — попита тя.

— Не. Но бих желал да направиш едно нещо. Ела с мен.

Стиви крачеше след него като в транс. Явно отиваха на тавана. Добре, нямаше да я изгонят от училището, но той защо я водеше на тавана?

— След случилото се с Хейес решихме да подобрим охраната — каза Чарлз и вкара нов, по-дълъг код на панела на вратата.

Заизкачваха се по тясното стълбище.

— Предния път — продължи той, докато включваше лампите — ти казах да се заемеш с проект, представящ по човечен начин случилото се тук, трагедията. Ти намери такъв проект. Нямаше как да се предскаже, че ще научиш такъв жесток житейски урок. Сега, при положение че вече знаеш, че тунелът е отворен, мога да ти покажа нещо.

Свиха към проход, покрай който имаше кашони за архиви и три рафта с книги със зелени кожени подвързии, на които бяха отбелязани дати.

— Тук има множество записи, както и вещи, взети от кабинета на Алберт Елингам и от управата на имението — обясни той.

Той коленичи в края на прохода, близо до прозореца, и извади от долния рафт една очукана метална кутия с размери метър, на метър, на трийсет сантиметра. Кутията изглеждаше направо древна. Червената боя се бе олющила на много места и се виждаше ръжда.

— При влизането си в тунела работниците откриха това в пръстта, използвана за запечатването му. Кутията била заключена… — Чарлз внимателно дръпна резето. — Много вълнуващо. Кутия, заровена в тунела… Отворихме я и…

Той вдигна капака и отдолу се показаха две купчини пожълтели вестници. Най-отгоре се виждаше заглавието: „ОТВЛЯКОХА СЕМЕЙСТВО ЕЛИНГАМ“. Стиви коленичи до Чарлз, за да разгледа по-добре находката. Вестниците бяха от различни градове и с различни дати, но на първата страница на всички се споменаваше за случая „Елингам“.

— Някой е заровил кутия с вестници в тунела? — учуди се тя.

— Не знаем кой го е направил — отвърна Чарлз. — Но според мен е Алберт Елингам. Той вероятно се е опитвал да зарови миналото, да зарови болката си.

— Като собственик на вестник, сигурно му е било трудно да се скрие от новините отбеляза тя.

— Добра забележка — каза Чарлз и кимна. — Но предполагам, разбираш, че тунелът е бил свещено място. Толкова много смърт. Хората са склонни да правят сензации от това.

Стиви прие думите му като предупреждение.

— Така, ето какво ще направиш… Тук…

Той я отведе на ред, чийто номер бе 38.

— От трийсет и осма до четиресет и пета година, пълно е с вещи от домакинството. Всичко е прибрано в кашони, но сортирането куца. Искам да подредиш и каталогизираш тези седем редици.

— Това ли е наказанието ми? — попита тя.

— Ние не налагаме наказания — отвърна Чарлз. — Ние възлагаме проекти. Това е твоят проект. Сортирай, организирай, каталогизирай.

Стиви се загледа в рафтовете. Бяха отрупани с кашони, пълни с дръжки за врати, стари списания и какви ли не още боклуци.

— Може да започваш, ако се чувстваш готова.

— Добре.

— Е, тръгвам си тогава. Когато приключиш, се обади на охраната. Работата вероятно ще ти отнеме няколко дена, така че ще ангажирам някой да те води тук горе.

Той я остави сама с всичките тези съкровища. Наказанието не бе чак толкова лошо. Тя пообикаля, хвърляйки по едно око на купчините вещи. Позволи на съзнанието си да попие подредбата — тук дрехи, там мебели. Глобуси, книги, чинии. Бързо запомни кое къде е сложено.

Доста време стоя до един масивен шкаф със стъклена врата, преди да събере кураж да го отвори и да извади намиращата се вътре фина купа за супа — беше бяла, украсена с розови цветя и тънки зелени филизи, поръбени със златиста боя. На дъното на съда със златни букви бе изписано А. И. Е. Наблизо се издигаше камара книги.

Стиви се върна при подвързаните със зелена кожа регистри. Част от тях съдържаха поръчки на зеленчуци и покъщнина. През уикендите онези хора явно бяха поглъщали огромни количества лимони, портокали, яйца и джоджен във вид на коктейли. Поръчките на цигари, които да се сложат в диспенсерите, също бяха сериозни. Доставяни бяха десетки чаши за шампанско, които да заместят изпочупените. И литри лак за дърво за протъркания паркет в балната зала.

В един от регистрите бяха описани менютата. Стиви го прелисти до датата 13 април 1936 година. Почеркът бе стегнат и прецизен:

Основни блюда:

Крем супа от целина

Филе от риба морски език с бадемов сос

Печено агнешко

Грах с подправки

Аспержи със сос холандез

Картофи по лионски

Изстудено лимоново суфле

На 14 април менюто бе по-простичко:

Без основни блюда. Храната е разнесена по стаите.

