Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (10)

13 април 1936 г., 20,00 ч.

Флора Робинсън притежаваше умението да усеща кога се задават неприятности, бе го развила, докато работеше в една кръчма. Тя трябваше да може да долавя вълната, минаваща през помещението, когато полицаите се приближаваха към входната врата. Трябваше да прави разлика между фалшивата тревога и истинската. Трябваше да успява да натиска в точния момент бутона — онзи, дето накланяше шкафовете и отваряше улея, по който алкохол за стотици, дори хиляди долари се плъзгаше в тайния склад. Справеше ли се, спасяваше клуба от затваряне и клиентите от арест. Провалеше ли се, всичко отиваше на кино.

Тази вечер Флора подушваше страх и очакване във въздуха. Извърна се и погледна малкия сребърен часовник, лежащ на страничната масичка. Айрис и Алис бяха излезли отдавна, още по обед. Когато излезеше с колата, Айрис обикновено се връщаше след час-два. А вече я нямаше осем часа. Освен това никой не бе извикал Флора за вечеря.

Тази промяна в обичайната практика правеше Флора изключително неспокойна.

Нещо не бе наред в това тихо имение, сгушено в планината. Тя седеше на леглото в стаята си е обвити около коленете ръце и слушаше и чакаше. Острият й слух и акустиката на къщата й подсказаха, че на входната врата се е появил някой. Айрис се бе върнала. Веднага се измъкна от леглото и излезе на балкона. Чудеше се какво е забавило приятелката й.

Не беше Айрис. Икономът канеше вътре Джордж Марш, близък приятел на семейство Елингам.

Обикновено Джордж си побъбряше с Монтгомъри, докато му подаваше шапката и палтото. Тази вечер шапката и палтото останаха по местата си. Без да обелят и дума, двамата мъже се отправиха с бърза крачка към личния кабинет на Елингам.

Джордж бе работил като детектив в Нюйоркската полиция. Преди няколко години бе спасил живота на Алберт, в чиято кола анархист бе поставил бомба. Изпълнен с благодарност към него и впечатлен от съобразителността и куража му, Алберт го бе препоръчал на Едгар Хувър, директора на ФБР, за агент. Джордж обикновено бе там, където бяха Елингам и близкото му обкръжение. Когато те бяха в Ню Йорк, той работеше в тамошния офис. Когато бяха във Върмонт, Джордж биваше преместван в Бърлингтън, за да работи по случаите на контрабанда през езерото Чамплейн.

Джордж Марш на практика бе шефът на охраната на Алберт и си личеше, че тази вечер е дошъл по работа. Когато бе в почивка, той бе спокоен и общителен. Сега крачеше бързо и говореше отсечено, което значеше, че е зает. Джордж и Монтгомъри разговаряха на много тих глас, но Флора успя да долови няколко думи.

— … трийсет и пет минути — каза Джордж. — Обаждали ли сте се…

— Не, сър — отговори Монтгомъри. — Никаква полиция…

Няколко секунди по-късно те влязоха в кабинета на Алберт.

Полиция. Тази дума не се хареса на Флора. Трябваше да действа.

Слезе на долния етаж по стълбището за слугите, после се отправи към гардеробната на Айрис, като вървеше плътно покрай стената. Извади ключ от джоба на роклята си и отвори вратата. Стаята бе голяма, същински оазис на удобството. Перлено сивият килим потъваше под босите й стъпала.

Дългата завеса от сребрист сатен все още не бе спусната и бледата лунна светлина се просмукваше вътре, карайки позлатата на мебелите от времето на Луи XV да блести меко.

Айрис притежаваше страшно много вещи. Флора търсеше нещо конкретно обаче. Тя започна от тоалетката за гримиране с огледало, където колекцията от козметика на Айрис се поддържаше в образцов ред от прислужницата — червила, строени като войници; френски парфюми, всеки от които застанал на подходящото място; сребърни четки за коса, огледалце. Флора се разрови в чекмеджетата с пудри, сенки за очи, фиби, кремове и лосиони. Къде е? Не е тук! Отиде до скрина с дванайсет чекмеджета, където Айрис държеше ръкавици, карфици за шапки, табакери, слънчеви очила и разни други джунджурии. И там го нямаше. Претършува стаята, старателно и бързо, чекмедже по чекмедже. Нищо.

Флора чу, че някой чука по вратите в дъното на коридора и я вика по име. Прислужницата я търсеше. Не разполагаше с много време. Трябваше да помисли. Къде го бе виждала за последно?

Вечерната чанта. Онази от розова коприна, която купиха в Париж. Тогава валеше пороен дъжд и се наложи да тичат боси по улицата.

Флора изтича до килера, отвори тапицираната с грубо зелено сукно врата и включи лампата. Всъщност тази стая не бе точно килер, вътре бе пълно с дрехи от коприна и сатен, обточени с кожа и мъниста, а обувките по рафтовете бяха толкова много, че можеха да напълнят магазин. Ръчните чанти заемаха цяла стена. Флора ги огледа, погледът й се спря на розовата. Измъкна я от рафта, отвори я и извади пудриерата „Скиапарели“ с форма на телефонна шайба.

