Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (25)

17

Полицията държа Стиви около половин час. Въпросите бяха точно такива, каквито тя очакваше. Проследяване на случилото се през деня. Кой къде е отишъл и по кое време? Какво е правил Хейес в тунела?

Тя знаеше, че събирането на информация трябва да е обективно. Не прави предположения. Не се сприятелявай. Задай въпросите. Уточни времената. Записвай точно и бързо. Тя се постара да отговаря кратко, но ясно и пълно. Никакво украсяване. Никакви мнения относно значението на фактите.

След като разпитът приключи, Стиви се присъедини към Лари и Нейт, които я чакаха до количката. В имота бе влязъл микробус с криминалисти, които да изследват местопрестъплението. Стиви се стресна и усети как към душата й си пробива път паника. Отново се замисли за капака. Но бе нормално да се проведе разследване, когато има смъртен случай и причината за смъртта не е ясна.

Луната бе тънка като кука и се чуваше бухане на бухали. Вятърът носеше миризма на есенни листа. Хейес бе мъртъв.

* * *

Прибраха се в една много будна „Минерва“. Когато влязоха, двамата с Нейт създадоха нещо като вакуум, сякаш засмукаха разговора, водещ се в момента.

— О, боже! — възкликна Джанел. Изтича при Стиви и я прегърна. — Добре ли си? О, боже! Наистина ли е мъртъв? Стиви? Какво стана?

Стиви погледна над рамото на Джанел, към Ели и Дейвид. Те се бяха сгушили в ъгъла на червеното канапе. Ели не плачеше, но явно бе потресена. Дейвид бе положил внимателно ръката си върху рамото й.

Нейт се изкиска.

— За какво, по дяволите, се смееш! — сряза го Ели.

— Не знам — отвърна Нейт.

— От шока е, Ел — обясни Пикс. — Смей си се, Нейт. В такива моменти човек не може да контролира реакциите си.

Нейт се разсмя гръмко, след което се разхлипа.

Стиви усети как я наляга сънливост. Бе напълно спокойна и много уморена.

— Лягам си — каза простичко.

Вече прибрала се в стаята си, движенията й бяха много бавни и отмерени. Обикновено тя просто сваляше дрехите си и ги хвърляше в коша с прането. Тази вечер тя окачи внимателно палтото си на закачалката, измъкна ръцете си от ръкавите на ризата и свали панталона си така, сякаш е направен от стъкло. Сгъна дрехите и ги прибра в чантата, после извади от дъното на скрина топлата нощница с логото на училището и я облече.

Легна на леглото, без да загаси лампите, и впери очи в тавана, стиснала телефона си, все едно очакваше обаждане. Никой нямаше да се обади. Просто й се щеше да държи нещо.

По едно време някой почука тихо на вратата. В първия момент тя се поколеба дали да не се направи на заспала, но все пак стана и отиде да отвори.

Нещо й подсказваше, че е Дейвид.

— Видях, че свети вътре — каза плахо той. — Може ли да вляза?

Тя примигна, потърка врата си, после сви рамене и се отдръпна от вратата. Той влезе и затвори вратата. Стиви седна на пода, точно пред таблата на леглото. Той се облегна на стената. Косата му не бе особено рошава, а изражението му изглеждаше необичайно сериозно.

— Знаеш ли какво е станало? — попита той.

— Знам само, че е мъртъв.

Дейвид присви замислено устни и потърка длани. Отиде до бюрото и забарабани с пръсти по плота. Като че ли не се бе загледал в нещо конкретно. Приведе се и седна на пода. Стиви се вторачи в долната част на анцуга му, мястото й се бе сторило подходящо за вторачване. Дрехата бе много стара, вероятно тъмносиня някога. Сега бе сиво-синкава. На крачола се мъдреше надпис с напукани бели букви — „Йейл“.

— Защо преди малко каза, че не бива да говориш? — попита след известно време той.

— Защото на свидетелите не може да се разчита.

— Смяташ, че лъжат?

— Не. Не бих казала подобно нещо. Всъщност хората не знаят какво си спомнят. Не че лъжат, просто не са наясно какво точно са видели. Те не преценяват добре времето, разстоянието и продължителността на събитията, особено ако са уплашени или стресирани. А в тъмнината става още по-зле. Едно от най-неприятните неща е свидетелите да започнат да разговарят помежду си. Когато се впуснеш в разговор, историята в главата ти се променя. Човешката памет може да се презаписва като компютърната. Остава най-новият файл. Ето защо, когато станеш свидетел на някакъв инцидент, трябва да запишеш впечатленията си веднага, без да говориш с друг човек. Така се постига достоверност. Пак може да си далече от истината, но поне не си в грешки.

