Алис Бродуей
Мастило (22)

Двайсет и втора глава

— Татко, разкажи ми приказка — молех аз. — Разкажи ми онази за тебе и мама.

Тук мама започваше да протестира:

— Не започвай пак, Леора. Чувала си я толкова пъти.

Но очите на татко заблестяваха, той се засмиваше и започваше:

— Нали си чувала за любов от пръв поглед? Нали си чувала за принца, който се влюбва в красивата девойка в мига, в който я вижда? Нали знаеш приказките с щастлив край?

Аз кимах с широко отворени очи.

— Е, нашата не е от тях. — Тук мама се опитваше да скрие усмивката си.

Запознали се, когато татко се преместил в Сейнтстоун. По това време четците били на голяма почит. Мама я търсели не само осиротели дечица, които се интересували от семейните тайни в книгите на починалите си роднини, но и обсебени влюбени, които искали да разберат дали партньорът им им изневерява. Тя имала служебни взаимоотношения с правителството, които се състояли в задължението й да се запознае с новодошлите в града и да установи дали са годни за работа. Давала препоръки къде могат да работят, и гарантирала за тяхната благонадеждност.

Разказват, че когато тя пристигнала в сградата на правителството за разчитането на татко, той нервно чакал в една празна стая за процедурата. Версията на мама е, че това била рутинна среща. Тя направила каквото трябва, препоръчала го за дерач и с това приключила. Версията на татко обаче е различна.

Той разказваше как мама влязла със сериозно изражение и куп документи в ръка. Изобщо не погледнала лицето му, а само кожата. През цялото време татко се опитвал да я заговори, но тя не излизала от професионалните си рамки и напълно го игнорирала. Продължавала да чете и да си води записки. Накарала го да се обърне, за да види и гърба му. В следващия момент, спомня си татко, тя се заливала от смях, без да може да спре, сълзите се стичали по лицето й и тя продължавала да се смее с ръка на устата си. Най-накрая някой почукал на вратата, за да види дали мама е добре, хвърлил бърз поглед на татко и избягал. След малко се върнал с чифт слипове и му се скарал: Не трябваше всичко да събличате. В края на краищата, когато бил пооблечен, мама се успокоила и продължила проверката, спряла да се кикоти странно и се извинила за неуместното си поведение.

Когато татко разказваше края на историята, мама кимаше и се усмихваше. Същия ден станали приятели, а скоро след това се влюбили и макар родителите на мама да били против този брак, година по-късно се оженили.

Едва като по-голяма се замислих за тази история и за това, че никой не обича да си представя родителите си голи. Бях страшно засрамена и повече не помолих да ми я разказват. Сега бих дала всичко да я изслушам само за да чуя отново гласа му.

Когато се събуждам на следващата сутрин, се чудя дали разговорът ми с Оскар не е бил някакъв странно тревожен сън. Иска ми се да е било така.

Слизам рано в кухнята по пижама и цялата треперя. Мама вече е станала или може би изобщо не е лягала. Разбира се, тя знаеше всичко. Когато снощи споменах Конър Дрю, тя се разплака. За първи път, откакто започна всичко това, забелязвам някаква несигурност, някакво пропукване в решителността й.

Тази сутрин идва и ме прегръща. Аз се отскубвам по възможно най-деликатния начин и си взимам чаша.

— Леора, радвам се, че знаеш истината. — Следи движенията ми с тревожен поглед. — Това момче, Оскар, каза ли нещо друго? Конър не се е издал, нали?

— Казах ти всичко, което знам, мамо. Конър е още в затвора, защото отказва да говори. Не им е казал къде е скрил парчето, и досега никой не го е намерил. Не е правилно, мамо, но на този етап татко е в безопасност. Може и да знаят, но не могат да го докажат.

Сипвам си вода в чашата и разливам малко по дървения плот.

— Те щяха да ми кажат. — Мама говори тихо, по-скоро за да си вдъхне кураж, отколкото за да сподели с мене. — Да, сигурна съм, че щяха да ми кажат, ако има проблем.

Попивам с кърпа разлятата вода. Мама продължава да мърмори нещо разтревожено, затова я прегръщам, а влажната кърпа е още в ръката ми.

— Мамо — казвам нежно, — кои са те? — Мисълта, че има и други хора, хора като Конър, ме притеснява. Не мога да забравя какво каза кметът Лонгсайт за Конър, за това, че е помагал на Бледите. Но тя само клати глава. — Слушай, всичко ще е наред — казвам аз. Сега аз съм спокойна. Все една от нас трябва да бъде. — Каквото и да се случи, каквото и да е необходимо, ще се погрижа татко да е в безопасност. — Мама кима в прегръдката ми.

— Благодаря ти, миличка — въздиша тя. — Божичко, не трябваше да те забърквам в тази работа. — Тя ме пуска и избърсва очите си. Изкашля се, примигва и ме поглежда строго. — Няма за какво да се безпокоим. Ще действаме както обикновено: ще си траем и ще бъдем нормални и съвестни граждани. — Диша дълбоко, за да се успокои, и накрая се усмихва. — Извинявай, скъпа. Наистина всичко ще е наред.

