Алис Бродуей
Мастило (15)

Петнайсета глава

Обучението ми започва в понеделник. В неделя мързелувам, преглеждам информацията, която са ми дали, приготвям си новата униформа (стоманеносива туника и панталон — вълнуващо), проверявам къде точно трябва да отида за стажа (малко студио в центъра, което е съвсем ново, но вече има добра репутация, а собственикът, Обел Уитуърт, набира популярност), и преглеждам старите си учебници. Рисувам няколко татуировки в скицника си, но всичките ми изглеждат глупави и детински. Доста съм притеснена за утре.

Събуждам се с онова смътно усещане — смесица от притеснение и вълнение. Сякаш дълбоко в себе си съм развълнувана, но вълнението е скрито много, много дълбоко под притеснението, което изпитвам. Главата ми е пълна с въпроси — що за човек е Обел? Какво ще стане, ако направя грешка? Ужасен татуист ли ще стана? Аз ли ще съм единственото момиче? Какво ще правя, ако ми се допишка, а има само мъжки тоалетни? Но на фона на целия този шум в главата ми чувам тъничко гласче, което пита: Ами ако всичко е чудесно? Ами ако ми хареса? Ами ако съм родена точно за това?

Мама е приготвила закуска: плодове, кисело мляко и нещо, което мирише на прясно изпечен хляб. Сигурно е ходила много рано да го купи. Реже го и по дъската се пръскат малки парченца от хрупкавата кора. Обикновено това е за мене идеалната закуска, но днес ми е прекалено притеснено, за да ям.

— Изглеждаш прекрасно, миличка — казва мама, приглажда гънките на униформата ми и връзва наново шарфа ми.

— Мамо, облечена съм от глава до пети в сиво. Не изглеждам прекрасно, изглеждам като някоя мишка.

Мама ме придърпва към себе си, прегръща ме и целува косата ми.

— Не си като мишка. Хапни нещо и после ще запалим свещите и ще се помолим на семейството да те закриля днес. — Отхапва от тоста си и докато дъвче, казва: — Спомням си моя първи ден. Страшничко е, но повярвай ми, до края на седмицата ще се чувстваш, все едно винаги си работила там. Сигурна съм, че ще се справиш. Родена си за това. — Усещам, че полага големи усилия да е мила с мене, сякаш се опитва да каже това, което татко би ми казал, ако беше тук сега. — Спомням си съветите на моя ментор: не казвай „просто искам да променя света“ и се опитай да запомниш имената на хората. Помни това и всичко ще е наред!

Усмихвам се.

— Ще ми позволиш ли да те татуирам тогава?

Очите на мама се разширяват и тя започва да кашля, защото се е задавила с една троха.

— Задай ми този въпрос, като приключи стажа ти, миличка. — Тя се усмихва, а после и двете избухваме в смях. Едва тогава си давам сметка, че може би и тя е притеснена. За нея е важно да съм щастлива, за нея е важно да успявам и да се развивам.

С мама заедно излизаме от вкъщи — тя отива при свой клиент в предградията, а студиото, в което ще работя, е в центъра. В края на улицата се прегръщаме за довиждане и аз продължавам сама.

Вдишвам топлия аромат на хляб, идващ от хлебарницата, и заобикалям цветаря, който изнася пред магазина сандъчета с есенни цветя. Стъпвам по изсъхналите листа на земята и се наслаждавам на топлата милувка на слънцето по лицето ми. Но вятърът е студен и докато вървя, скръствам ръце отпред. В ушите ми звучи татковият глас: „Това са любимите ми дни — слънчеви с хапещ вятър“. Усмихвам се, но веднага усещам тъжната буца в гърлото. Хайде сега, Леора, казвам си. Не можеш да се появиш на новата си работа със следи от сълзи. И докато минавам покрай музея, ми идва утешителната идея. След работа ще мина да видя книгата му. Посещенията са разрешени. Ще му разкажа как е минал денят ми, а той ще ми вдъхне кураж.

Чувствам се по-щастлива и по-смела. Вдигнала високо глава, продължавам по пътя си. Разминавам се с други хора, които отиват на работа. Някои от тях, също като мене, започват стажа си днес. Всички са облечени в различен цвят, който показва професията им. Само аз съм в сиво. Татуистите сме много малко.

Намирам малката странична улица, на която се намира студиото, и завивам по нея. Когато почти съм стигнала, виждам фигура, облечена в сиво. Сигурно друг стажант. Приближавам се и сърцето ми се свива.

Карл. От всички възможни стажове точно в моя ли се падна?

Как според Верити трябва да реагирам? — мисля си аз. Верити би ми казала да го игнорирам: Той е едно нищожество, Лори. След време ще се чудиш как си позволила на някой толкова незначителен човек да се намеси в живота ти.