Тя говореше гладко, сякаш цял живот се бе готвила да представи тази теория пред някого. Разсъжденията й бяха добре подредени. Поради това, че засягаше темата за престъпленията хипотетично, тялото й се разгорещи леко и сетивата й се изостриха.

— Какво? — измънка Дейвид.

Стиви се огледа, чудеше се как да му обясни по-ясно. Единствените предмети, които можеше да използва за онагледяване, бяха химикалките и кламерите. Щяха да свършат работа. Издърпа капачките на част от химикалките.

— Да предположим, че е извършен грабеж. Въоръжените престъпници са в кола и се опитват да избягат. Първият свидетел може да си спомня трима души — двама с маски и един с шапка — и черна кола.

Постави на пода черната капачка и два кламера.

Вторият свидетел може да си спомня четирима грабители, всичките с маски, и синя кола. — Добави два кламера и замени черната капачка със синя. — Възможно е да са видели мотоциклет.

Изтърколи на пода една ролка тиксо.

— Третият свидетел е сигурен, че престъпниците са били трима. — Тя махна един кламер. — Единият бил с маска и шапка, а колата била зелена. Нямам зелена капачка, но… както и да е. Третият свидетел няма никакви колебания. Това е сериозен проблем. Хората, които смятат, че имат добра памет, често пъти са ненадеждни източници на информация, но още по-често повлияват на другите. Същият този свидетел казва, че освен зелена кола, е имало и мотоциклет.

— Тиксото, значи? — попита Дейвид. — А зелената кола е тази синя капачка?

— Работата е там — продължи Стиви, — че първият свидетел е разговарял с третия, който е много сигурен в себе си. Първият свидетел може да размисли и да реши, че обирджиите са били трима, с шапки, без маски. Вторият свидетел сега се усъмнява в маските и решава, че колата е била зелена, а единият от престъпниците бил много висок. Третият заявява, че всички са били високи. И изведнъж те започват да твърдят, че всички престъпници са били високи и че е имало мотоциклет и зелена кола.

Дейвид се приближи към Стиви и огледа купчинката. Беше твърде близо.

— Добре — зашепна той, — но какво се е случило всъщност?

— Какво?

— Трима или четирима са били крадците? Колата каква е била? Синя, черна или зелена? Имало ли е мотоциклет?

— Ами…

— А чий е този свидетел? — попита той, взе един от кламерите и го постави в дланта й.

Ръката му бе топла.

Наистина ли бе видяла трупа на Хейес в тунела? Бе видяла чифт подметки, а петната по кожата му…

Не мисли за това. Не го прави реално.

Нещо друго нахлуваше в главата й. Е, не точно в главата. В други части от тялото й. Рационалните й мисли бързо се изпариха. Двамата се бяха приближили плътно един до друг.

Наистина ли щеше да се случи?

Дистанцията бе преодоляна и Дейвид допря своите устни до нейните. Тя усети как тялото й се отпуска и я обзема уютно спокойствие. Полегна на пода, Дейвид се надвеси над нея, подпрян на лакът. Той я целуваше много внимателно. Устните му се плъзгаха по врата й и гъделичкаха ухото й, а тя отвръщаше с гладни целувки. Той се отпусна на пода, а тя изненада сама себе си, като се претърколи, озовавайки се върху него.

Всичко в мозъка й казваше: „Престани, ще стане голяма каша“. Това бе Дейвид. С него нещо не бе наред. Той живееше на горния етаж, а преди малко бе загинал човек. Тя бе видяла трупа.

Но това като че ли я подтикваше да продължи. То я изпълваше с чудата, настойчива емоция и я караше да направи нещо, каквото и да е. Целуна странната извивка на носа му и високото му чело, после отново се зае с устата. Изтърколиха се към камината. Стиви се блъсна с гръб в таблото, знаеше, че се е огънало, но не й пукаше. Не й пукаше дали подът няма да се продъни и да я погълне, нито дали няма да бъде засмукана от комина. Пръстите й бяха заровени в косата му, той мърмореше нещо, което не достигаше до съзнанието на Стиви.

— Здрасти.

Този глас бе напълно различен и идваше откъм вратата. Двамата спряха да се въргалят и за момент застинаха неподвижни.

