Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (31)

23

На връщане свободните места в микробуса бяха само две, така че нямаше как Дейвид и Стиви да не седнат един до друг. Стиви усещаше някакво стягане в гърдите. Толкова здраво бе свила в юмруци ръцете си, които бяха в джобовете, че ноктите й се впиваха в кожата.

— Те май ме харесаха — подхвърли Дейвид.

— За какво, по дяволите, бе това? — попита Стиви.

— Пак заповядай.

Стиви извади телефона си и набута в ушите си слушалки. Дейвид също извади своя.

— Какво? Нали оставаш. Защо си толкова бясна?

— Защото не си заработих сама оставането. Оставам заради теб. Защото те си мислят, че сме гаджета. Защото вероятно си мислят, че съм си хванала богаташко момче. Оставам заради момче.

— Разбирам — каза той, присвивайки гневно вежди. — Точно затова го направих. Ти ми каза кое е важно за тях. Затова се натресох. Ако искаш да ми дадеш ценен урок, ще трябва да влезеш в детайли.

— Според моите родители — рече спокойно тя — момичетата си мислят единствено за момчета. За срещи, такива неща. Така че вече съм постигнала каквото се очакваше от мен. Освен това… Едуард Кинг? Да. Бях принудена да седя и да преглътна всичко.

— Май се получи обаче — каза Дейвид. — Все още не мога да разбера защо се ядосваш. Ти си тук, те си тръгнаха.

— Защото не стана заради мен, а заради Едуард Кинг, който е въплъщение на всичко, което мразя. Той е расист, фашистка измет, а сега родителите ми ръководят армията му от тъпунгери в щата, а аз трябва да се усмихвам.

— Да ти кажа честно, не се усмихваш…

В момента Стиви бе толкова гневна, че не можеше да говори. Задиша дълбоко, докато гласът й не се върна.

— Освен това майка ти не е пилот, лъжец такъв!

— Откъде знаеш? Може и да е.

— А баща ти е директор на торен завод?

— Това е истина.

— В Сан Диего? На крайбрежието?

— Не плувай там — каза Дейвид и заклати тъжно глава.

— Ти си пълен идиот.

Той сви примиренчески рамене.

— Какво не ти е наред?

— О, много са проблемите.

— Ти си лъжец.

— Май и двамата сме доста чувствителни на тема родители. Аз просто се опитах да ти помогна. И се получи. Щом ти се беснее, бесней. Ето.

Той й подаде висящите надолу слушалки и тя ги сложи. Но не си пусна подкаст. Загледа се през прозореца и в бледото отражение на Дейвид в стъклото. Бе дразнещо смаяна от контурите на долната му челюст. Първоначално те й се сториха остри, сякаш лицето му се бе източило. Всъщност не бяха чак толкова остри. Явно преди малко той бе напрегнат и затова брадичката му се бе издала напред.

Той се взираше в екрана на телефона си, бе забравил за нея.

Само че пръстите му танцуваха като паешки крачета по бедрото му. Тя се загледа, както можеше да се очаква, а те пропълзяха близо до крака й.

… после отстъпиха.

… после отново се приближиха, като едно от тях, аха, да я докосне, но не, не…

… само връхчето се допря, дали?

Тялото й бе застинало в очакване.

Микробусът сви рязко към алеята и всичко се разтресе. Паякът отхвърча.

* * *

Стиви вървеше пред Дейвид по песъчливата алея. Когато се приближи до „Минерва“, тя спря, очаквайки да чуе стъпките му зад себе си. Той бе изчезнал. Влезе, изпълнена с разочарование.

— Какво стана? — попита Джанел, когато Стиви подмина стаята й.

Джанел седеше насред купчина книги по математика и жици. Лаптопът й възпроизвеждаше някакво телевизионно шоу.

— Всичко е наред — каза Стиви, придавайки си небрежен вид. — Няма проблеми. Оставам засега.

Джанел изписка от радост.

— Ела, седни при мен.

— Смятам да… — Стиви кимна към вратата на стаята си. — Трябват ми няколко минутки.

Закрачи напред-назад в стаята си, както бе облечена за навън. Погледна се в огледалото. Бузите й бяха поруменели от студа. Късата й коса се бе сплескала от натиска на плетената шапка.

Дошло бе време да си зададе въпроси, които никога досега не я бяха вълнували особено. Беше ли привлекателна? Какво означаваше привлекателността? Какво харесваха другите хора? Тя знаеше какво харесва — късата коса. Харесваше как изглежда с притворени очи, този ефект на дълбока проницателност. Харесваше плътните си устни и не се страхуваше да говори. Чувстваше се солидна с едрите си бедра.