Думкането се чуваше все по-силно. Флора трябваше да побърза. Прислужницата бе пред вратата на гардеробната, викаше.

— Идвам! — кресна Флора.

Мушна пудриерата в деколтето на роклята си и скръсти ръце над него, за да прикрие издутината. Отиде да отвори на прислужницата.

— Трябва да слезете долу — обяви прислужницата. — Веднага, госпожице.

— Защо? Какво става?

— Не съм сигурна, госпожице. Госпожа Елингам и госпожица Алис не са се прибрали, дойде господин Марш. Само това ми е известно.

Флора избута пудриерата към стегнатата си е колан талия, докато слизаше по стълбите, следвайки прислужницата; по-късно щеше да провери какво има вътре. Жената я подкани да влезе в кабинета. Бе влизала в него само няколко пъти. От тук, от тази светая светих Алберт ръководеше бизнеса си. Тази вечер обширното помещение бе неестествено задушно; дългата завеса бе спусната, а огънят в камината създаваше лепкава топлина.

— Флора — подхвана Алберт. Гласът му бе настоятелен, както никога преди. — Айрис да ти е казвала къде ще ходи?

— Не — отвърна Флора. — Каза ми само, че излиза с колата.

— Но не е споменала къде отива? Уотърбъри, Бърлингтън? Къде?

— Не, Алберт. Какво става?

Алберт се извърна към камината.

Флора стрелна с поглед Джордж. Двамата се познаваха много добре. Обикновено тя успяваше на момента да разчете изражението му. Той имаше широко лице, масивна челюст и големи кафяви очи — отиваше му да поема удари, да раздрусва престъпници, но и да избухва в заразителен смях. Тази вечер бе неразгадаем.

— Моля ви — проплака тя. — Какво се е случило? Къде е Айрис? Къде е Алис?

— Всичко е наред — каза Джордж. Не се справяше добре с лъжите, а и какъв бе смисълът да крие при тези обстоятелства? — Защо не се прибереш в стаята си…

— Искам да знам какво се е случило с Айрис — настоя Флора.

— Флора, моля те! — викна Алберт.

От отчаянието в гласа му я побиха тръпки. Секретарят Робърт поклати глава, за да й покаже, че не бива да се меси.

— Добре, ще се кача горе.

Прислужницата се мотаеше из фоайето. Очевидно се опитваше да си намери някаква работа близо до вратата на кабинета, за да може да дочуе нещо.

— Страшно ми се пие кафе — каза й Флора. — Би ли могла да го донесеш в стаята ми?

— Да, госпожице — отвърна тя.

Когато прислужницата се скри в кухнята, Флора се плъзна безшумно към балната зала, която бе точно до кабинета на Алберт. Двете помещения бяха изградени едно до друго, защото рядко се използваха едновременно, и имаха високи тавани.

Лампите в балната зала бяха изключени, завесите — спуснати. Плочите в черно и бяло все още изглеждаха мръсни от гуляите през уикенда; персоналът не бе намерил време да почисти. Под босите си стъпала Флора усещаше хартиени знаменца, пясък от алеята, внесен от танцуващите, и безброй лепкави петънца от разлято шампанско.

Айрис бе показала на Флора един трик — между огледалата имаше панели, на които бяха изобразени герои от комедия дел арте^[1]. Върху последния панел отляво бе прикрепен аплик с формата на венецианска маска. Флора се покатери безшумно на един от златните столове до стената и протегна ръце към аплика. Бръкна с пръсти в очите на маската и я дръпна рязко надолу. Панелът се наклони. Флора го бутна и той се завъртя на пантите си.

На пръв поглед балната зала и кабинетът бяха разделени от стена, но всъщност между тях имаше тайна ниша с широчина малко над половин метър. Огледалата бяха еднопосочни и през тях се виждаше какво става в залата. Имаше ключове, чрез които да се намалява силата на светлината на лампите и да се предизвиква трептене, както и малки панели, през които, след отваряне, някой вътре в кабинета можеше да смути купонджия, измъквайки чашата му. Нежеланото, вероятно, допълнително приложение бе, че от тук можеше да се подслушва кабинетът на Елингам. Флора се придвижи към вратичката, водеща към кабинета. Въпросната вратичка бе далече от мъжете и добре скрита в стената, така че младата жена преспокойно можеше да я открехне, без да рискува да бъде забелязана, точно както й бе показала Айрис.

— Повечето от нещата, които чувам, са много отегчителни — бе казала Айрис, докато показваше на Флора прохода и вратичката. — Ще ми се да си намери любовница, за да ми е по-интересно подслушването.

Флора усещаше, че дочутото тази вечер няма да е безинтересно.

— … онова, което дойде в четвъртък — каза Джордж. — У теб ли е?

— Естествено — говореше Робърт Макензи. — Ето.

Той подаде на Джордж някакъв лист.

