Алис Бродуей
Мастило (19)

Деветнайсета глава

Когато се прибирам, вкъщи няма никого. Отварям тетрадката си и рисувам символа, който татуирах днес. На хартия може да мине за сносна рисунка на листо, но върху гърба на жената изглеждаше като истинско. Разкъсвана съм между гордостта и вълнението от това важно събитие и ужасяващия страх, че някой може да разбере какво съм направила. Затварям очи и си припомням усещането да си в такава пълна хармония с някого, че неговите чувства да станат твои. Това ме кара да се усмихна. Представям си лицето й и макар да знам, че не трябва, й пожелавам да е щастлива.

Слагам пилето във фурната, обелвам и нарязвам зеленчуците. Поглеждам часовника и се оказва, че е по-рано, отколкото си мислех. Умирам да споделя новината с някого, а мама няма да се прибере още известно време. Пиша й бележка и й обещавам, че ще се върна навреме и ще довърша готвенето. После си грабвам чантата и тръгвам към Верити.

Когато стигам у тях, тя още не се е прибрала от стажа, но Джулия е вкъщи и си приказваме с нея в кухнята, докато чакам Верити. Не мога да спра да мисля за жената, която татуирах, и разпитвам Джулия за работата й в болницата. Тя е акушерка и отговаря за първите татуировки на бебетата. Предполагам, че моментът, в който някой е кръстен и татуиран за първи път, е много вълнуващ. Казвам това на Джулия, която изглежда замислена, докато приглажда гъстата си прошарена коса зад ушите.

— Права си — вълнуващо е — усмихва се уморено и тъкмо да я попитам как ли се чувстват родителите на бебетата, които не са татуирани, Верити се прибира. Тя оставя чантата си на масата и ме прегръща, както стои зад стола ми.

— Ти си тук! Приятелко, само да знаеш как ми се възхищават колегите, че познавам жена татуист! Колко добрини си ми направила само! Имам чувството, че са минали много повече от два дни. Ох, колко съм уморена!

Усмихвам се на словесния поток на Верити.

Джулия се опитва да закачи чантата й, но закачалката е пълна с палта, шалове и други чанти, затова пада на земята. Джулия въздиша и я оставя там, а после целува Верити по бузата.

— Вие си говорете, аз ще се опитам да поспя, че имах тежък ден. Ослушвайте се за Себ, трябва скоро да си дойде.

Решаваме да не ходим в стаята на Верити, а да останем в кухнята — така няма да притесняваме Джулия. Верити поглежда в няколко метални кутии в шкафа и донася кекс. Използва капака на кутията за чиния и го нарязва. Ядем, а трохите падат по масата.

— Всичко наред ли е в работата? — казва Верити с пълна уста.

— Истината е, че страшно ми харесва, Вети. Учителят ми е твърде сериозен и трудно разгадаем, но мисля, че оценява възможностите ми. О, обаче няма да познаеш заедно с кого съм на стаж. — Очите на Верити се разширяват от любопитство — устата й все още е пълна, за да каже нещо. Правя драматична пауза. — Самият Карл Новак. — Верити се закашля и от устата й се разхвърчава кекс. — Тръпки ме побиват от него — казвам аз.

Верити преглъща. Разказвала съм й за партито и как ми налетя Карл, така че тя знае достатъчно за него, за да разбере защо настръхвам. Клати глава и шумно въздиша.

— Ох, Леора, само тебе може да те сполети чак толкова неимоверно лош късмет. Може пък той да не изкара дълго.

— Изглежда ми сериозно заинтересован — казвам с ледена усмивка. — И истината е, че се държи прилично. Ще го преживея. — Кексът е много вкусен — влажен и с аромат на джинджифил, един от шедьоврите на Себ, и аз поглеждам за второ парче. — Както и да е, разкажи ми какво е усещането да работиш за правителството. Я гледай колко си елегантна! — Облечена е с тясна синя ленена рокля с широк кожен колан, който изящно подчертава талията й. Има и огромен шарф с държавния герб. Разбира се, че на нея ще й се падне красива униформа.

Верити се усмихва, става и се завърта.

— Всъщност униформата си я бива, нали? — тя сяда. — А твоята е… много сива.

И двете се засмиваме.

— Вече ми дадоха истинска работа и е доста интересна. — Аз вдигам вежди — не мога да си представя как нещо, свързано с администрацията, може да се опише като интересно. — Наистина така е — подсмива се Верити. — Честно! Даже утре може би ще видя кмета Лонгсайт — Тя квичи и се прави, че припада, от което ме напушва смях. — Ще идва за някакви инструкции.

— Брей! Страхотно! — Изпитвам известна завист, защото новината за първата татуировка, която съм направила, бледнее пред всичко това.

— Очевидно възнамерява да проведе редица изключително радикални реформи — хората навсякъде шушукат за плановете му. Те ще засегнат цялата държава, не само нас. Аз не съм добре запозната, но определено има… брожения на места. — Тя свива рамене, но очите й блестят. — Хората доста се вълнуват наистина.

— Спомням си на публичното дамгосване… — изкашлям се аз, защото гърлото ми изведнъж е пресъхнало, — говореше сериозно за Бледите, нали? Те наистина ли представляват опасност?

Верити кима, а очите й се разширяват.

— Опасността е толкова реална, Лори, че не можем дори да си представим. Честно казано, малко ме е страх. Но ние правим всичко възможно, за да укрепим позициите си. Сигурна съм, че кметът Лонгсайт държи ситуацията под контрол. — Тя се засмива срамежливо. — Всъщност работата ми в момента е свързана с всичко това. — Повдигам вежди, а тя се навежда към мене. — Докато преценят, че съм готова да започна в отдел Погребения и претегляне на душите, ще работя по съставянето на пълен списък на всички татуировки на хората.

