Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (37)

28

Стиви стоеше на прага на балната зала, маратонките й бяха на сантиметри от разположените шахматно черни и бели плочки. Светлината бе приглушена. Само няколко от златистите лампиони бяха включени и примигваха в ритъма на някаква неуловима за слуха й песен. Съучениците й си бяха сложили лъскави розово-зелени слушалки и се поклащаха.

— Чувствам се като в метафора — каза Стиви.

— Здрасти! — Казим се приближи до тях. От горното джобче на черното му сако се подаваше червено цвете. — Радвам се, че успяхте да дойдете! Ето.

Стиви и Нейт получиха слушалки.

— Просто ги включете и танцувайте! — подхвърли Казим.

Вече със слушалки на главите, Стиви и Нейт влязоха в балната зала. Стиви отново се впечатли от светлинната феерия, осигурена от множеството огледала. Маските по стените ги гледаха със слепите си очи и се хилеха.

Стиви изключи музиката, така че чуваше всичко, макар и малко глухо. Нейт се оглеждаше притеснено, подгъвайки вдървено коленете си, в опит да танцува в ритъм. В знак на солидарност Стиви направи няколко движения. Беше трогната от жеста на Нейт.

Поогледа се и видя, че Джанел и Ви са се хванали за раменете и танцуват. Облечената в рокля Марис правеше бавни, но сложни чупки срещу Даш. Явно бяха превъзмогнали мъката.

Гретхен, зарязаната бивша, се бе оттеглила в един ъгъл при неколцина други второкурсници. Дейвид и Ели бяха на отсрещния край на залата. Ели бе облечена в нещо черно и лъскаво, което при вглеждане приличаше на вплетени една в друга торби за боклук и представляваше пола. Отгоре имаше топ. Тя се въртеше като луда, размахвайки ръце. Дейвид не танцуваше, беше се подпрял на стената и наблюдаваше какво се случва. Подобно на Стиви, и той не се бе облякъл по-официално. Носеше измачкани дънки и овехтяла зелена тениска.

При влизането на Нейт и Стиви той се оттласна от стената и тръгна към тях, като същевременно свали слушалките си.

— Хубава връзка — каза той на Нейт.

— Не бъди гаден с Нейт — сряза го Стиви.

— Няма такова нещо. Нейт, връзката е чудесна. А и ти си се постарала с облеклото. Банкси^[1] ли си, или Юнабомбър^[2]?

— Аз съм хубаво момиче, което обича да му е удобно.

Ви също забеляза, че е дошла Стиви, и повлече Джанел след себе си. Ви носеше риза и жълта вратовръзка на бели точки. Джанел бе с жълта пола и бяла блуза. Подхождащи си облекла. Стиви не можеше да разбере идеята, но дрехите им отиваха.

— Здрасти! — каза Ви с леко пресилена веселост. — Всички дойдоха!

Джанел сведе за момент глава.

— Да — отвърна Стиви. — Исках да се позабавлявам. Ние искахме да се позабавляваме.

— Обожавам танците — вметна Нейт.

— Ами да танцуваме тогава — подкани ги Ви.

Всъщност Стиви не умееше да танцува. Струваше й се, че това е умение, което е генетично заложено у другите, че за тях то е нещо толкова естествено, колкото ходенето. Удивляваше се от способността на хората да хващат ритъма. Но Джанел искаше тя да танцува, а Нейт я бе завел в залата, а и в момента трябваше да се направят някои наблюдения… значи, щеше да танцува. Опита номера с подгъването на коленете, но даже Нейт я изгледа съчувствено. Опита се да включи ръцете си — размаха ги като Ели.

Не можеше да прецени как изглежда в очите на Дейвид. „Голяма работа — каза си, — какво толкова имам за губене.“

Джанел прихна да се смее. Дори й се наложи да се подпре на Ви, за да не падне. После обви ръцете си около врата на Стиви.