Тя би казала такова нещо.

И Карл не изглежда много доволен, че ме вижда. Беше се подпрял на стената, но сега се изправя и ме поглежда. Има широки рамене и макар русата му коса да е сресана назад, няколко кичура са паднали пред сините му очи. Сивата униформа му стои добре и както се очаква, не показва никакви признаци на нервност.

— Не мога да повярвам — казва той. — Това е някаква шега. Никой не ми е казал, че стажът ми ще е с още някого.

Свивам рамене. Нищо не казвам. Стоя със скръстени на гърдите ръце, облегната на стената, и чакам. Не се приближавам. Улицата е безлюдна. Гледам си в краката и не правя нищо, с което да предизвикам подигравките му. Не си представях така днешния ден.

В този момент се чува дръпване на райбер и превъртане на ключ и двамата се изправяме. Вратата се отваря и пред нас застава най-красиво татуираният мъж, когото съм виждала.

— Карл? Леора? По-добре влизайте!

Вътре всичко е или дървено, или сиво. Дървени маси, бледосиви стени, метални столове. Мъжът, който ни покани вътре, е в пълен контраст с обстановката. Не ме бива да определям възрастта на хората, но е по-млад от мама — може би е на около трийсет и пет. Главата му е обръсната, а ръцете — силни и бледи. В него има нещо сбъркано, нещо необичайно, но не мога да определя какво точно. Освен цвета на красивата му кожа и безспорното му присъствие има още нещо, което не мога да разбера. Става ясно, че съм го зяпнала, когато казва:

— Добре ли си, момиче? — изчервявам се и кимвам, смутена, че са ме хванали. — И така, вие двамата, слагайте престилките. Казвам се Обел. Може и да сте чували името ми, но със сигурност сте виждали мои татуировки. Ще се учите от най-добрия, така че от вас очаквам изключителни резултати. Не го забравяйте! — Думите му са арогантни, но изречени делово и звучат просто като самоувереност. — И още нещо: не ми пука за вас, държа само на себе си. Ако не оправдаете очакванията ми, ви изхвърлям, без да ми мигне окото. Всичко, което правите, се отразява на репутацията ми, затова очаквам старание. Разбрано?

И двамата с Карл промърморваме, че сме съгласни, и с облекчение забелязвам, че и той като мене гледа с известен страх.

— А сега, кажете ми — започва Обел — каква е причината да изберете татуирането за своя професия? Първо ти. — Той кимва към мене.

Супер!

— Ами, винаги съм обичала да рисувам и… — Изпитвам страхопочитание към този човек и мозъкът ми блокира. Накрая изтърсвам: — Исках да се занимавам с нещо, което ще промени света.

Не. Казах: „Искам да променя света“. Какво ми става?

— Много добре. Но не получих отговор на въпроса си. Затова ще попитам още веднъж. Защо именно татуиране?

Поемам си дълбоко въздух и се съсредоточавам.

— Мога да разчитам татуировките на хората и нямам проблем да гледам кръв — в момента съм толкова притеснена, че говоря, без да се замислям, и виждам, че той едвам удържа усмивката си. — Винаги съм проявявала интерес към татуировките на хората — какво значат, защо са ги избрали. Не съм и гнуслива. Така че татуирането ми се струва подходящо. — Свивам рамене и осъзнавам, че същото можех да кажа и ако бях на стаж като дерач.

Той се смее и вече не изглежда толкова суров.

— Можеш да разчиташ татуировките на хората? Сигурна ли си, Леора? — по гласа му личи, че се закача, но очите му са сериозни.

И в този момент ми просветва. Ето какво е необичайното в него. Не мога да разчета татуировките му. Всички са си на мястото — съобщават ни на каква възраст е, откъде е, какво е образованието му. Но освен тази задължителна информация не издават нищо друго. Не мога да разбера дълбокия смисъл и съм в пълно недоумение. Погледите ни се срещат и за миг той вдига вежди, сякаш задава въпрос.

— Да, обикновено мога — успявам да кажа, преди той да се обърне към Карл. А Карл ме гледа и се подсмихва.

— А ти, момче, защо искаш да ставаш татуист? И само не ми казвай, че искаш да промениш света. — Тук аз се изчервявам и забелязвам, че Карл се е изпънал.

— Татуирането е онова нещо, с което винаги съм искал да се занимавам — Лъжец, мисля си аз, — Вече имам собствено произведение — Карл си повдига крачола и ни показва татуиран дракон. Доста е добър, по дяволите.

— Ти ли си го направил? — пита Обел и вдига вежди.

Карл се хили гордо и кима.