Сандвичи с пилешко и шункова салата

Накълцана целина и пълнени маслини

Лимонова торта

Кафе

Гост, госпожица Флора Робинсън, в стаята: незастроена супа, чай с мляко, доматен сок, сандвичи с пилешко и салата, накълцана целина, подсладена извара.

Гост, господин Ленард Неър, в стаята: бъркани яйца, кафе.

Тези неща, колкото и незначителни да изглеждаха на пръв поглед, даваха представа за въпросния ден, за промените в домакинството. На тринайсети всичко бе в рамките на нормалното. На четиринайсети бе настъпила промяна. Студени сандвичи — просто за да има какво да се яде. Странната гарнитура под формата на накълцана целина вероятно бе останала от предишния ден (яж каквото има и това е). Тортата навярно вече е била направена. И задължително кафе — за ободряване.

Флора Робинсън и Ленард Холмс Неър, изглежда, се бяха хранили в стаите си. Обикновени храни, каквито човек предпочита, когато е болен или махмурлия. Бъркани яйца. Супа. Кафе и чай. Всички в къщата са се тресели от нерви, чакайки телефона да звънне. Въпреки всичко икономът бе записал тези ястия на отчаянието — просто защото така се прави. Работещите в кухнята вероятно също са били разпитвани, така че не са разполагали с много време за приготвяне на храна.

Стиви издърпа няколко кутии със стари офис принадлежности — три телефона, навити на рула карти, слитъци восък, телефонни указатели. В едно тапицирано е кадифе сандъче имаше доста интересни вещи — кристална мастилница, елегантна писалка, кабарчета, кламери, купчина визитни картички и покана за вечерно парти, проведено на 31 октомври 1938 година.

Забележителна дата. Вероятно тези неща са били на бюрото му, когато е умрял. Тя се поразрови. Извади бележник, на чиято корица бяха надраскани кръгчета и цифри; имаше и петна от мастило. Прокъсан вестник с информация от Фондовата борса. Листче с логото на „Уестърн Юниън“, на което пишеше:

10/30/38

Къде търсиш човек, когото никога не го е имало?

Винаги на стълбище, но никога на стълба.

Неговата последна загадка, загадката, на която не е даден отговор. На 30 октомври 1938 г. Алберт Елингам казал на секретаря си, че излиза с лодката. Бил необичайно весел. Взел за компания своя верен приятел Джордж Марш. Отплавали от яхтклуба в Бърлингтън. По-късно същата вечер жителите на Саут Хироу чули гръм и видели ярко проблясване във водата. Лодката на Елингам била експлодирала. Проучването на останките на плавателния съд показало, че на борда е била заложена бомба. Анархистите, които от дълго време го дебнели и които били обвинени в убийството на съпругата му и отвличането на детето му, най-сетне успели да постигнат своето.

Последните действия често пъти са странни. Повечето хора нямат контрол над тях. За момент тя се зачуди дали Хейес е осъзнавал какво му се случва, че ще загине, докато снима видео в училището.

Спомни си за съобщението на стената — видението. То нямаше как да е истина, макар да й се бе сторило адски реалистично. Невъзможно. Това бе просто ярък сън, роден от претоварен мозък. Стиви не вярваше в медиуми и предчувствия. Не смяташе, че е предусетила, че Хейес ще загине. Думата „убийство“ бе изплувала в съня й, но само защото в имението са били извършвани убийства. В цялата тази работа нямаше нищо чак толкова необичайно. Тя сънува убийство и последва убийство. Алберт Елингам съчинил загадка, както неведнъж преди, а после загинал.

Дълго време се взира в листчето — проучваше думите, мастилото, старата, но добре запазена хартия. Последната загадка на Елингам, нещото, върху което бе работил в деня на смъртта си. Малко абсурдност, връщане към предишния начин на живот. А после се бе намесила съдбата. Дали някой бе обърнал внимание на това лежащо на бюрото листче? Никой ли не се бе заинтересувал от малките му игрички след смъртта му, когато е трябвало да се укрепи огромната империя? Кой би се интересувал от някаква си загадка, при положение че е загинал един от най-богатите хора в света?

Стиви внимателно прибра листчето в кутията, сякаш полагаше цвете на гроба му. Очите й се насълзиха, гърлото й се стегна.

Избърса сълзите с опакото на дланта си, после отиде до прозореца и се загледа в кампуса и планините отзад. Смъртта отново бе навестила „Елингам“. Смъртта обичаше това място. Но ако държеше да остане тук, ако искаше да се справи с обичаната от нея работа, Стиви трябваше да погледне смъртта право в очите. Нямаше право да се страхува, нито да плаче, щом види предмет, пораждащ тъжни спомени. Нужна й бе твърдост. И смъртта щеше да си получи заслуженото.

Но Стиви продължаваше да се чуди какъв е отговорът на загадката. Кое бе това нещо, което винаги е на стълбище, но никога на стълба?

* * *

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ

РАЗПИТ НА ДЖОРДЖ МАРШ, ИЗВЪРШЕН ОТ АГЕНТ САМУЕЛ АРНОЛД

17 АПРИЛ 1936 Г., 17,45 Ч.