Аз кимам. Но мене не може да ме заблуди — страхът й е най-истинското нещо, което съм забелязала у нея от дълго време.

В студиото следващите няколко седмици са спокойни. Не мога да повярвам, че първият месец почти се изниза. Ръката ми все още не се е оправила напълно, за да мога да работя с клиенти, затова повечето време прекарвам отзад, далеч от мастилото и иглите. Урокът ми по безпомощност потвърждава стремежа ми към този живот, към желанието ми да бъда свободна да татуирам, да творя и отново да изпитам онази изумителна връзка. Освен това трябва да гледам как Карл ми отмъква възможностите да работя и да се уча. Всеки път, когато Обел го вика в студиото да му помага, той ще мине покрай мене и ще ми бутне лакътя, докато рисувам. Или ще пусне някоя саркастична забележка, че съм ужасно мързелива, като знае колко много искам да работя. При сегашното положение той със сигурност ще получи работата. Много ми се иска да разбера той ли ми сложи онова перо в джоба. Бих могла да му задам направо този въпрос, но едва ли ще ми каже истината. Мел ми праща картички с окуражителни пожелания и цитати от различни легенди. Те са колкото обнадеждаващи, толкова и объркващи. Просто вълшебни приказки, беше казал Оскар.

Обел ми е възложил задача: трябва да направя проучване на класическите символи и татуировки, които през последните години вече не са така популярни. Казва, че познаването на историята и традициите е от съществено значение за добрия татуист — трябва да знаеш значението на всеки един знак. Още в училище учим какво означават най-често използваните: знаем, че тънката червена линия на лявата ръка значи, че човекът е откраднал нещо. Дебелата червена линия означава, че е извършил нещо по-сериозно, някой голям обир, а листото в основата на родословното дърво значи, че някой е умрял. Един татуист трябва да има далеч по-широки познания. Трябва да знае, че с невен се обозначава скръб, а с растението напръстник — защита. Задачата ми харесва — всички тези старинни символи и техните истории ми напомнят за времето за приказки с татко или за разходките из музея.

Гласът на Оскар отеква в ушите ми — когато все още вярвах на вълшебните приказки. Опитвам се да го заглуша.

Днес е петък и докато Карл работи в студиото, Обел идва да види какво правя. Въртя дървеното листо от татко, което виси на врата ми, из пръстите си и когато той влиза, го мушвам под блузата си. Не знам защо, но не искам да го вижда.

Както ми е заръчал, водя записки и прерисувам символите, които са ми харесали. Взима листовете, по които съм работила, и ги преглежда.

— Интересно. Кажи ми за този — слага една от скиците на бюрото до мене. — Защо точно този си нарисувала?

Избрал е небрежна рисунка на Знахарката от приказката, направена по илюстрация, която привлече погледа ми в една от старите книги. Размърдвам се смутено на стола.

— Знам, че не е перфектна, но просто никога не съм я виждала нарисувана по този начин. Обикновено е изобразена като ужасяващо създание, но в това изображение има необикновена красота — вдигам поглед към заинтригуваното лице на Обел и срамежливо си признавам: — Просто ми хареса.

Кимва леко и оставя другите ми записки.

— Да си призная, и на мене ми харесва. Виждала ли си някого с такава татуировка?

Имам усещането, че в думите му има някакъв умисъл, че това не е просто приятелско бъбрене. Наблюдава ме внимателно. Все едно иска да ме хване в лъжа. Вглеждам се в рисунката и потърквам с пръст контурите, нарисувани с молив. Опитвам се да се сетя дали съм я виждала върху нечия кожа. Защо изобщо може някой да си татуира ужасната Знахарка? Поглеждам към Обел, който продължава да ме наблюдава съсредоточено.

— Не, не съм я виждала досега. А ти?

Усмихва ми се широко и имам чувството, че това е някаква тайна, за която само двамата с него знаем.

— Това е голяма мистерия, нали, момиче? — казва той с иронична усмивка. — Ей сега се връщам. Имам една книга, която може да те заинтригува.

Отива в склада и след минута се връща с някаква антика. Поставя я внимателно върху дървеното бюро и дъхът ми спира. Това е стара книга с приказки. Но не е случайна книга с приказки. Виждала съм в музея илюстрацията на корицата.

— Това да не е Енциклопедия на приказките? — питам учудено аз и я докосвам с треперещи ръце.

Обел, който е седнал до мене, кимва, а очите му блестят от вълнение.

— Виждала ли си я? — пита той и внимателно отгръща корицата.

Навеждам се, за да я видя по-отблизо.

— Не, поне не на живо. — Протягам ръка и докосвам плътната пергаментова хартия с релефен текст. — Споменава се в един от експонатите в музея, но мислех, че е загубена. Не знаех, че има запазени някакви копия.

