Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (24)

16

Шокът е странно нещо. Образите хем са ясни, хем замъглени. Времето се разтяга и изкривява. Някои предмети застават на фокус и изглеждат по-големи, отколкото са в действителност. Всичко друго се стопява.

— Ела с мен — каза Лари.

Хвана я внимателно за раменете и я завъртя, после я изведе от тунела.

— Мъртъв е — каза Стиви. Погледна небето и вдиша голяма глътка студен въздух. — Хейес е мъртъв.

Лари продължи да я побутва към количката. Настани я на пасажерската седалка и се вторачи в лицето й.

— Добре ли си? — попита.

— Само ми кажи дали съм права.

Лари изпъшка тежко.

— Мъртъв е.

— Защо? — попита тя по детски.

— Не знам. Ти знаеш ли? Какво е правил там долу, Стиви? Трябва да ми кажеш.

— Не знам. Наистина не знам.

Лари отново изгледа лицето й, като че ли прие отговора й за честен. Стиви имаше чувството, че се носи някъде горе, както в явяващия й се често сън — прелита от стая на стая в къщата на съседите и следи какво се случва в ежедневието им. Призрак, навестил нечий дом.

— Какво ще правим? — попита тя.

Ама че странен въпрос. Отвътре Стиви можеше да мисли, отвън се бе свила като уплашено дете и бръщолевеше глупости.

— Ще те заведа в „Минерва“.

По пътя към къщата мълчаха. Академия „Елингам“ се плъзгаше покрай тях като филмов декор. Нищо не бе истинско. Далечно боботене цепеше въздуха. Лари се приведе напред и вдигна глава към светлините на хеликоптера, който се плъзна над главите им и кацна на поляната. Линейката бе дошла, но пациентът си бе отишъл.

Тя бе мечтала да види труп, но не и такъв на… истински човек. Собственикът на същите тези застинали неподвижно крака само преди няколко дена бе клечал по смешен начин в стаята на Стиви, с щръкнали нагоре колене. Истински човек, който сега лежеше безжизнен и студен някъде зад тях в мрака.

Когато пристигнаха в „Минерва“, Лари каза на Стиви да почака и тя го направи. Той разговаря с Пикс на входната врата. Чула зловещата новина, Пикс покри устата си с длан, после дойде до количката и сграбчи ръцете на Стиви.

— Добре съм — рече Стиви.

— Стиви. — Лари надникна откъм шофьорското място, като се подпираше с ръка на покрива на количката. — Искам да те помоля да не казваш нищо на хората, които са в къщата, поне за момента. Разбираш ли ме?

— Опасяваш се да не настане паника. Искаш районът да е чист, за да може да се направи разследване — каза Стиви.

— Точно така. Много добре, Стиви.

— Стиви — подхвана Пикс. — Ще те заведа в моя апартамент…

— Ако ме заведеш горе, другите ще се досетят. Ще се прибера в стаята си. Добре съм. Мога да се справя.

Лари кимна.

— Идеално. Прибери се в стаята си и си легни, Стиви. Не мърдай от там, по-късно ще намина да те видя. Ще си ни нужна.

Стиви се измъкна внимателно от количката, краката я държаха. Пикс понечи да я подхване през раменете, но тя отказа помощта й. Този път общата стая й се стори страшно ярка. Червените стени сякаш пулсираха, а лосът имаше гротесков вид. Джанел си бе тръгнала, но Ели и Дейвид все още бяха на канапето — смееха се, допрели стъпалата си едни в други. Замлъкнаха при влизането на Пикс и Стиви.

— Какво става? — попита Ели. — Загазил ли е Хейес?

— Не — отвърна тихо Пикс.

Дейвид наблюдаваше Стиви. Опитваше се да премине през празното й изражение и да проникне в мислите й.

— Ще си лягам — каза Стиви и се извърна.

Дейвид я проследи с поглед. Секунда по-късно телефонът му изчурулика.