— Идваш ми тук с незаконна татуировка и очакваш да съм впечатлен? Да не си споменал на някого за това, чуваш ли, никога! Не и преди да я оправя да не изглежда като детска рисунка. Не мога да си позволя хората да свързват подобно нещо със студиото ми.

Карл пуска крачола си и се изчервява. Май не е очаквал да попадне в такава ситуация: да показва незаконните си татуировки и да отговаря на въпросите на един специалист татуист. Изпитвам едно злорадо задоволство, че Обел му смачка фасона.

Обел въздиша и ни поглежда с безразличие.

— Ами, заповядайте оттук — казва той и ние тръгваме след него към студиото.

То е лъскаво и светло, а стените са бели. Помещението е разделено на две от метална рецепция. Така няма пряка видимост към клиента, който се татуира в момента. Подът е постлан с черни плочи. Забелязвам и голям параван на колелца, изрисуван с националните ни символи. Зад паравана се намира черният кожен стол. Сърцето ми се изпълва с трепет — ето къде ще направя първата си татуировка. Страхът, който ме беше обзел по-рано, изчезва и аз се отдавам на вълнението, настанило се на неговото място. Това е моята професия, сигурна съм.

Обел ни показва студиото. Обяснява, че днес работата ни е само да слушаме и наблюдаваме. Това и правим — гледаме и когато клиентите започват да идват, носим на Обел инструментите, които иска.

Първият клиент е мъж към трийсетте. Иска да си направи татуировка, с която да отбележи повишението си, и държи това да стане в обедната му почивка след два часа.

— С удоволствие ще ви направя татуировката, но няма да е днес — казва Обел с твърд, но почтителен тон. — Най-напред правим консултация, а след седмица — татуировката.

Мъжът се намръщва.

— Предишният ми татуист ми ги правеше веднага, в удобно за мен време.

Обел накланя глава на една страна в знак на разбиране.

— Разбира се, че ще се разберем за подходящо за вас време, господине, но никого не татуирам без подробна консултация и поне седмица време за размисъл. — Мъжът стисва зъби и се питам дали няма да стане и да си тръгне. Обел продължава да говори спокойно и тихо. — Ако впоследствие съжалявате или избързате с нещо неподходящо, аз няма да съм си свършил добре работата. Искам да обичате татуировката, която ще си направите тук. Искам да се гордеете със символите, които вашето семейство ще запази след смъртта ви.

Увереността на Обел, изглежда, успокоява мъжа и раздразнението му изчезва. Той обсъжда с татуиста идеите си и още преди да си тръгне към офиса, вече изглежда омагьосан от Обел. Аз също.

Цяла сутрин тръпна в очакване да ми поиска съответните инструменти, когато влезе нов посетител. С Карл слушаме внимателно въпросите, които задава на всеки клиент, докато обсъждат новата татуировка. Той не просто приема решението му, а го разпитва.

— Виждали ли сте този символ на някой друг човек? За какво ви напомня? Присъства ли в някои от семейните ви книги? Къде искате да бъде поставен? Какъв да е размерът му? Ще бъде ли част от по-голяма композиция? Какво бихте искали да внушите на хората с тази татуировка? Какво ви харесва в работата ви? А какво не одобрявате?

Той задава въпросите, после се обляга и слуша. Точно тогава го наблюдавам. Понякога седи напълно неподвижен, като че ли не иска да прекъсне или да повлияе на отговорите им, като прави нещо повече от това да диша. С други клиенти разговорът тече оживено и леко. Но в момента, в който иглата се напълни с мастило и той включи машинката, замлъква. Сякаш се слива с мастилото и мастилото се слива с него. Сякаш се превръща в човека, когото татуира. В душата му се смесват кръв и мастило. Виждам, че и Карл го наблюдава с жаден поглед. И двамата сме впечатлени.

В края на деня Обел ни вика при себе си.

— Само да ви кажа, че възнамерявам да разширя бизнеса си. В края на обучението ви ще има свободно място за още един татуист в студиото. Докажете ми, че заслужавате, и може да избера единия от вас.

С Карл се споглеждаме. Залогът току-що се вдигна и съм сигурна, че и двамата смятаме да спечелим.

След края на работния ден си тръгвам от студиото замаяна. Сутринта с цялото притеснение ми се струва, че е била преди дни. Докато вървя към центъра, се усмихвам, а вълнението още бушува в мен. Решавам, че искам работата, независимо от лошия късмет да се конкурирам с Карл. Бас държа, че позицията не го интересува — той просто иска да спечели. Карл може да е досаден, може да е тук само защото баща му го е накарал, но трябва да призная, че има талант.

В този момент се сещам, че исках да мина през музея, за да видя книгата на татко, и се усмихвам широко. Нямам търпение.