Обел придърпва към нас книгата и внимателно отгръща страниците. Докосва я, както се докосва крехко същество. Прилича ми на някакъв учебник с магически формули: заглавията са старателно изписани с калиграфски букви, перфектен краснопис, а всяка страница е илюстрирана на ръка. Цветовете са избледнели и са като есенна версия на пролетни нюанси. Отгръщането на всяка страница изпълва ноздрите ми с мирис на плесен и тютюн. Никога не съм разбирала манията на Верити по миризмата на стари книги, но сега съм замаяна от нея. И двамата с Обел сме като омагьосани. Докосвам с ръка една страница — нежен хартиен лист — от тази забележителна книга, която смятах за безвъзвратно изчезнала.

— Защо ми я показваш? Защо точно на мене ми позволяваш да разгледам такова ценно нещо?

Той спира за момент и ме поглежда замислено.

— Не знам. Бях сигурен, че и на тебе ще ти хареса — Продължава да отгръща страниците, като отбягва погледа ми. Гледам татуировките по ръцете му и се моля да спрат да мълчат — искам да ми разкажат нещо за този човек, който ме кара да се чувствам толкова неловко и едновременно с това толкова добре ме разбира. Вижда, че го гледам, и бързо отмествам погледа си.

— Ето — казва той и отваря на страницата, която е търсил, — ето я.

Навеждам се, за да я видя по-отблизо, и наистина е тя. Знахарката. Същата рисунка, от която гледах, само че тази е по-голяма и по-детайлна. Чувствам се ужасно странно, че пред мене стои съвършено гола жена. По нея няма нищо — нито конец от дреха, нито капка от мастило.

Тя е абсолютно празна. Образът й — с цялата си безчовечност и нечетливост — ме кара да настръхвам. Тя е Царицата на лъжите и Пазителката на тайните. И все пак на тази рисунка е пленителна и поразително красива. Високи скули, които на малката рисунка й придават свиреп вид, тук я правят деликатна, макар че стойката й излъчва самоувереност. Не прилича на човек, който крие нещо, макар да ми е известно, че под перфектната си кожа е потулила лъжи и измами. В картината с този размер има някакво несъответствие. Изпитвам странно смущение. Някой толкова ужасно и съвършено празен не може да е толкова красив.

— Нарисувай я пак, Леора — казва Обел, докато излиза от стаята. — Нарисувай я от оригиналната илюстрация.

Взимам молив и лист хартия и с неописуем страх в сърцето започвам да рисувам празните й форми. Къдриците й се извиват като розови цветове, като морски вълни. Малките й гърди са полузакрити зад разпилените й кичури. Напомня ми на русалките по кожата на татко и е също толкова привлекателна. Забелязвам го чак след като съм я рисувала цели десет минути. Докато полагам сенките по скулите й и извивката на носа й, докато изписвам дъгата на веждите й и нежната, но горделива усмивка, го виждам.

Тя е аз. Аз съм тя. Аз съм точно копие на Знахарката.

Вдигам поглед и виждам, че Обел ме наблюдава. Очите ни се срещат и аз се изправям, а моливът пада на земята. Затварям с трясък книгата, без да ме е грижа колко стара или ценна е тя.

— Аз… забравих, че майка ми ме помоли да се прибера по-рано. Ще е…

Той кимва мълчаливо.

Напъхвам листовете в чантата си, вдигам молива от каменния под и се препъвам на излизане от стаята. Затварям вратата след себе си и си тръгвам. Наслаждавам се на свежия студен въздух, който прогонва страха от душата ми.

Вървя като замаяна, докато се разхладят пламналите ми страни и се успокоят треперещите ми в джобовете ръце. Когато се съвземам, виждам, че съм стигнала до музея, и поглеждам към величествените му метални врати. Качвам се по хладното стълбище. Влизам в залата, която беше нашето място с татко. Залата на приказките.

Това беше моето убежище.

Опитвам се да пресъздам спомените си как с него разглеждахме всяка витрина, шепнехме, смеехме се, сочехме и четяхме. Опитвам се да извикам в съзнанието си онова чувство на топлина, на внимание, което изпитваш, когато се чувстваш в безопасност. Спирам пред витрината на Знахарката.

Прочитам краткото описание на картончето до картината й. Знахарката. Сестра на Морая, пренебрегнала нормите — Враг на Светеца. Спомням си как татко се спираше тук, как винаги ме караше да я гледам.

— Какво се опитваш да ми покажеш? — прошепвам на татко.

Разбирам. Тя ме гледа със собствените ми очи.

Докато вървя към вкъщи, си мисля за легендата за нея. За историята на тази Знахарка, която очевидно толкова прилича на мене. Потрепервам на студеното зимно слънце, пристягам шала на главата си, махам превръзката и я хвърлям в едно кошче за боклук. Поглеждам ръката си, раната, от която ще ми остане белег, бледата си кожа и всичко, което виждам, е нейната кожа — ужасяващата й празна красота. И побягвам.