— Някой е забелязал хеликоптер — каза той на Пикс.

— Чух нещо много странно — подхвърли Ели.

— Пикс, тук ще кацне ли хеликоптер — попита Дейвид.

— Всичко е наред.

Стиви изтича горе и влезе в стаята си. Затвори вратата и се облегна на нея. Главата й се удари в закачалката. Тръгна към кофата за боклук, защото й се пригади. Гаденето обаче отмина. Легна си с дрехите и се зави.

Бяха се качили в планината шестима, сега бяха петима.

Може би трябваше да направи опит да заспи…

Шок. Навлизаше в такова състояние. Надигна се. Хартия. Трябваше й лист хартия. Отиде до бюрото и взе тетрадката си по анатомия. Трябваше да опише всичко, сега, докато спомените й са пресни. Какво бе видяла? Какво знаеше? Просто запиши всичко, без да се замисляш върху значението на фактите.

Някой почука. Вратата се отвори със скърцане, преди Стиви да успее да каже нещо.

— Здрасти — каза Дейвид. Вече не изглеждаше в добро настроение. — Какво става?

— Аз не мога…

Стиви се приведе над тетрадката и сбърчи вежди.

— Какво правиш?

— Не мога… да говоря.

— Какво?

— Така ще си повредя спомените — отвърна нервно тя.

— Нещо става. Хеликоптер се вика само в определени случаи. Освен това имаш вид на човек, на когото са източили литър и половина кръв. Какво става, по дяволите?

— Остави ме. Сега трябва да пиша. Историите могат да се променят инцидентно, ако човек се разприказва, така че ще си мълча. Моля те, затвори вратата.

Дланта й потреперваше. Тя я сви в юмрук и я мушна под одеялото. Дейвид бавно отстъпи назад. Излезе и затвори вратата.

Стиви напъна мозъка си. Просто изброй нещата. Какво видя. Стиви? Пиши! Всичко започна в четвъртък.

• Занесохме рампата и материалите в градината

• Монтирахме машините за мъгла

По-детайлно, Стиви. Подреди го.

• Преди няколко дена влязохме в тунела. Ние

Не.

• Ние Аз отворих катинара, за да можем да влезем.

Настана шумотевица — и вън, и вътре. Чу бученето от хеликоптер, докато отлиташе, а в дневната ехтяха гласове. Сложи си слушалки, за да се изолира. Информацията се движеше и скоро всичко щеше да е в безпорядък. Време бе да събере мислите си. Когато се убеди, че е записала каквото знае, откъсна листа. Стана, извади червеното си палто от гардероба и го облече, търсейки утеха от твърдата изкуствена материя. Мушна в левия джоб едно хапче ативан, а в десния — сгънатия лист. Седна на ръба на леглото, с ръце в скута, и зачака. Лари я намери в тази поза.

* * *

Някъде около час по-късно — бе загубила точна представа за времето — Стиви профуча като призрак през общата стая, без да спира погледа си върху другите. Отвън, изглежда, имаше навсякъде червени и сини лампи, които примигваха иззад дърветата, озаряваха небето и хвърляха странни сенки наоколо. Температурата сякаш бе спаднала с десет градуса. Нейт чакаше в компанията на Пикс. Беше блед и гледаше с празен поглед.

Лари подкара към Голямата къща. Докато седяха отзад в количката, Стиви и Нейт се топлеха един друг, макар и без да се докосват. Под портика бе паркирана полицейска кола. Полицаят вътре вкарваше информация в компютъра си. В закритото пространство имаше и други полицаи. Неколцина учители се бяха събрали на балкона и проследяваха случващото се. Марис и Даш седяха до масивната камина във фоайето. Марис хлипаше, а Даш се взираше оцъклено в телефона си.

— Може да повърна — обяви Нейт.

— Дишай дълбоко — каза Стиви и стисна ръката му. — Заедно с мен.

Седнаха в долната част на голямото стълбище.