Това ли бе привлекателността?

Кой можеше да каже. Но така или иначе, това бе Стиви.

Подпря се на ръба на бюрото и изпъна ръцете си, забивайки поглед в пода. Стиви бе наясно с паниката. Обаче не бе съвсем наясно с новия коктейл от хормони, който тялото й бе вкарало в менюто си, и какво влияние щеше да окаже той върху плановете й. Искаше да се качи горе. Искаше… Дейвид.

Тя го желаеше. Дейвид, който бе успял да я изкара от кожата й по-ефективно дори от родителите й. Дейвид, чиято физиономия бе принудена да вижда всеки божи ден. Дейвид, който се бе върнал запотен и вмирисан от тичането, а после, в общата стая, вече лъхаше на чисто и…

Защо него? Защо боговете на хормоните бяха избрали точно него?

Чу го да идва. Чу стъпките му по коридора. Дали щеше да спре?

Не. Ето острото поскърцване на стъпалата.

Може би трябваше да отиде да поговори с него. Но какво да обсъдят? Свали палтото си и с бърза крачка прекоси стаята. Усети се, че излиза и тръгва нагоре по стълбите.

Щом застана пред вратата на стаята му, бе обзета от несигурност. Рядко се качваше на горния етаж. Обикновено тези горе слизаха долу. Тук бе по-тъмно. Вятърът свиреше по-силно. Вдигна ръка, за да почука, но в продължение на минута нищо не се получи, после кокалчетата й плахо изтрополиха върху дървото.

Дейвид отвори вратата. Не изглеждаше наперен, както преди. Бе много топло, защото топлината има свойството да върви нагоре. Светеше само нощната лампа.

— Искаш ли нещо? — попита той.

— Искам… — Какво всъщност искаше? — Да разбера.

— Какво? Живота? Вселената?

— Искам да знам какъв ти е случаят.

— Моят случай? Какво имаш предвид?

— Ти криеш нещо. Има нещо…

— Ти също криеш нещо — сряза я той. — Защо не спомена, че сме се натискали?

— И какво да кажа? — попита тя, изчервена до уши.

— О, определено имаш проблем с изчервяването. Трябва да поработиш по въпроса.

Тя наклони глава и го изгледа гневно.

— Какво според теб трябва да обсъждаме? — попита тя. — Техниката?

— Че защо не. Мисля, че си добра. Определено обичаш да изследваш с езиче. Всичко в теб е детективско, предполагам…

— Добре — изсъска тя и се извърна. — Чао.

— Имам способността да дразня хората. Повярвай ми, наясно съм с това. Този начин на комуникация е ефективен, ако не разполагаш с други алтернативи. Ако не можеш да влезеш през вратата, разбий с камък прозореца. Струва ми се, че и при теб е нещо такова.

Думите му я успокоиха за момент. В тях имаше логика, а Стиви ценеше логиката. Той остави вратата отворена и се отдръпна. Тя се приближи неуверено и я побутна, отваряйки я по-широко. Влезе. Той седна на леглото си.

— Тя влиза — обяви той.

Стиви забарабани с пръсти по касата на вратата.

— Май те притесних — продължи той, — говорейки за това, което правихме онази вечер. Всъщност не желая да ти причинявам душевни терзания. Не ми е това целта. Чувствам се по-комфортно, споделяйки. За някои неща не ми пука изобщо, и то с основание. Но мога да ти кажа, че ми хареса тази наша проява на интимност.

Китките й пулсираха. Дланите й щяха да се издуят и може би да се пръснат от високото налягане.

— Истината е следната… — каза той. — Харесах те от пръв поглед. Когато се запознахме, на теб сякаш ти се прииска да ми забиеш юмрук в лицето само защото съм си позволил да съществувам. Това вероятно показва, че има нещо лошо в мен. Но си мисля, че ме харесваш, защото те дразня. И двамата имаме проблеми, но какво пречи да направим така, че странните ни характери да работят в наша полза.

Стиви често се бе чудила как точно функционират разговорите за чувства, близост и другите неща, които според нея човек трябваше да държи плътно запечатани в личната си аптечка. Сега някой искаше да развинти капачетата на шишенцата и да надникне в тях. Но Стиви се учуди, че хората си позволяваха да говорят толкова открито за емоциите си. В семейството й бе доста по-различно.

Тя затвори вратата. Ръката й потреперваше, но това нямаше значение. Приближи се вдървено и плахо приседна на ръба на леглото. Седеше на неговото легло. Това бе нова, опасна територия.

