Алис Бродуей
Мастило (42)

Четирийсет и трета глава

Докато вървя към сградата на правителството, за да се подложа на детектора на лъжата, не усещам колко е студено. Едва когато влизам вътре и ме блъсва горещината, чувствам, че много съм измръзнала. Завивам наляво към чакалнята пред кабинета, чукам на вратата и се обаждам на човека с машината, че съм дошла. Когато дойдох за първи път тук, бях толкова изплашена, но татко беше с мене. Сега него го няма и за проверката изобщо не ми пука. Ще отговоря на въпросите им, пък машината нека си пиука. Нека хване лъжите, ако може.

Мъжът ми прави знак да седна на стола до дървената маса. Слагам ръка върху металната полусфера. Дишам дълбоко и чакам да започне разпитът. Наясно съм какво очаква да чуе.

— Леора Флинт ли се казваш?

— Да.

— Имала ли си контакти с Бледите?

Цял живот.

— Не.

— Извършила ли си престъпления, които изискват дамгосване?

Нахлух в сградата на правителството и откраднах кожа.

— Не.

— Познаваш ли хора, които не са верни на нашия лидер?

Откъде да започна?

— Не.

— Татуировките по тялото вярно ли отразяват живота ти?

Татуировките ми са само видимата част на айсберга.

— Да.

След всеки отговор и всяка лъжа, която изричам, чакам машината да изпиука, но тя мълчи. Точно както когато проверяваха татко. Системата разчита на нашия страх. Трябва да сме уплашени до смърт от забрава, за да ни държат в подчинение. Трябва да изпадаме в ужас само при мисълта да бъдем дамгосани като недостойни, за да не си и помисляме да лъжем. Но ако решиш, че не ти пука, не могат нито да те сплашат, нито да те хванат.

Всичко е просто едно зрелище.

Когато приключвам с детектора на лъжата, се отправям към централната рецепция на сградата. Там виждам същото нацупено момиче, което ме гледа презрително. Тъй като вече трудно ще ме уплаши нещо, не му обръщам внимание, а само казвам с кого трябва да се видя.

— Тя има среща — казва момичето, след като проверява в графика.

— Мисля, че ме очаква.

То въздиша и бавно тръгва нанякъде — след малко се връща примирено.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожице Флинт. Заповядайте оттук. Разказвачката ще се освободи след минутка.

Имам чувството, че любезността й едва не я убива.

— Много странно, Леора — казва Мел, докато влизам в малка, гореща конферентна зала с тапицирани в кафяво столове. Изолда седи до нея и ме гледа. Малката й сянка. — Точно за тебе говорихме на срещата, от която излизам току-що. Кметът живо се заинтересува от тебе.

— Кметът Лонгсайт ли? — облещвам се аз. Не съм го очаквала. — Той знае ли коя съм?

— Разбира се, Леора, и очаква с нетърпение да те види, когато започнеш работа тук.

— Ако започна работа тук — поправям я аз.

Мел само се усмихва. В този момент вратата се отваря и мъжът, който влиза, буквално изпълва отвора й.

— Познаваш Джак Миноу, разбира се.

От горещината започвам да се изпотявам. Здрависвам се хладно с него и усещам как залата се смалява.

Мел продължава:

— Леора, бях напълно открита с тебе, никога не съм те лъгала. Длъжността, която ти предлага правителството, е съобразена с твоите уникални умения. Най-вече се интересуват от забележителната ти дарба да разчиташ татуировки. Ще имаш възможност да промениш живота на много хора — да вдъхнеш надежда на живите и на мъртвите. — Тя се усмихва. — Ще бъдеш назначена на несъществуваща досега длъжност, като редактор.

— Какво означава редактор? — питам аз, след като се окопитвам от изненадата си.

— Точно това, което си представяш, че прави един редактор. Според нашата преценка ще променяш татуировките на хората, които ние смятаме, че заслужават. За тази работа ще трябва да използваш различни умения: разчитане, татуиране, сваляне на кожата…

— Но… това не е ли измама?

Мел се усмихва търпеливо и разрошва косата на Изолда.