— Много си зле — каза тя.

— Знам — отвърна Стиви.

Джанел и Ви се награбиха и се понесоха в спокоен танц. Стиви погледна Дейвид, който се бе върнал на позицията си до стената. Постара се да не обръща внимание на болката, която й причиняваше това отношение.

В края на голяма част от книгите на Агата Кристи Поаро събираше заподозрените на едно място, за да ги проучи. Тази вечер всички бяха в балната зала, така че Стиви можеше да направи подобно проучване. „Потърси човек, който е имал причина да сложи сухия лед в тунела и да се покрие! Разбери защо Хейес се е върнал!“

Тя се завъртя на пети и огледа украсеното с палави маски помещение. Комедианти върху тапетите и маски, поддържащи лампионите. Беше пълно с огледала и всичко в стаята сякаш се повтаряше.

„Къде търсиш някого, когото никога не го е имало…“

Алберт Елингам искаше от нея да мисли.

Да не би Гретхен? Гретхен, която призна, че е вършила работата на Хейес и че е била ядосана? Гретхен, която е имала да взема петстотин долара?

— Хайде!

Промъкналата се зад гърба й Джанел я хвана за ръката. Двете затанцуваха. Стиви се стараеше да прави ритмични движения. Хубавото бе, че Джанел се усмихваше. Ви кимна окуражително в смисъл на „всичко ще бъде наред“.

Може би това бе напълно достатъчно. Да бъде с приятелите си. Да бъде нормално момиче. „Спри да мислиш, че си попаднала на убийство. Затвори си очите и танцувай.“

Джанел стисна внимателно ръката на Стиви, пръстите й попаднаха върху получената по-рано драскотина.

Нещо се стрелна в мозъка на Стиви.

Ръката. Нещо, свързано с ръката й. Болката в ръката. Драскотината. Насочи вниманието си натам и сякаш прожектор обля мястото с мека светлина. Ръката щеше да проговори. Щеше да разкаже своята история, стига Стиви да й позволеше.

Ръката й се зарови в спомените си. Студът, който изсушаваше кожата. Топлината в джобовете на якето. Кожата на Дейвид…

— Ей сега се връщам — каза тя. — Трябва да… отида до тоалетната.

Музиката се смени и движенията на всички станаха по-резки. Стиви свали слушалките, проточи врат и се огледа. Трябваше да открие един човек, този, който винаги присъства, независимо дали го засичаш, или не. Тя бе тук, естествено. Седеше на една от ниските пейки до прозорците и цъкаше на телефона си. Стиви се приближи.

— Трябва да видя снимките, които ти направи в градината — рече Стиви.

Джърмейн я погледна учудено.

— Защо?

— Просто трябва, Джърмейн. Моля те. Много ще съм ти задължена. Моля те.

— Обичам да са ми задължени — каза Джърмейн. — Разрови се в телефона си, после го подаде на Стиви. Стиви бързо намери това, което търсеше — ясна снимка на преструващия се, че работи на лаптопа си Хейес. Увеличи образа.

Сърцето й заблъска.

— Хей — подвикна Нейт.

— Чакай малко — сряза го Стиви.

Тримата стояха в своето кътче тишина, обградени от море от люшкащи се хора.

Стиви си спомни какво бе заснела в стаята на Хейес. Рисунките по стената, бюрото, компютъра…

Изпсува тихичко няколко пъти.

На направените в събота от Джърмейн снимки се виждаше, че върху компютъра на Хейес нямаше драскотини. Но на снимките, които Стиви бе направила след смъртта му в неговата стая, отпред изпъкваха три драскотини, сякаш от нокти на котка. Бе видяла такова нещо върху собствената си длан, след като бръкна под ваната в деня на пристигането си в училището.

— Какво става? — попита Джърмейн, взряна съсредоточено в лицето на Стиви.

Някой бе взел компютъра на Хейес и го бе скрил под ваната.