МЯСТО: АКАДЕМИЯ „ЕЛИНГАМ“

 

С. А.: Благодаря, че отделихте време за още един разговор с мен.

Д. М.: Ще помагам с каквото мога.

С. А.: Последните няколко дена бяха доста трудни.

Д. М.: Не съм спал две нощи. Няма значение. Айрис и Алис са някъде… Може ли една цигара?

С. А.: Разбира се. Ще ми се да поговорим за отношенията ви с Алберт Елингам и за проблемите с безопасността в миналото. Когато се запознахте с него, работехте в Нюйоркската полиция, така ли?

Д. М.: Да. Бях детектив. Проучвахме една банда анархисти, която създаваше доста проблеми. Научихме, че те планират да гръмнат с бомба известен индустриалец. Този индустриалец се оказа Алберт Елингам. За щастие, аз успях да стигна там навреме.

С. А.: Вие сте го измъкнали от колата секунди преди да гръмне бомбата.

Д. М.: Такава ми е работата. Господин Елингам бе така добър да ме препоръча на шефовете на ФБР. Работих в нюйоркския офис. Вие работили ли сте в Ню Йорк?

С. А.: Не, само във Вашингтон. Директорът Хувър ме изпрати тук да разследвам престъпленията.

Д. М.: Господин Елингам ме помоли да дойда във Върмонт, когато построи това имение. Работя на терен за Бюрото, като същевременно давам консултации на Елингам.

С. А.: Но вие не живеете тук, в къщата.

Д. М.: Така е. Живея в Бърлингтън. Идвам, когато господин Елингам има нужда от мен. Той обикновено ме вика, когато пристигнат важни гости. Тогава дойдох, защото на партито щеше да присъства Максин Мелвил, филмовата звезда. Той иска да я ангажира на работа в студиото си, така че я покани на гости. Партито през уикенда бе организирано главно заради нея. Аз наблюдавам имението и медиите, старая се да направя така, че персоналът да не любопитства излишно. Те са добри хора, но човек започва да се държи странно, когато се появят знаменитости.

С. А.: Какво мислите за изчезналата ученичка?

Д. М.: Озовала се е на грешното място в грешно време най-вероятно. Прегледах училищното й досие. Добро дете. Много умно. Едно от най-умните тук. Но е обичала да се крие на потайни места и там да чете. Чух, че сте намерили нейна книга в наблюдателницата.

С. А.: Да, намерихме.

Д. М.: Лошо. Горкото дете.

С. А.: Какво ви е мнението за писмото, което пристигна на осми април? Онова, което нарекохме „писмото на Искрено коварен“?

Д. М.: Макензи се занимава с кореспонденцията. Показва ми онези писма, които смята за проблемни.

С. А.: Но ви е показал поемата на Искрено коварен чак след отвличането.

Д. М.: Бе затрупан с работа през уикенда. Предполагам, че не е намерил време. Когато се запознах с писмото, нещата вече отиваха на зле. Макензи гледа всичко да е под контрол. Жалко, че не ми каза. Не че ако ми бе казал, нещо щеше да се промени.

С. А.: Какво имате предвид?

Д. М.: Имам предвид, че е трудно да накараш Алберт Елингам да промени плановете си. Да вземем за пример този имот. И вие го виждате. Местоположението е както предимство, така и недостатък. От една страна, до тук се стига трудно, така че няма опасност от извършване на спонтанно престъпление. Един евентуален престъпник трудно би могъл да се промъкне вътре, а още по-трудно да избяга. Но както се убедихме, има къде да се правят засади и начините за бягство може да бъдат най-разнообразни.

С. А.: Вие явно сте наясно с опасностите като човек, който е осуетил атентат срещу Алберт Елингам?

Д. М.: Много се тревожех. Разговарях с Алберт по въпроса. Предложих му да ангажира още охранители. Той отказа.

С. А.: Защо?

Д. М.: Думите му бяха: „Това би навредило на обучението чрез игра“. Да, така каза.

С. А.: И останахте със слаба охрана?

Д. М.: Вижте, Алберт Елингам е велик. Единственият човек, когото уважавам повече, е Едгар Хувър. Но той се мисли за неуязвим. Мисли, че може да прави каквото си поиска. Това се дължи на опита му. Всичко е постигнал сам. Всичко, което притежава — вестниците, телевизионното студио и останалите неща, — е изградил от нулата. Като малък е бил вестникарче, живеел е на улицата, нямал е пукната пара в джоба си. Той е гений. Но си мисли, че е невъзможно да го сполети беда. Съмнявам се, че ме държи на свое разположение, защото смята, че помагам по някакъв начин. Явно гледа на мен като на талисман. Спасих го от онази бомба и той ме взе за късмет. Благодарен съм му. Обаче вярва, че всичко се случва според волята му. Нещо подобно беше неизбежно да се случи. Знаех го. Просто си личеше. Беше неизбежно да се случи.

(Край на разпита — 18,10 ч.)