Алис Бродуей
Мастило (1)

Първа глава

Била съм по-голяма от приятелите си, когато ми направили първата татуировка.

Майка ми много обича да разказва тази история, но на мен винаги ми става неприятно. Обикновено ти я правят, когато си на два дни, но понеже съм се разболяла, мама отложила церемонията.

Приятелките й казвали:

— Софи, трябва да я татуирате. Иначе как ще я наричате?

Мама им отговаряла, че ще почака да се оправя, преди да ме кръстят и татуират. Не обръщала внимание на шушуканията им какво става с бебетата, които умират, без да са татуирани. Двайсет дни съм била госпожица Никоя, но накрая майка ми решила:

— Ще се казва Леора.

Така ме кръстили. Името ми било татуирано с миниатюрни иглички. Дребните букви растели заедно с мен цели шестнайсет години.

Ние не се страхуваме от смъртта. Когато татуировките ни са съхранени в личната ни книга, животът ни продължава и след това. Житейският ни път, изобразен върху телата ни, се пази за вечни времена — но само ако сме достойни за това. Когато върху кожата си съхраняваме думите, картините и миговете, животът ни продължава безкрай. Мъртвите са навсякъде около нас, но докато книгите им се четат и имената им се произнасят, те са живи.

Всички имаме у дома книгите от кожа. Вкъщи притежаваме цяла библиотека, пълна с предците ни. Усещам миризмата им, докосвам ги, чета за живота им.

Но едва когато почина баща ми, видях книгата на човек, когото добре съм познавала.

В известен смисъл имахме късмет, че видяхме отдалеч смъртта да приближава. По този начин бяхме подготвени за нея. Масажирахме с масло кожата му, а той ни разказваше историите на татуировките и усмихнат ни показваше дървото на гърба си с нашите имена. Знаеше кога ще си отиде, а и кожата му беше напълно подготвена. Силните му ръце се смалиха и кожата се набръчка като стара ябълка. Правият му гръб се преви, сякаш някой го беше ударил с юмрук в стомаха. След време спря да ни гледа в очите — виждаше само болката. Болестта сякаш беше изпила съдържанието и беше оставила само обвивката. Но пък тя беше най-важната.

За да облекчат последните му дни, приятелите ни бяха донесли цветя и храна — единствените възможни дребни жестове на обич към татко в този момент. Не само нашите сърца бяха сломени — татко беше човек, ценен от мнозина. В кухнята се носеше миризмата на увехнали цветя, на гниещи в застоялата вода стъбла и на яденето, което си стоеше недокоснато. Смъртта наближаваше. Мама подпъхна хубаво завивките под него и избърса потта от челото си. Татко потръпна и издиша дрезгаво.

Въпреки всичко, когато смъртта дойде в онзи слънчев есенен ден, аз не бях подготвена. Щом ме събуди настойчивият шепот на мама, все още усещах в устата си вкуса на кафето, което бях изпила на зазоряване.

— Събуди се, миличка! Мисля, че не му остава много.

Изтичах до леглото му. Дишането му започна да се забавя. Надвесени над него, двете с мама държахме ръцете му. Кога ли ще чуем последния му дъх, тишината, след която ще се събуди в отвъдното и ще започне да диша отново? Изведнъж татко си пое въздух, отвори очи и впери поглед право в мен. Ръката му стисна моята. Измъкна другата от мамината и хвана медальона, който винаги носеше на врата си. Представляваше тънко, грубо издялано дървено листо с едва доловими жилки, закачено на кожена каишка. Той беше част от татко, също като татуировките му. Никога не се беше разделял с него.

— Леора — гласът му беше дрезгав, — това е за тебе. Не ме забравяй, Леора! Нали няма да ме забравиш? Моля те, недей! — докато ме молеше, очите му се насълзиха. — Обещай ми, че винаги ще си нащрек с Бледите! Бъди внимателна, слънчице, моя малка Леора!

Кимнах и тихо изхлипах:

— Обещавам! — Погледнах мама. Устните й бяха стиснати, а лицето — изопнато. Тя развърза и свали кожената каишка от врата на татко, а той ми подаде медальона. Прокарах пръсти по гладкото дърво, докато сълзите ми капеха върху него. Татко погледна към мама, за да е сигурен, че нейното лице ще е последното нещо, което ще види. Тръгна си от царството на живите, докато чуваше мама да повтаря „Обичам те, обичам те, обичам те“ и да целува ръката му.

Напусна ни. Ей така, просто си тръгна. Сякаш слънцето угасна. Отиде си изворът на една чиста доброта и светът стана по-студен и по-мрачен без него.

Когато почина, вкъщи дойдоха балсаматорите. Намазаха тялото с масла и втриха в кожата ароматни билки. Завиха го в синьо платно и го отнесоха. Приличаше на крал. На мен винаги ми е изглеждал така. Ден след ден влизах в стаята и вдишвах аромата, останал от балсамирането. Представях си как издишам и той изскача от дробовете ми цял-целеничък и засмян.

Следващия път, когато го видяхме, животът му беше превърнат на страници от книга. Щяхме да си го приберем вкъщи, щом церемонията по претегляне на душата установеше, че го е заслужил. Дотогава, за да бъдем за малко с него, трябваше да отидем в музея. Крачехме натам под кехлибарените лъчи на залязващото слънце. Това своеобразно бдение беше разрешено извън работното време на музея. Представиха ни татко в новия му вид в уединена стая, където миризмата на старите дървени мебели се сливаше с аромата от парфюма на предишния посетител. Поставихме на масата ковчежето с книгата от кожа. Мама надникна над рамото ми с широко отворени очи. Откакто татко почина, тя беше станала напрегната и нервна. Не толкова тъжна, колкото сприхава и разсеяна. Понякога я заварвах втренчена в една точка, стиснала пръсти толкова силно, че кокалчетата й блестяха. Това ме дразнеше — точно в този момент не исках да мисля за нея. Исках си предишната ми майка — спокойна и умна, която винаги знаеше какво да каже.

Когато повдигнахме капака, в стаята се разнесе аромат на восък и билки, своеобразен тост в негова чест. Ето го и него — кожата му изпъната, гладка и леко смалена. Всяка страница, която обръщахме, беше докосване до неговата плът. Спомнихме си колко загрубяла беше кожата му под лактите и колко гладка на гърба. Всяка твърда страница беше част от житейската му история. Отначало мама беше притеснена — усещах напрегнатите й рамене под ръката си, но докато четяхме, тя се поуспокои. Върху корицата на книгата, изработена от кожата на плешките му, имаше картина на нас тримата и рождената му татуировка с името му — Джоел Флинт. Добро заглавие. Добър човек. Добро въведение. На една от страниците видяхме дървото^[1]. От гърба му, което разказва историята на семейството ни — мама и аз, момичетата, запленили сърцето му.

Видях името си и прокарах пръсти по него. Имаше татуировки, които не бях виждала от дете. Бяха избелели и размазани от времето.

Отгърнахме друга страница. Мама се засмя и затвори очи.

— Леора, това може и да не го гледаш — каза тя, изчерви се и стисна устни, за да прикрие усмивката си.

Права беше, като каза, че може и да не гледам, но цветето на задните му части беше детайлно нарисувано и деликатно. Кожата, която беше опъната, за да стане на страница, изглеждаше като кожата от всяка друга част, но беше тайна. Това беше брачната им татуировка — допълвана и все по-хубава с всяка изминала година, каквато беше и любовта им. Смехът на мама изведнъж премина в плач и тя сложи ръка върху устата си, сякаш за да спре тъгата и копнежа по целувките, които й липсваха.

Отгърнахме следващата страница.