Стиви се потеше. Дейвид дишаше тежко, а сърцето му пулсираше над нейното. Стиви изви главата си и погледна обърнатата наопаки фигура на Пикс.

— Няма да е зле да се прибереш в стаята си — каза тя, но не с груб тон.

— Да. — Той се отдръпна бавно от Стиви и се изправи, заставайки с гръб към Пикс. — Да, ей сега.

Пикс излезе в коридора, за да му направи път.

— Трябва да се опиташ да поспиш — каза Пикс, когато Дейвид си тръгна. — Нуждаеш ли се от нещо?

— Не — отвърна Стиви с неестествено писклив глас. — Добре съм. Благодаря ти, Пикс.

— Хубаво. Аз ще съм горе.

Стиви полежа още малко, загледана в тавана. Една пеперуда се блъскаше безпомощно в крушката. Надигна бавно главата си, после с рязко движение удари тила си в дървения под.

* * *

ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ

РАЗПИТ НА ФЛОРА РОБИНСЪН, ИЗВЪРШЕН ОТ АГЕНТ САМУЕЛ АРНОЛД

17 АПРИЛ 1936 г., 12,45 ч.

МЯСТО: АКАДЕМИЯ „ЕЛИНГАМ“

 

С. А.: Бих искал да поговорим за случилото се в понеделник. Имате ли нещо против?

Ф. Р.: Не, разбира се.

С. А.: Пребивавате тук, в къщата на семейство Елингам, вече две седмици? От четвърти април?

Ф. Р.: Да.

С. А.: Често ли идвате на гости?

Ф. Р.: Да.

С. А.: Живеете в Ню Йорк. От там ли познавате госпожа Елингам?

Ф. Р.: Да, запознахме се преди девет години.

С. А.: Къде се запознахте?

Ф. Р.: На едно обществено събитие.

С. А.: Какво обществено събитие, госпожице Робинсън?

Ф. Р.: Литературна среща.

С. А.: Литературна среща?

Ф. Р.: Точно така.

С. А.: Къде се проведе тя?

Ф. Р.: В Ню Йорк.

С. А.: Там употребяваше ли се алкохол, госпожице Робинсън?

Ф. Р.: Има ли това някакво значение?

С. А.: Просто трябва да си изградим представа с какви хора общува госпожа Елингам. Искаме да разберем дали сред познатите й има човек, който би й причинил зло. Алкохолът вече не е незаконен и никой не се интересува какво се е случвало преди девет години.

Ф. Р.: Уверявам ви, на тази среща присъстваха само добри хора.

С. А.: По онова време питейните заведения са били пълни с престъпници, госпожице Робинсън. Престъпници са въртели този бизнес.

Ф. Р.: Едва ли от този тип престъпници, който… Беше различно.

С. А.: Разбирам. Нека поговорим за отношенията ви. Смятат ви за най-близката приятелка на госпожа Елингам. Така ли е? Прекарвате много време тук, във Върмонт. Персоналът казва, че когато семейство Елингам са тук, почти винаги и вие присъствате.

Ф. Р.: Може да се каже, да.

С. А.: На единайсети, в събота, в къщата е имало парти. Малко или голямо парти?

Ф. Р.: Малко. Партитата вече са малки. Заради училището.

С. А.: Кои присъстваха на него?

Ф. Р.: Аз, Лео…

С. А.: Ленард Холмс Неър? Художникът?

Ф. Р.: Да. Максин Мелвил, актрисата, и съпругът й Джон Портър. Няколко души, с които Алберт прави бизнес, но те не се задържаха дълго.

С. А.: Изглежда, че повечето хора са си тръгнали в неделя. Вие докога възнамерявахте да стоите?

Ф. Р.: Докато ми се стои. Аз винаги съм поканена.

С. А.: Какво правихте в неделя?

Ф. Р.: Алберт работеше, а и бе дъждовно, така че по-голямата част от времето прекарах в салона при Лео. Той работи по нова картина.

С. А.: Нещо друго?

Ф. Р.: Поиграхме си с Алис. Взех си дълга вана.

С. А.: А вечерта?

Ф. Р.: До късно разговарях с Айрис и Лео. До твърде късно може би. На сутринта не се чувствах добре.

С. А.: На сутринта госпожа Елингам ви е поканила да излезете с нея на разходка с колата, нали така?

Ф. Р.: Да, дойде в стаята ми в десет. Все още бях в леглото. Имах ужасно главоболие. Казах…

 

 

(Тишина.)

 

 

С. А.: Да?

Ф. Р.: Извинете.