Той не помръдна.

— Е? — каза тя. — Какво ще правим?

— Какво искаш да нравим?

Погледът й ту се фокусираше, ту се разфокусираше. Тя протегна ръка, хвана го за врата и го придърпа към себе си. Зачуди се дали той няма да се отдръпне, дали всичко това не е една голяма грешка, но лицето му вече бе досами нейното. Притисна устните си към неговите.

Този път се целуваха бавно, балансирайки върху страничната табла на леглото. Устните им се срещнаха и останаха долепени около минута, после, след почивка от няколко секунди, отново се срещнаха. Нямаше напрежение, нито тревога. Сякаш говореха лесно чрез целувките. Дланта й се плъзна по гърдите му и долови бясното биене на сърцето му. Той прокара пръсти през късите кичури на косата й. Легна по гръб, а Стиви внимателно се отпусна върху него.

А после някой почука на вратата.

— Дейвид! — провикна се Пикс.

Всичко замръзна. Реалността се стовари тежко върху тях. Пак същото, да не повярва човек.

— В гардероба — прошепна Дейвид.

Стиви се изправи на омекналите си крака. Довлече се до гардероба и се настани върху купчина обувки, чанти и ски екипировка, които намирисваха на употребявано. Главата й се озова сред панталони и ризи. Затвори вратата и всичко потъна в мрак. Дейвид поздрави Пикс.

— Трябва да отидеш в Голямата къща — каза Пикс. — Няма проблем, просто Чарлз иска да поговори с теб относно…

— Добре — отвърна той. — Веднага отивам. Сакото ми остана долу.

Тишина. Те явно си бяха тръгнали.

Стиви клекна в гардероба, сърцето й биеше учестено. Вътре бе топло и задушно. След като се поуспокои, включи фенерчето на телефона си и освети пространството около себе си. Разгледа набързо обувките му. Подметките им не бяха много протъркани. Стиви имаше маратонки с изтънели от носене подметки, а повечето от обувките й имаха драскотини отпред и отстрани, малки недостатъци, които тя или се опитваше да скрие, или просто приемаше за даденост. Тези обувки бяха нови, от известни марки. На стелката на едни от официалните обувки от мека естествена кожа пишеше името на английска марка. Принадлежности за тенис. Ски. Всичко потвърждаваше диагнозата за благосъстояние, нетипично за син на пилот и директор на торен завод. След като се убеди, че отвън няма никой, тя се измъкна от гардероба и се лепна за вратата. Не долови никакъв шум.

Беше в стаята на Дейвид, сама.

Има един принцип, който често бива засяган в криминалните романи. Агата Кристи дори е написала книга със заглавие „Да се убива е лесно“. Идеята е, че първият път е трудно, но когато вече си преодолял бариерата, когато си отнел живот и си се измъкнал безнаказано, става все по-лесно. Стиви не бе убедена, че правилото важи и в реалния живот, но й се виждаше логично убиецът да продължи да убива, ако изпадне в паника. Имаше логика, определено. Да убиваш, е лесно. И претърсването на стая е лесно, особено ако живеещият те е оставил сам вътре.

Интересуваха я страшно много неща. Кой бе Дейвид, Дейвид, който не присъстваше в социалните мрежи? Той не спираше да пуска лъжи за семейството си. Копнежът да знае бе като глада, наистина — той боботеше, настоявайки за информация.

Какво пречеше да огледа? Просто да хвърли едно око наоколо? Време имаше. Да отидеш до Голямата къща, да поговориш с Чарлз и да се върнеш, би отнело минимум двайсет минути, дори разговорът да е съвсем кратък. А и бе нормално да поизчака тук малко, за да се убеди, че Пикс си е отишла.

Само щеше да хвърли едно око.

Той разполагаше с конзола за видео игри и множество компютърни джаджи. И хубави говорители — Стиви бе гледала реклами на марката. Качествени слушалки. Всичко бе скъпо. Книгите му не бяха добре подредени. Теми — философия, теория на игрите, много художествена литература, наръчници по творческо писане (интересно), графични романи. На нощното шкафче лежеше електронен четец. Тя прегледа съдържанието му — още графични романи, много научна фантастика (Дейвид определено бе фен на жанра космическа опера), исторически книги. Той обичаше да чете, и то много.

Върна четеца на страницата, която Дейвид бе отворил за последно, после го върна на мястото му. Разгледа нощната лампа — скъпа италианска марка. Всичко в стаята му бе качествено, като се почне от чаршафите (тя седна на леглото и плъзна ръка по мекия плат, който носеше неговата миризма) и се стигне до тежкия пухен юрган.