— Радвам се за тебе, Вети. — Пускам една иронична усмивка. Поглежда ме ядосано, а аз посягам за второ парче кекс.

— Така или иначе татуистите трябва да се отчитат на правителството за всяка татуировка, която правят. Виждала съм постановлението, което значи, че такъв списък вече съществува.

— Е, да, обаче татуистите не са известни с административните си умения. — Тя ми хвърля недвусмислен поглед и се усмихва ехидно.

Поглеждам я с досада, но е права — аз съм далеч по-вятърничава от нея.

— Досега даване на отчети на практика е липсвало, защото предишните правителства са се отнасяли твърде лекомислено по въпроса. Но всичко това ще се промени. Трябва да се знае кой и кога е татуиран и какво означават съответните символи — Верити събира трохите от кекса с палец и ги слага в устата си. Изглежда замислена. — Мисля, че хората вече не вярват, че всичко това има значение, но кметът Лонгсайт смята да промени тази нагласа. Убеден е, че за да имат успех реформите му, за всичко и всички трябва да се води отчет. Вече нищо няма да остане скрито. Ние ще се… — Изражението й става сериозно, сякаш цитира по памет. — Върнем към корените на нашите традиции и няма да забравим, че татуирането не е просто начин да покажем кои сме — чрез него живеем в паметта на поколенията и документираме достойнството си. — Става й смешно колко въздействащо го е казала.

В съзнанието ми пробягва образът на дамгосания на площада мъж и се сещам за обещанието на кмета Лонгсайт, че тепърва ще виждаме още публични дамгосвания. Спомням си убедителността в гласа му и чувството, което остави у мен, наред с ужаса, че той винаги ще действа по правилния начин.

— Значи, затова ще прибягва до публични дамгосвания? — питам аз. Опитвам се гласът ми да бъде безизразен, но сърцето ми бие лудо. Образът на мъжа на площада и неговото съкрушено лице продължават да са пред очите ми. Не спирам да мисля и за татко. Защо му е направена тази татуировка? Какво е сторил?

Верити кима.

— Да, това беше първото. Както казах, заплахата от страна на Бледите се засилва. Засилвала се е години наред, защото предишните управници не са били достатъчно твърди. Спрямо предателството ще се предприемат крути мерки. Кметът Лонгсайт трябва да се справи с тежка задача — да изкорени този разкол. Най-напред всички поддръжници на Бледите ще бъдат разобличени. Правителството разследва потенциални бунтовници. Има информация за съществуването на бунтовнически клетки, които помагат на Бледите и се опитват да ги интегрират сред нас, но кметът Лонгсайт ще сложи край на тази дейност. Доколкото разбирам, ще има и други, които ще бъдат дамгосани като забравени. Това няма вече да е само древен обичай, а съвременна реалност.

Гледам Верити и блестящите й от вълнение очи, а вътре в себе си усещам празнина.

Ще се предприемат крути мерки. И други, които ще бъдат дамгосани като забравени. Разследва потенциални бунтовници.

Има ли всичко това нещо общо с причината книгата на татко да липсва?

— Кой изобщо би подкрепил Бледите? След всичко, което са направили, и защо? — Има ли вероятност татко да е имал нещо общо с тези бунтовнически клетки? Това е невъзможно. Джоел Флинт — модел за семеен човек, любящ баща, благоразумен съпруг, влиятелна личност — няма начин. Изведнъж страшно ми се приисква да споделя с най-добрата си приятелка не само за татуировката на татко, но и за конфискуваната му книга, за Оскар, който ме заведе в онова кафене, и за мама, която нищо не ми казва.

— Верити… — започвам аз.

И двете вдигаме глави, когато в кухнята влиза Джулия.

— Не можах да заспя — въздиша тя и се тръсва на пейката до нас. Изглежда толкова слабичка в сравнение с Верити. Спомням си, че я смятах за най-порасналия възрастен човек, освен мама, разбира се. Тя поглежда кекса и разсеяно си отрязва едно парче. Сега не е време за изповеди. В този момент поглеждам часовника и ставам, за да си ходя у дома. Ако не тръгна веднага, ще закъснея. Сещам се за пилето във фурната и за мълчаливата ни вечеря с мама.

— Трябва ли да се прибираш? — пита Верити. Кимам и отивам да я прегърна. — Извинявай, че не можа да ми разкажеш за себе си, ама така се разбъбрих. Хайде да се видим в края на седмицата да си поговорим хубаво!

— Чудесна идея, Вети. Прегърни Себ от мене.

Поглежда ме странно, но я успокоявам с една изкуствена усмивка и помахвам радостно с ръка, докато излизам през входната врата. Тогава лицето ми рязко се променя. Пъхам ръце в джобовете си и напипвам листата, които бях прибрала в деня на изпитите. Толкова много неща се случиха оттогава. Верити си е същата — безгрижна и самоуверена. А аз съм различен човек. Стисвам юмруци и хващам нещо друго — нещо, което е хем твърдо, хем меко.

Изваждам го и заставам под уличната лампа, за да видя какво е.

Лъскаво черно перо.

Знакът на Бледите.

Държа го само за миг, преди вятърът да го сграбчи и отвее от ръката ми. Оглеждам се, сякаш очаквам да видя някого от тях зад мене. Хуквам към вкъщи и се чувствам все едно пак съм на шест години и Бледите ме преследват, за да откраднат душата ми.