С. А.: Няма нищо, помислете си.

Ф. Р.: Казах, че ми е зле и че няма да отида. Ако бях тръгнала с тях…

С. А.: Значи, сте се отказали от разходката заради главоболието.

Ф. Р.: Трябваше да отида. Трябваше да отида.

С. А.: Кога станахте?

Ф. Р.: Към обед прислужницата донесе нещо за хапване. Помолих я да напълни ваната. Почти цял ден четох в стаята си.

С. А.: Същата вечер сте влизали в гардеробната на госпожа Елингам, защо?

Ф. Р.: Счу ми се някакъв шум вън. Исках да видя какво става. Прозорецът на това помещение гледа към предната градина.

С. А.: Както и тези на няколко други стаи.

Ф. Р.: Е, знам, че от там се вижда добре. Влязох, за да погледна. Бях притеснена.

С. А.: Струва ми се нередно да влизате там, при положение че госпожа Елингам я няма.

Ф. Р.: Често влизам в гардеробната на Айрис.

С. А.: Дори когато нея я няма?

Ф. Р.: Да. Тя ми е разрешила да ползвам вещите й.

С. А.: Госпожа Елингам позволява ли и на други да влизат там?

Ф. Р.: Нямам представа.

С. А.: Тя понякога не пуска дори личната си прислужница.

Ф. Р.: Аз не съм прислужница.

А. С.: Тя обикновено заключва вратата, нали?

Ф. Р.: Имам ключ. Може ли огънче? Искам да запаля цигара.

С. А.: Да.

 

 

(Пауза.)

 

 

С. А.: Значи, сте влезли в личната гардеробна на госпожа Елингам с вашия ключ. Откога го имате?

Ф. Р.: О, не мога да си спомня. От доста време.

С. А.: Струва ми се странно, че сте си направили труда да влезете в заключена стая, за да погледнете навън.

Ф. Р.: На вас може да ви изглежда странно… но точно това се случи.

С. А.: Колко време стояхте вътре?

Ф. Р.: Не знам. Загубих представа за времето.

С. А.: Все пак… някакво предположение.

Ф. Р.: Ами… да кажем… петнайсет минути.

С. А.: И после прислужницата Рут ви е открила там. Тя каза, че това е станало в осем и петдесет. Викала ви е, но вие не сте отговорили.

Ф. Р.: Не съм я чула.

С. А.: Била е в коридора.

Ф. Р.: Бях много обезпокоена.

С. А.: Госпожа Елингам държи ценни вещи във въпросната стая.

Ф. Р.: Повечето от нейните вещи са ценни. Всичко в тази къща е ценно. И не се заключва навсякъде.

С. А.: Уместна забележка, госпожице Робинсън. Но в гардеробната има някои извънредно ценни неща. Това ли е причината тя да стои заключена през повечето време?

Ф. Р.: Разбира се.

С. А.: Вие не сте толкова богата, колкото госпожа Елингам, нали, госпожице Робинсън?

Ф. Р.: Малцина притежават такова богатство.

С. А.: Вие не сте богата, нали? Това исках да попитам.

Ф. Р.: Мразя тази тема. Най-близката ми приятелка е…

С. А.: Разпитваме ви, защото най-близката ви приятелка е изчезнала. Няма нищо срамно човек да не е богат. Просто исках да кажа, че сте от различни социални прослойки.

Ф. Р.: Тя би ми дала всичко, което поискам. Всичко. Айрис е най-щедрият човек на света. Погледнете това училище! Те направиха безплатно училище за децата. Канят ги в тази къща!

С. А.: Наистина са много щедри. Но нека се придържаме към темата. Как стигнахте до стаята на госпожа Елингам?

Ф. Р.: Как съм стигнала?

С. А.: Не сте слязла по главното стълбище.

Ф. Р.: Не, използвах задното.

С. А.: За прислугата?

Ф. Р.: Да.

С. А.: Защо не минахте напряко, по главното стълбище?

Ф. Р.: Не знам.

С. А.: И не сте чули, че ви викат?

Ф. Р.: Не съм.

С. А.: Би трябвало да сте очаквали някой да ви повика, така поне си мисля. През цялото време ли гледахте през прозореца?

Ф. Р.: Бях притеснена.

С. А.: Но сте чули, че прислужницата чука?

Ф. Р.: Да.

С. А.: Тя каза, че не сте отворили веднага вратата.

Ф. Р.: Бях потресена, чувайки, че най-добрата ми приятелка е изчезнала. Така се получи. Не знам защо.

