Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (16)

14 април 1936 г., 10,00 ч.

Ленард Холмс Неър бе свикнал с дупките в календара — дните, които просто отлитаха неусетно. През 1928 г. той изтърва целия юни. Освен това нямаше солидни доказателства, че 1931 г. някога е съществувала. Хората му казваха, че тази година е съществувала — показаха му вестници и други писмени свидетелства, — но човек не може да вярва на всичко, което е прочел.

Във вторник сутринта, когато се събуди в сумрачната си стая в имението „Елингам“, Лео се задейства. След освежителния сън бе време за закуска. Излезе от стаята си и се затътри по коридора, бе по чехли и с прокъсана дълга роба с червеникав цвят, чиито поли се влачеха, събирайки прахта. Сериозно постижение, като се има предвид, че Лео бе висок почти два метра. Бе поръчал дреха за гигант, дълга, с големи джобове и широки ръкави. Когато стигна до стълбищната площадка, Флора Робинсън го връхлетя изневиделица и го повлече към стаята му.

— Дори и да исках, скъпа… — промърмори той, — ще ми трябват един грейпфрут, четири яйца и голям джин, преди да…

Тя покри устата му с длан и затвори вратата.

— Какво ти става?

Той мушна дългите си пръсти в джоба на робата и затърси табакерата.

— Лео! Отвлекли са Алис и Айрис!

Лео бавно вдигна черните си вити вежди и извади цигара от украсената с нефрит сребърна табакера. Размачка цигарата, преди да я мушне в устата си. Потупа джобовете си. След като не откри това, което търсеше, отиде до леглото и включи нощната лампа. Разрови се из купчината книги. Не след дълго намери смачкана кибритена кутия. Запали цигарата.

— Нападнали са ги по време на вчерашната им разходка. Онези искат откуп — прошепна Флора. — Алберт повика Джордж Марш. Баламосват персонала, че тя е спала при приятелка в Бърлингтън. Засега не искат да ангажират полицията. Срещата снощи не минала добре. Похитителите взели парите, но не върнали Айрис и Алис. Поискали още пари. Алберт ги набавя в момента.

Лео дръпна силно няколко пъти в опит да размърда мозъка си.

— О — изсумтя.

— О? Друго няма ли да кажеш? Отвлечени са!

Връхчето на цигарата засия в резултат на трескавото всмукване. Лео потърка пораснала си през нощта брада. Погледна ноктите си, които бяха сини на цвят.

— Разчисти ли? — попита той.

— Направих каквото можах. За нея. Отидох в стаята й веднага щом разбрах, че става нещо.

— За всички нас, Флора. Всички ще бъдем засегнати.

— Трябва да направим нещо — настоя Флора.

— Какво? Не знам къде е тя. Дори не знам аз къде съм.

— Трябва да помислим. Кой би направил такова нещо? Дали да не им кажем всичко? Май се налага.

— Флора — подхвана предпазливо той, — в момента говори съвестта ти. Това няма да помогне. Това няма да помогне нито на нас, нито на Айрис и Алис.

— Не знаеш…

— Мисли, Флори. Мисли. Нали се сещаш къде сме в момента? На гъза на географията, в къщата на магната Алберт Елингам. Всеки, който обича парите, би могъл да отвлече Айрис и Алис, а няма човек, който да не обича парите. Лесна работа, защото сме насред нищото. Алберт ще им плати.

Флора се подпря на стената.

— Ти, скъпа, трябва да вземеш нещо за нерви.

— Не — отсече Флора, — не трябва.

В този момент някой заблъска по вратата. Лео направи знак на Флора да отвори.

— Добро утро, Алберт — каза Флора. — Тъкмо измъквах Лео от леглото. Наред ли е всичко?

— Не — призна Алберт. — Не е. Неър, искам да направиш от онова твое невидимо мастило.

— Не са ми тук принадлежностите.

— Имаме добра научна лаборатория.

— Добре. Дай ми няколко часа…

— Не — каза Алберт. — Веднага. На момента. Направи колкото се може повече, колкото се може по-бързо. Колко време отнема?

— Час? — Неър погледна притеснено Флора. — Вероятно два. Зависи от количеството.

— Тогава разполагаш с един час. Ползвай каквото ти трябва, само побързай.

— Само да се облека и се заемам.

Алберт излезе и Флора затвори вратата.

— Мастило? — каза Лео.

— Парите за откупа. Иска да ги бележи. Ти работи, аз ще се опитам да науча още нещо по темата.

Когато Флора си тръгна, Лео заключи вратата и отиде в килера. На малката маса имаше везни, стъкленици и горелки. Сините шишенца съдържаха различни видове химикали. Като дете Лео много си падаше по химията. Сам си правеше боите, затова цветът им бе толкова наситен. Правеше и грим, сенки и руж за Айрис и Флора, така оцвети ноктите на ръцете си в синьо. Заради работата с химикали бузите му често блещукаха като сребро.

Но сега не ставаше въпрос за бои или грим.

Без да губи време, набута бутилките и стъклениците в раницата си, навлече един панталон и слезе долу, давайки си вид на безгрижен като птичка.