Позволи си да полежи малко на леглото.

Какво друго се набиваше на очи? Полицаите разчитаха на наблюдателността си, когато не разполагаха с разрешение за обиск. Стаята бе чиста. Не точно подредена, но като цяло чиста. Все пак бе направен опит да се сложи всяко нещо на подходящото място. Имаше стар плакат на „Лед Цепелин“, но Стиви остана с впечатлението, че той е тук по случайност. Вземаш нещо, което ти е попаднало пред очите, и го лепваш на стената. Иначе стените бяха голи, без каквито и да е снимки и украшения.

Отпусна се по гръб и ръката й се чукна в нещо твърдо. Бръкна под завивките и извади лаптопа му.

Неговият лаптоп бе мушнат там.

Огледа го. Никакви стикери, никакви бележки. Дланите й кацнаха върху ръба му.

Да го отвори или…

Хвърлянето на едно око често води до подробно разглеждане. Щом веднъж си го докоснал, направил си го, а ако компютърът е в скута ти и го отвориш, и екранът светне… готово.

Навярно точно така се бе чувствала Пандора, когато бе взела онази всеизвестна кутия. Отваряш го и екранът заблестява…

— Какво правиш, по дяволите?

Всичко застина за момент. Как бе възможно той да се качи по стълбите, без тя да чуе абсолютно нищо! Явно се бе вглъбила в заниманието си — естествено, това, което правеше, беше, че се рови в компютъра му.

Отговарянето на въпросите му щеше да доведе до признаване на вина, така че тя запази мълчание. Някои неща понякога изглеждат невидими.

— Какво правиш?

— Аз само…

Той се приближи и протегна ръце към компютъра. Тя му го подаде.

— Не съм… поглеждала вътре.

— Изглежда, че го правеше.

Е, да. Нормално бе да се съмнява. Той бе прав. Стиви усети как защитните й системи се включват.

— Каква е голямата тайна? — попита настойчиво тя. — Ти се срещна с родителите ми. Метна се в колата и дойде с нас. Осведоми се за мен.

— Държиш и ти да се осведомиш. Минавало ли ти е през ума, че имам основателна причина да не желая да говоря за родителите си?

— Всеки си има някакви причини. Нищо не те прави по-специален.

— Родителите ми са мъртви — каза той. — Това не се ли брои за специален случай?

Един зимен ден, когато бе малка, Стиви си играеше на двора. Подхлъзна се на заледено място и се блъсна силно в една стена. Толкова рязко си изкара въздуха, че усети стъргане в гърлото.

Сега се чувстваше по същия начин. Чертите на лицето на Дейвид отново бяха станали ръбати. Беше се появило и нещо друго.

Болка.

— Разкарай се — каза той.

— Аз…

— Разкарай се — повтори тихичко той.

* * *

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ

РАЗПИТ НА РОБЪРТ МАКЕНЗИ, ПРОВЕДЕН ОТ АГЕНТ САМУЕЛ АРНОЛД

17 АПРИЛ 1936 Г., 19,10 Ч.

МЯСТО: АКАДЕМИЯ „ЕЛИНГАМ“

 

С. А.: Само още няколко въпроса, господин Макензи. Налага се да повтаряме процедурата.

Р. М.: Разбирам.

С. А.: Кога постъпихте на работа при Алберт Елингам?

Р. М.: След като завърших „Принстън“, преди осем години.

С. А.: И сте негов личен асистент за бизнес делата?

Р. М.: Точно така. Аз съм личният му секретар.

С. А.: Значи, сте запознат с плащанията на господин Елингам?

Р. М.: С почти всички, ако не с всички.

С. А.: Не ви ли се вижда странно, че той ръководи фирмите си от това намиращо се високо в планината място?

Р. М.: Едва ли някой от нас е предполагал, че ще се задържим тук толкова дълго.

С. А.: Какво имате предвид?

Р. М.: Училището е просто един от проектите на господин Елингам. Той се занимава с много неща. Струва ми се, че първоначалният му план бе имотът да се използва само за почивка през лятото. Няколко седмици, не повече. Но той пребивава тук от септември. Май всички чакаха да каже: „Добре! Хайде сега обратно в Ню Йорк“. Но не случи. Прекарахме тук цялата зима. Имате ли представа какво е времето по това време?

С. А.: Сигурно е студено.

Р. М.: През повечето време човек не може да излезе от къщата заради снега. На местните като че ли не им пречи, но другите се депресират. Госпожа Елингам…

(Мълчание.)

С. А.: Какво за нея?