С. А.: Вътре има голямо количество ценни предмети.

Ф. Р.: Защо непрекъснато ми повтаряте, че вещите й са скъпи?

С. А.: Защото е отвлечена и някакви хора искат откуп.

Ф. Р.: Най-добрата ми приятелка я няма. Защо се държите така с мен?

С. А.: Трябва да установя фактите.

Ф. Р.: Кои факти?

С. А.: Искам да разбера защо сте влизали в стаята й.

Ф. Р.: Току-що ви казах. По-добре се заемете да ги потърсите.

С. А.: Търсят ги почти всички полицаи в радиус от сто мили, ангажирани са и хора от градовете по Източния бряг. Държа да ми кажете какво сте правили в гардеробната на госпожа Елингам цели петнайсет минути.

Ф. Р.: Казах ви…

С. А.: Гледали сте през прозореца.

Ф. Р.: Точно така.

С. А.: Госпожице Робинсън, ще се постарая да бъда пределно ясен. Няма време за лъжи. Всяка прахосана в лъжи секунда може да се окаже фатална за живота на Айрис и Алис Елингам. Лъжейки, вие излагате на опасност не само тях, но и себе си.

Ф. Р.: Аз не…

С. А.: Чули сте, че ви викат. В къщата е царял хаос. Навън е нямало нищо за гледане. Било е тъмно и мъгливо.

Ф. Р.: Знам.

С. А.: Значи, в продължение на петнайсет минути сте се взирали в нищото?

Ф. Р.: Общо взето, да.

С. А.: Знаем някои неща за вас, госпожице Робинсън. Работили сте в „Кармайнс“ — заведение, намиращо се на Двайсет и девета улица. Собственик на заведението бил Големия Бил Томпсън, мафиотски бос. Били сте негова подчинена.

(РЕДАКТИРАНО ЗАРАДИ ПРОВЕЖДАЩОТО СЕ В МОМЕНТА РАЗСЛЕДВАНЕ. ВИЖ ПАПКА 248В-2.)

Ф. Р.: Работата ми бе да пея, да забавлявам хората и да общувам с тях. Двете с Айрис си допаднахме и се сприятелихме.

С. А.: Една от най-богатите жени в Америка и певица в заведение?

Ф. Р.: В „Кармайнс“ се запознах с редица важни хора. Половината нюйоркски елит идваше там. Художници, писатели, актьори, актриси, политици, висши полицаи. Немалка част от тях съм виждала и тук.

С. А.: Големия Бил Томпсън се е занимавал с внасянето на контрабандни стоки от Канада. Може би сте чували това от агента на ФБР, пребиваващ често в тази къща.

Ф. Р.: Смятате, че Джордж Марш говори за работата си? Той е като стена, нищо не разкрива. Освен това от години не съм разговаряла с Бил. Тук съм заради приятелката си Айрис, а тя е изчезнала.

С. А.: Хубаво е човек да има богати приятели.

Ф. Р.: Хубаво е човек да има приятели, независимо дали са богати, или не. Айрис ми е приятелка и ще си остане такава, дори и да обеднее. Да ви кажа нещо за Айрис. Тя ме разсмива.

С. А.: Разсмива ви?

Ф. Р.: Точно така. А това е много трудно. Приятелки сме, истински приятелки. Разбирам я. Готова съм на всичко за нея. Нямате представа какво е за нея да живее тук. Тя се чувстваше чудесно в Ню Йорк. Айрис е атлетка. Нали знаете? Трябва да я видите как плува. И пише. Написа роман. Прочетох го. Добър е. Не го показва на никого, защото се опасява, че ще получи пренебрежително отношение, заради факта че е съпруга на Алберт Елингам. Тя не е просто негова съпруга. Никога не би се заселила в тази забравена от бога планина, но е лоялна на Алберт и подкрепи мечтата му да има училище. Вие не познавате Айрис. Аз я познавам. Тя има нужда от стимулиране…

С. А.: И как се стимулира тя тук?

 

 

(Тишина.)

 

 

С. А.: Госпожице Робинсън…

Ф. Р.: Споделих ви всичко, което знам. Нямам какво повече да кажа. Ще направя всичко по силите си да помогна на моята приятелка. Готова съм да стигна до края на света за тази жена и за Алис. Така че вземете да я потърсите! Защото, ако не го направите, се заемам аз, качвам се на колата и тръгвам! И само се опитайте да ме спрете!

(Край на разпита — 13,13 ч.)