Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (36)

13 август 1937 г.

Месарят пръв се досетил. Направило му впечатление, че местният анархист Антон Ворачек изведнъж започнал да купува по-хубави парчета месо. Обикновено той купувал изрезки и карантия, които вървели по-евтино, и то в неголеми количества. Един ден той се запасил с говеждо филе.

Дали пък не била сервитьорката в местния ресторант? Според нея той идвал всяка неделя и си вземал бъркани яйца, като се опитвал да въвлече хората на бара в разговор. В онази неделя той поръчал две яйца, пържени картофи, бекон и печени филийки. Дори кафе пил. Дал бакшиш в размер на четвърт долар при сметка от трийсет и пет цента, защото „работникът заслужава по-голям дял от печалбата“.

Дали пък не бил шофьорът на автобус? Ворачек вече имал пари за билети.

Е, той пак не можел да си съперничи по богатство с Рокфелер, но за жителите на Бърлингтън било ясно, че се е опаричил.

Мнозина не го харесвали. Той организирал стачки и разпространявал анархистка литература. При споменаване на името на Елингам виквал: „Смърт на тираните!“. На Алберт Елингам местните гледали с добро око. Той осигурявал пари за полицията, училищата, пожарната, болницата и за какво ли още не, дори давал безплатно сладолед на бедните деца. А вече бил отворил собствено училище.

Така че хората не харесвали призивите той да бъде убит.

Полицията претърсила къщата на Ворачек, защото получила сигнал, че Ворачек тършува из телефонните кабинки. После някакъв човек обявил, че Ворачек е говорил по телефона в 19,07 ч. вечерта на 14 април. Седем души свидетелствали, че са видели Ворачек да се отправя към Рок Пойнт (получили за показанията си по петдесет цента). Малцина се притеснили от факта, че на свидетелите са им били нужни няколко месеца да осъзнаят, че са видели нещо важно, и че има разминаване в показанията. Двама души казали, че Ворачек е отишъл в Рок Пойнт с черна кола. Според други двама той отишъл там пеш, другите два варианта били с такси и с велосипед. Един от свидетелите не могъл да посочи начина на придвижване.

Във всеки случай бърлингтънските полицаи се сдобили с основание да претърсят къщата му. Там те открили купчина банкноти, белязани със специалното вещество на Ленард Холмс Неър. На една от пачките имало отпечатъци от пръстите на Елингам, оставени в симпатично мастило. Открили и обувка като захвърлената в Рок Пойнт.

Ворачек бил арестуван и обвинен в отвличането на Айрис и Алис Елингам и в убийството на Айрис и Доти.

— Аз го направих казал той, докато му слагали белезници. — Всички тирани ще се сгромолясат. Това е само началото.

* * *

Машината на закона се задействала. През есента и зимата били проучени доказателствата, експерти изказали мнения. Известен адвокат се заел със защитата на Ворачек. През пролетта подготовката за процеса като че ли била приключила, но се наложило отлагане. Анархисти дошли в града да изразят подкрепата си за Ворачек. Излязло предложение делото да се води на друго място, но то било отхвърлено.

Първото заседание било насрочено за 15 юли, по време на опустошителната гореща вълна. Бърлингтън се пукал по шевовете. Нямало свободни хотелски стаи, така че Алберт Елингам просто закупил една къща, намираща се в близост до съдилището. Представителите на медиите се настанили на поляната отпред. Всички вестници отразявали процеса на първите си страници. Пристигнали репортери от всички краища на света. Край съдебната зала били опънати толкова много телеграфни жици, че когато вдигнел глава, Робърт понякога не можел да види небето. Било пълно със сеирджии. Чърч Стрийт на практика била непроходима. Храната в ресторантите свършвала за нула време. Езерото Чамплейн било задръстено от лодки, превозващи желаещите да присъстват на процеса на Антон Ворачек. Пред съда търговци продавали студена бира, пуканки и лимонада. Сякаш предстояло да се проведе бейзболен мач.

Всеки божи ден от този брутален месец Робърт Макензи сядал до Алберт Елингам в задушната зала и се заемал да проследи представянето на доказателствата. Водел си записки, което не било наложително, но като дясна ръка на бизнесмена, той се чувствал задължен да прави нещо. Видял предоставените от полицията снимки на парите, открити под дюшемето — белязаните от Ленард банкноти. Видял и бандерола, върху който Алберт Елингам оставил отпечатък. Нямало никакво съмнение откъде са дошли парите. Ленард дал разяснения за своя химикал и за процеса, чрез който той може да се направи видим.

Ворачек използвал процеса, за да проповядва срещу индустриалците. Твърдял, че стореното е акт на отмъщение. Скоро всички мерзавци като Алберт Елингам щели да си платят. Анархистите надавали радостни възгласи и били гонени от съдебната зала. Тълпата ахкала, виела и се тъпчела с пуканки.

Алберт Елингам седял на стола си и гледал с празен поглед. Понякога дори не се потял. Бил блед и отпуснат. Мислел за едно-единствено нещо. Всеки ден казвал на Робърт:

— Може би днес той ще каже къде е Алис.

Ворачек бил признат за виновен по всички обвинения.

В деня преди произнасянето на присъдата Алберт влязъл в стаята на Робърт в къщата.

— Отиваме в съда — казал. — Смятам да разговарям с него.