Р. М.: Госпожа Елингам е жизнен човек. Обича големите компании и атлетиката. Тук кара ски, но това не й е достатъчно. Личи си, че й се отразява.

С. А.: Това породи ли търкания между господин и госпожа Елингам?

(Мълчание.)

С. А.: Знам, че сте им лоялен, но трябва да знаем някои неща.

Р. М.: Разбирам. Да, има нещо такова. Те са с различен темперамент. Обичат се, разбира се, но са много различни. Мисля, че на нея понякога й е много трудно. Добре, че госпожица Робинсън е тук да й прави компания. Общуването с нея явно помага.

С. А.: Те близки ли са?

Р. М.: Като сестри.

С. А.: А какъв е господин Неър?

Р. М.: Невероятен художник, но обича алкохола.

С. А.: Често пие, значи?

Р. М.: Да, и то в големи количества. Веднъж станах свидетел как изпи сам цяла каса шампанско. Изненадах се, че не умря.

С. А.: Става ли агресивен, когато се напие?

Р. М.: Напротив. Обикновено рисува или си бъбри с някого. После го намираме някъде заспал. Веднъж учениците го извадиха от фонтана. Ако ме питате дали Ленард Холмс Неър е способен да организира отвличане, не, със сигурност. Той дори закуска не може да си направи сам. А престъплението е било добре изпипано.

С. А.: Вие сте организиран човек.

Р. М.: Тъкмо затова усещам кога нещо е организирано и кога не. Аз съм отдаден изцяло на професията си, господин Арнолд. Затова получих работата. Основното ми занимание е да парирам ентусиазма на господин Елингам.

С. А.: Изглеждате ми разумен човек. На тринайсети вечерта сте настоявали да бъде извикана полиция.

Р. М.: Съжалявам, че не звъннах в участъка, въпреки забраната на господин Елингам.

С. А.: Вие сте изпълнявали заповеди.

Р. М.: Изпълних заповеди.

С. А.: Бихте ли ми разказали за писмото, получено на осми април, за писмото на Искрено коварен? Как ви се стори то?

Р. М.: На ден получаваме средно по две-три заплахи по пощата. Какви ли не глупости съм виждал. В началото въпросното писмо ми заприлича малко на шега.

С. А.: Защо така?

Р. М.: Изрязани букви. Поема. Няколко неща ми направиха впечатление. Пощенското клеймо бе от Бърлингтън. После забелязах адреса. Нали разбирате, господин Елингам получава писма от всички краища на страната. Предполагам, досещате се, че имаме проблеми с доставянето на пощата. Така че цялата бизнес кореспонденция се пренасочва към офиса в Бърлингтън, кола я докарва тук всеки ден, стига да позволи времето. Ако времето е много лошо, тамошният секретар ми изчита всичко по телефона. Странното е, че писмото не дойде на някой от бизнес адресите, където идват повечето от заплахите. Бе адресирано до този имот. Това ме кара да мисля, че в цялата работа има нещо лично.

С. А.: Но не го показахте на Джордж Марш.

Р. М.: Смятах да му го покажа, но през уикенда бях затрупан с работа. Така че отложих за следващото му идване тук.

С. А.: Имало е парти през уикенда?

Р. М.: Да, в чест на Максин Мелвил.

С. А.: Вие присъствахте ли?

Р. М.: Е, в къщата бях. Подготвях документите за една важна сделка на господин Елингам. Той купува вестник във Филаделфия.

С. А.: Случи ли се нещо необичайно през уикенда или в понеделник сутринта?

Р. М.: Не. В понеделник сутринта отидохме в Бърлингтън по бизнес дела и за да изпратим няколко телеграми. Прибрахме се вечерта.

С. А.: Да поговорим за къщата и училището. Смятате ли, че има проблем с безопасността?

Р. М.: Абсолютно, като се имат предвид заплахите и бомбеният атентат.

С. А.: Говорили ли сте с работодателя си по този въпрос?

Р. М.: Опитах.

С. А.: Вие сте умен човек, господин Макензи. Чувствали сте се задължен да потърсите помощ от служителите на закона. Явно си отваряте очите на четири. Къде според вас са Айрис и Алис Елингам и Долорес Епщайн?

Р. М.: Със сигурност не на хубаво място. Ако трябва да бъда честен…

С. А.: Да?

Р. М.: Трудно ми е да го кажа, агент Арнолд. Мисля, че писмото е от похитителите и че Искрено коварен стои зад всяка една от думите в него. Според мен са мъртви. Бог да ме пази, сигурно са мъртви.

(Край на разпита — 19,32 ч.)