— Понякога забравям колко си млада — тя вдига Изолда и я слага на коленете си. — Когато си малък, истината е или черна, или бяла, вярна или грешна, правилна или неправилна. Когато пораснеш, започваш да забелязваш и нюансите. Нещата не могат винаги да са стройно подредени в един черно-бял свят.

— Следователно предпочиташ да е сив ли? — питам аз в опит да прикрия объркването си.

Тя се засмива — широко и силно.

— О, не, Леора! Аз обичам черното и бялото. Обичам нашето общество. Обичам да се боря за истината и за паметта на нашите легенди. Но понякога хората имат нужда от малко помощ. — Тя се обляга. — Всички правим грешки, Леора.

Кимам и си мисля за лъжата на мама, съпругата на татко, кожата на Обел, бащата на Оскар. Мисля и за себе си на церемонията и се чудя аз от коя страна съм — черната или бялата? Правилната или неправилната? Вярната или грешната?

— Не мислиш ли, че понякога е жестоко да оставим тези грешки да диктуват бъдещето ни? От теб не се очаква да правиш редакции на който пожелае. Говорим за определени случаи на хора с големи заслуги, хора, на които разчита обществото ни. В нашия живот винаги ще има място за прошка, надежда или изкупление.

Отново кимвам бавно.

— Значи, ще можем да прикриваме грешките на определени хора? Ако се налага, дори да ги отстраняваме, за да се вижда само доброто в тях? — питам аз.

— Точно така и ти ще бъдеш човекът, който ще го прави. Ти си забележителен четец. Ти можеш да се докоснеш до душите им, да разбереш истинския смисъл на татуировките им, да прецениш дали са достойни да бъдат запомнени. И ако наистина заслужават, можем оттук да подръпнем, оттам да отрежем…

Сещам се за бащата на Оскар, за жестокото му и безвъзвратно публично дамгосване. Сещам се и за моя баща. За тях милост нямаше.

— Чие ще е решението кой трябва да бъде редактиран?

— Целият процес, разбира се, ще бъде строго регламентиран. От една страна, трябва да се защитават обществените ни ценности, но от друга — трябва да проявим воля за запазване на мира и честта на най-уважаваните членове на нашето общество. Винаги ще се намерят и такива, които нямат никакви заслуги и които при всички положения ще бъдат забравени.

— А ако откажа?

Чувам как в ъгъла Джак Миноу се размърдва и се изправя, и се сещам за бухала.

— Това решение, както и всички други значими възможности в живота ти, ще бъдат татуирани върху кожата ти. — Мел говори с равен глас. — Кой знае как ще изглеждат, когато дойде време за претегляне на собствената ти душа. — Заплахата е съвсем очевидна.

— А ако приема?

Следва пауза.

— Има начини за възкресяване на мъртвите, Леора.

В първия момент не успявам да разбера. Но после схващам.

— Татко ли? — питам аз.

— В Залата на Страшния съд, Леора, можем да направим дубликат на всяка книга. Всичко е едно представление. Ти просто си повярвала, че е изгорена истинската. — Предлага ми се възможност да го спася. Стига да искам. — Давам ти срок до края на месеца да вземеш решение. Това означава малко повече от четири седмици. Доста щедро от моя страна. Хубаво си помисли!

Този път усещам студа като плесница, защото от горещината в сградата на правителството тялото ми приятно се е отпуснало. От ледения вятър ми потичат сълзи.

По-скоро долавям, отколкото чувам някакво движение зад мене. Дали не е Верити? Душата ми копнее за приятелката ми. Обръщам се към сградата и извиквам името й.

— Изобщо знаеш ли какво означава Верити? — Джак Миноу се показва на входа, в който се е криел. Сърцето ми се свива от разочарование. — Означава истина. А ти какво накара горката си приятелка Верити да направи? Заради тебе тя излъга, заради тебе тя скри истината. А ти хвърли всичко в огъня.

Той върви близо до мене. Твърде близо. Ръката му ме хваща за китката.

— А, и ако пак срещнеш Карл, не бъди жестока с него, Леора. Той наистина искаше да ти помогне. Единственото, което направи, е да ти каже истината. А нали знаеш какво казват хората: истината те прави свободен.