Робърт взел шапката си и го последвал. Изненадали журналистите, повечето от които си седели по тревата, похапвайки сандвичи. Минали по Чърч Стрийт, следвани по петите от тълпа от хора, които ги засипвали с въпроси.

Заради огромния интерес към процеса нямало как Антон Ворачек да бъде държан в нормален затвор. Един от складовете в сутерена на съседната на съда сграда, в която се помещавали митница и пощенска служба, бил преустроен на затворническа килия. Джордж Марш ги чакал вътре.

— Насам — казал той и ги повел по тъмния коридор към стълбището.

Робърт Макензи и Елингам прекосили помещенията за сортиране на писма и влезли в мрачното подземие. Там, зад направената по поръчка решетъчна врата, седял злодеят. Бил дребен, със заострена брада и будни очи. Бил облечен в кафяв, ушит от груб плат гащеризон. Дрехата била доста мръсна. Усещала се гадна миризма. В килията на Антон Ворачек имало койка и дървена скамейка. Той явно задоволявал естествените си нужди в сложените вътре кофи. Нямало прозорец, светлината идвала от лампа извън килията, така че се виждал само силуетът на затворника.

— Тук си на сигурно място — казал вместо поздрав Елингам.

Антон Ворачек примигнал няколко пъти, после се настанил на пейката и присвил коленете си към гърдите. Един от надзирателите донесъл дървен стол за Алберт Елингам; сложил го точно пред решетките, така че индустриалецът да може да вижда добре вътрешността на килията.

— Кажи ми къде е тя — настоял Елингам. — Кажи ми кои са ти помагали. Няма как да си извършил това сам.

Антон Ворачек мълчал. Цял час мълчал, а Елингам го гледал. Робърт пушил в компанията на Джордж Марш и надзирателите. Те ставали от време на време да се раздвижат, но магията на мълчанието продължавала да действа.

— Ще те сложат на електрическия стол, нали знаеш — казал накрая Алберт Елингам и се отпуснал в стола си.

Антон Ворачек станал, приближил се до решетките и ги сграбчил.

— Какво значение има кой съм? — попитал той. — Такива като теб ежедневно тъпчат такива като мен.

„Какво значение има кой съм? — замислил се Робърт. — Що за странен въпрос?“

— Това е последният ти шанс — обявил Елингам.

— Какво от това?

— Как какво от това? — възкликнал Елингам и сякаш през тялото му преминал ток. — Ако ни кажеш къде е Алис, ще отида да говоря със съдията. Ще се срещна с него в дома му. Ще го помоля да прояви милост към теб. Ще запазиш живота си. Дори ако ни кажеш къде е тялото й…

Гласът му потреперил при произнасянето на думата „тялото“.

Антон Ворачек впил поглед в Елингам; фасадата, която поддържал, изчезнала. Маската паднала и пред тях се появил истински човек. Човек, който като че ли проявявал… съчувствие.

— Прибирай се вкъщи, старче — казал накрая Ворачек. — Нищо нямам за теб.

— Тогава ще гледам как умираш.

Елингам станал, блъскайки назад стола си. Докато вървели нагоре по стълбите, Джордж Марш опрял длан в гърба му.

— Той няма да се пропука, Алберт — казал той. — Утре всичко ще приключи.

— Никога няма да приключи. Не разбираш ли? Утре се започва.

Робърт Макензи не могъл да спи. Било му дори по-зле в сравнение с последните мъчителни седмици. Обикновено той успявал да се пребори с ужаса и горещината и да поспи няколко часа, но този път цяла нощ се въртял в леглото.

Отишъл до прозореца и се загледал в луната, увиснала над града и езерото Чамплейн. Абсурдно е да кажеш, че нещо не е наред, когато нищо не е наред, но определено му се струвало, че се задава беда.

На сутринта се облякъл и се наплискал със студена вода. Работодателят му вече се бил приготвил за излизане. Отишли рано в съда и зачакали да бъде доведен Ворачек.

В последния ден имало промяна. За разлика от предишните пъти, когато полицаите довеждали Ворачек през задния вход, сега те го довели през главния. Ворачек крачел с високо вдигната глава, готов да посрещне съдбата си. Вестникарите нахлули вътре, тълпата бълвала хиляди въпроси, светкавиците на фотоапаратите святкали.

След време Робърт споделил, че не е чул гърмежа заради виковете и пукането на светкавиците. Ворачек се строполил, вероятно спънат от някого. И тогава един глас се извисил над бушуващата тълпа:

— Долу! Всички долу!

Джордж Марш сграбчил Алберт Елингам и го издърпал във вестибюла на сградата. Робърт Макензи бил пометен от вълната от хора, носеща се към изхода. Той чул викове „стреля“ и „пистолет“. Всички викали и тичали.

Ворачек бил занесен във фоайето. Ризата му била подгизнала от кръв, кръв имало и по ръцете и лицето му. Присъствалия на събитието Ленард Холмс Неър, след време го пресъздал чрез картина — на нея имало дребна фигура, лежаща окървавена на пода.

Полицаите отблъснали тълпата. На помощ дошъл лекар, но било ясно, че нищо не може да се направи. В последните мигове от живота си Ворачек се опитал да каже нещо. Но от устата му излизали само кървава пяна и слюнка. Робърт, който бил съвсем наблизо, обаче чул:

— Не съм…

После Антон Ворачек издъхнал.