Защо го бе направил?

Мисли, Стиви!

„Дали не е искал да издири нещо, например доказателство, че Хейес се е възползвал от написания от него сценарий и е смятал да го превърне във филм? Може би е искал да му извърти гаден номер. Може би го е убил по случайност. А след това е трябвало да прикрие следите си. Да се убеди, че в компютъра няма информация, която подсказва, че той е истинският автор.“

Джанел и Нейт отпадаха. Те не бяха учили в „Елингам“ миналата година. Значи, оставаха Ели и Дейвид.

Така излизаше.

Ели, която обичаше изкуството, ходеше в Париж и си правеше татуировки. Ели, която бе забавна и небрежна, и като че ли леко преиграваше. Дейвид, лъжецът. Дейвид, чиито родители бяха мъртви. Дейвид, който не издаваше нищо за себе си. Дейвид, който все гледаше да подразни някого.

Лампите засветиха в розово и запулсираха; приличаха на цветни пръсти, протегнати към тавана. Очите на маските блещукаха.

И двамата бяха способни да се измъкнат нощем. А отпечатъците от пръстите на Хейес върху картата? Много просто. Слагаш я в ръката му и готово.

Намерение. Планиране. Вероятно целта е била той да бъде изритан, но всичко се е оплескало.

Логиката наклоняваше везните към Дейвид. Той бе учил математика и природни науки. Дейвид е можел да се досети какво причиняват високите нива на въглероден двуокис. От друга страна, на Ели би й се харесала идеята да се направи една хубава, артистична мъгла.

Наистина ли всичко се свеждаше до няколко драскотини върху повърхността на компютър?

— Какво има? — попита Нейт.

— Все още мисля — каза му Стиви.

— Хайде да кажем на Лари, още сега. Той ще звънне в полицията.

— Полицията още не е стигнала дотук. А аз съм. И мога да разреша случая.

— Не говори такива неща. Кара ме да се чувствам, сякаш ще ни убият или нещо друго ужасно.

— Не. Трябва да се приберем в къщата.

* * *

Танците приключиха в полунощ. Стиви се увери, че живеещите в „Минерва“ не са се изгубили от поглед. Джанел и Нейт бяха до нея. Ели и Дейвид крачеха отпред. От време на време Дейвид се извръщаше и стрелваше Стиви с любопитен поглед.

Възможно ли бе да се е целувала с убиец? Какво представляваха целувките на убиец? Възможно ли бе един убиец да е толкова горещ? Това ли намираше за привлекателно у него? Това ли бе засякла още при първата им среща, когато лицето му й се стори познато и я накара да се наостри?

Или Ели, която сега крачеше напето и която приличаше на смахната балерина заради дрехата си от торби за боклук. Дали тя чрез кокетството си и бутилка вино не бе успяла да придума Хейес да влезе в тунела? Влизай и не му мисли!

Джърмейн Бат известно време вървя с тях. Мълчеше си, но ги следваше плътно по петите. Стиви усещаше, че е наострила уши и се мъчи да разбере какво става. Тя вероятно щеше да дойде с тях в „Минерва“, но на пресечката, където бяха главите на статуите, група нейни съквартиранти се насочиха към „Юнона“ и Стиви гръмко й пожела лека вечер. Джърмейн направи кисела физиономия, но тръгна с другите.

— Всички сте много тихи — отбеляза Джанел.

— Просто сме леко превъзбудени — отвърна рязко Нейт. — От танците.

— Ходили ли сте друг път на танци?

— Не — отговориха те в един глас.

В нощта имаше нещо театрално. Жълтата луна се бе снишила. Огромен, зловещо ярък кръг на фона на безоблачното тъмно небе. Същински прожектор.

— Наясно ли си какви ги вършиш? — попита Нейт Стиви със спокоен глас.

— Имам някаква идея, но тя няма да ти хареса.