— „Вижте! Загадка! Време за забавление! — зачете Джордж. — Въже ли да използваме, или огнестрелно оръжие? Ножовете са остри и блестят толкова прекрасно. Отровата действа бавно, а това е ужасно. Огънят весело свети, давенето е бавно. Обесването е кофти начин за умиране. Счупена глава, лошо падане. Кола се блъска в стената. Бомбите гърмят, радост за душата. Добър начин да накажем лошите момчета! Не можем да решим какво ще използваме. Както вие не можете да избягате или да се скриете. Ха-ха. Ваш, Искрено коварен.“

— Пощенското клеймо е от Бърлингтън — добави Робърт.

Иззвъня телефон и някой веднага вдигна слушалката от вилката. Алберт Елингам каза „ало“ със задъхан глас. Мъжете се струпаха около телефона. В началото Флора не чуваше думите им, после гласът на Джордж се извиси над другите.

— Видяхме вашия човек — каза някой със строг глас, в който се долавяше акцент. — Обадили сте се на ченгетата.

— Не — отвърна Алберт. — Джордж ми е приятел. Дойде ми на гости.

— Знаем кой е той. Ти влоши много положението си. Слушай сега. Събери всичките бижута, всичките пари, изобщо каквото имаш. Сложи ги в калъфки от възглавници. Да дойде приятелят ти сам, с неговата кола. Да кара на изток, към междущатски път две, после да завие наляво, към Западен Болтън. Оттам нататък ние ще имаме грижата, ще ти върнем жената и детето. Действай. Разполагаш с един час.

Телефонът замлъкна. Алберт каза „ало“ няколко пъти, но не получи отговор. Флора пое риска да избута вратата още няколко сантиметра, за да може да вижда какво става. Мъжете стояха като заковани до бюрото и мълчаха.

— Отивам сам — обяви накрая Джордж.

— Не — възрази Алберт. — Става въпрос за моята жена и моята дъщеря…

— Чу го какво каза, Алберт — продължи Джордж. — Искат мен, така че отивам.

Робърт Макензи бе разпънал карта на бюрото, около която се бяха събрали.

— Ето — каза той, — те искат да тръгнеш на изток по междущатски път две, после да завиеш наляво към Западен Болтън. Този път е черен. Пътуването ще отнеме половин час, може би малко повече.

— Значи, трябва да побързаме — каза Джордж. — Накарай Монтгомъри да започне да събира ценностите. Бижута, часовници, каквото има.

— Защо ти? — попита Робърт. — Ти си служител на закона. Обучен си.

— Аз съм по-евтин — поясни Джордж. — Ако отиде Алберт и му се случи нещо, ако го ранят или убият, събитието става световна новина. Това би означавало да се намеси президентът. Тоест екзекуция на електрическия стол. А агент на ФБР, за когото никой не е чувал? Това не е чак толкова страшно. Такива под път и над път. Те не искат ти да пострадаш, Алберт.

— Прав си — каза Робърт. — А и те няма да получат повече пари при този вариант.

— Трябва да побързаме — настоя Джордж. — Да съберем нещата, които искат. Къде са бижутата?

— На горния етаж има два сейфа, един в моята гардеробна и един в тази на Айрис. Комбинациите и на двата са ляво пет, дясно двайсет и седем, ляво осемнайсет, дясно деветнайсет. Отивай, Робърт. Монтгомъри да дойде да ти помогне. Опразнете ги.

Робърт Макензи се изстреля навън, оставяйки Джордж и Алберт сами край картата.

— Аз трябва да отида — каза отново Алберт.

Гласът на Джордж бе тих, но успя да изпълни стаята и сякаш раздвижи въздуха.

— Слушай сега. Ти с основание ме извика тук. Те като че ли са готови да ги освободят, така че трябва да сме хладнокръвни. Ще играем по техните правила, но умно. Аз ще отида да прибера жена ти и детето ти. Знам, че ти се иска ти да отидеш, но чувствата не са добър съветник.

Алберт се подпря на облегалката на един стол и потъна в мълчание.

— Ще съм ти задължен за цял живот — каза накрая.

— Стига ми едно силно питие — каза Джордж и сграбчи палтото си. В този момент Флора усети, че погледът му се плъзга към мястото, където тя се криеше. Той обаче като че ли не забеляза процепа в стената. Вдигна палтото си и се обърна. — Заключи кабинета. Не искам никой да влиза тук. Револвер имаш ли?

— Държа един в бюрото — каза Робърт.

— Зареди го. Затвори училището. На всеки вход да има човек от персонала. А вие двамата стойте тук при заключена врата, с готов за стрелба револвер и чакайте да се върна. Ако не се появя… да кажем, до един сутринта, викайте полиция. Това е правилният подход. Така ще си върнем Айрис и Алис.

Приклекнала в тайния коридор, с вторачени в процепа очи, Флора чувстваше как сърцето й препуска. От напрежение й се виеше свят. Отпусна се възможно най-тихо на пода.