— Номерът е — каза Стиви — да направиш издишването по-дълго от вдишването. Така че ще вдишваме четири секунди, ще задържаме седем и ще издишваме осем. Давай, заедно с мен. Аз ще броя. Едно, две, три, четири…

Нейт задиша в ритъма на Стиви. Забавиха реакцията и страха.

Имаше нещо странно в тревогата на Стиви — когато срещнеше някого, който е по-напрегнат от нея, тя постигаше равновесие. Направи това откритие преди няколко години, когато заседна в асансьор по време на една от малкото почивки на семейство Бел. Хотелът бе двайсететажен. Стиви и една жена се качиха на осемнайсетия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът заслиза. Тогава кабинката внезапно пропадна няколко метра, потрепери и спря. Сърцето на Стиви едва не изскочи от устата й, но когато паникьосалата се жена запищя и се сви в ъгъла, се зароди нещо ново. През следващия половин час жената седеше на пода, обляна в сълзи, трепереща. Стиви успя да я успокои и след като техниците ги измъкнаха, тя преливаше от благодарност към Стиви, даже й купи огромно парче торта и кафе от кафенето във фоайето.

Вероятно бъдещето й бе в това да общува с хора, които са преживели травматизиращи събития. Тя щеше да работи с тях, да ги успокоява, да ги отвежда на места, където може да се разговаря на спокойствие.

— Нейт — Стиви отново стисна ръката му, — коя е любимата ти книга?

— Какво?

— Просто ми кажи коя е любимата ти книга. Но не се замисляй много-много. Кажи ми заглавието на книга, която харесваш.

— „Хобит“.

— Какво ти харесва в нея?

— Всичко.

— Кажи едно нещо. Затвори очи, замисли се за „Хобит“ и ми кажи какво ти харесва.

Нейт затвори очи. Мускулите на лицето му леко се отпуснаха.

— Облата врата на къщата на Билбо. Четох книгата като малък и винаги се сещах за вратата.

— Чудесно. Задръж тази врата в съзнанието си. Билбо също. Да подишаме отново. Четири вдишване, седем задържане, осем издишване.

Малко по-късно Нейт видимо се успокои. Раменете му се отпуснаха, притеснението от гаденето изчезна. Той издиша за последен път, отвори очи и погледна Стиви.

— Добре — каза той и кимна. — Добре. Какво ще се случи? Какво се случва? Стиви, какво се случва, по дяволите?

— Ще ни питат какво сме видели.

— Аз не съм видял нищо. Дори не знам какво става. Казаха, че Хейес е мъртъв.

— Имах предвид как е минал денят. Те трябва да установят фактите.

— Но какво е станало? Как е умрял Хейес?

— Не знам — каза Стиви и си представи онзи капак в тунела. Почувства го в ръката си, докато балансираше върху една от тънките пречки на стълбата. — Важно е да не си измисляме. Бъди ясен. Просто им кажи каквото знаеш.

— Добър съвет. — Лари стоеше пред тях. Приклекна и погледна Нейт, после се извърна към Стиви и кимна одобрително. — Това момиче има глава на раменете си. Полицията трябва да се запознае с фактите.

Един от полицаите извика Нейт по име и го покани да влезе във фоайето. Лари седна до Стиви.

— Как си?

— Записах част от нещата. — Тя му показа бележките. — Това си спомням.

Лари зачете листа. Очите му мърдаха, минавайки от ред на ред.

— Хубаво. — Върна й листа. — Добре се справяш.

— Знаеш ли какво е станало? — попита Стиви.

Лари поклати глава.

— Не знаеш? Или не можеш да ми кажеш?

— Готови са да те изслушат — каза един от полицаите и поведе Стиви към офиса на охранителите.

Ето на̀, следеше криминален случай отблизо, даваше показания, изобщо преживяваше това, което бе копняла да преживее.

Не се бе изисквало нищо друго, освен някой да умре.