Алис Бродуей
Мастило (25)

Двайсет и пета глава

Седмиците минават — една, след нея втора — и най-накрая ръката ми е напълно оздравяла. Ще остане белег, но той няма да ми попречи да я използвам. Страшно съм развълнувана, че ще мога да се върна в студиото и пак да работя — така ми липсваше всичко това. Освен това предпочитам да съм навсякъде другаде, но не и вкъщи. Мама непрекъснато мълчи, но не си признава, че е притеснена, а това ме кара да се чувствам още по-неспокойна.

В понеделник сутринта отивам рано в студиото и Обел ми отваря вратата. Подготвяме си нещата за деня. Все ми се иска да го попитам защо ме накара да нарисувам Знахарката преди две седмици — дали си въобразявам, че толкова много приличам на нея — но винаги когато имам възможност, не мога да събера смелост.

Потънала съм в мисли и не забелязвам кога е влязъл Карл, докато не минава покрай мене и бута мастилниците.

— Леора, внимавай! — провиква се ядосано Обел. Хвърля ми един парцал и докато почиствам мастилото, бузите ми пламват.

Защо просто не мога да кажа: „Карл беше“? Защо позволявам на всеки да ме тъпче и да ме кара да се чувствам като непохватно дете? Подигравателната усмивка на Карл допълнително ме вбесява и ръката ми стисва още по-силно изцапания с мастило парцал, докато си казвам, че трябва да се успокоя. Опитвам се да дишам равномерно и да се отпусна, изпирам парцала и го оставям върху крана.

— Хей, вие двамата — казва Обел и си взима от масата ключовете и кожената чанта. — Трябва да свърша една работа, а и за сутринта няма записани часове. Днес ще отворим малко по-късно. Докато ме няма, ще почистите хубаво студиото. Изметете и пода. — Мята чантата си на рамо и излиза през задната врата.

Поглеждам Карл, който както обикновено изглежда самодоволен и неприятен.

— Мисля, че никой от нас не е склонен да прекарва с другия повече време, отколкото се налага — казва той и взима няколко препарата от шкафа. — Предлагам единият да чисти в студиото, а другият — тук.

Свивам рамене в знак на съгласие и си избирам задната стая. Така Карл ще трябва да мие и тоалетните.

Чистенето ми действа като благотворна терапия и скоро забравям за всичко наоколо. След около час се изправям и се оглеждам дали не съм пропуснала нещо. Струва ми се, че всичко е наред, и си взимам книгата. Чувам, че на вратата на студиото се звъни. Сигурно е дошъл клиент. Карл очевидно отваря и долавям неясни гласове. Вероятно му предлага да дойде по-късно, когато Обел ще е тук.

Половин час по-късно Обел се връща и сякаш е в добро настроение, след като си е свършил работата. Задната стая изглежда подредена и блести от чистота.

— Благодаря ти, момиче — Обел се усмихва и закача чантата си.

Тръгва към студиото с ключовете си в ръка и аз го следвам.

Още преди да прекрача прага, чувам познатото бръмчене на машинката за татуиране. Обел спира рязко, ключовете му издрънчават върху плочките на пода и Карл вдига поглед. Чува се бавно щракване и машинката спира да работи. Оглеждаме мястото на действие в смразяваща гробна тишина.

Карл е татуирал клиента сам, без надзор. Мъжът надига глава. На фона на черния стол лицето му изглежда бледо, а по веждите му блестят капчици пот, избила от болката. Очевидно озадачен от внезапната тишина, а може би и облекчен, че за малко ще си почине, той се надига и сяда. Обел пристъпва напред и взима машинката от ръката на Карл.

— Аз ще продължа. Карл, иди отзад. — В гласа му се долавя каменна студенина, от която ме побиват тръпки.

Карл почервенява и влиза в задната стая с високо вдигната глава. Обел се обръща към клиента:

— Извинете ме за момент — става и тръгва след Карл. — Леора, приготви ми мастилата.

Бързичко изваждам всичко необходимо и го подреждам, без да отроня дума. Докато минавам покрай вратата на задната стая, чувам гласа на Обел — тих, но изпълнен с трудно сдържан гняв.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Той шепти, но в тихия му глас гневът звучи още по-яростен. — Даваш ли си сметка за поразиите, които можеше да натвориш?

Поглеждам клиента, който продължава да чака на стола, и му се усмихвам, за да го успокоя, но усмивката ми вероятно ме издава колко засрамена се чувствам. Чудя се дали след всичко това Карл може да получи работата. Чува се звук от стържене на стол по пода и после тишина.

Обел се връща и изглежда напълно спокоен. Превключил е на режим „татуиране“ и си приказва с клиента за татуировката му. Освобождава ме с махване на ръка и тръгвам към задната стая.

Карл е седнал на един стол и изглежда засрамен като непослушно малко дете. Когато влизам, той се изправя.

— Можеше да се застъпиш за мене.

Толкова съм шокирана от думите, че не мога да отделя поглед от него. Той ме гледа с пълно презрение.

— От къде на къде? — Гласът ми трепери. — Това, което направи, беше пълна лудост.

Продължава да държи ръкавиците си и си представям изцапаните им с мастило и кръв пръсти. Хвърля ги ядосано в кофата за боклук.

— Падаш ли си по него? Това ли е причината? — Карл почервенява. — Любимка си му още отначало. — Изглежда готов да се разплаче или да ме удари, или и двете.

— Защо го направи? Беше наясно, че ще побеснее.

Той свива рамене.

— Не съм го планирал, но когато клиентът влезе, просто… си помислих, че като види на какво съм способен, Обел ще започне да се отнася с мене сериозно…

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. — Не знам защо се опитвам да го утеша, но му го казвам със спокоен тон. Сядам на един от високите столове пред тезгяха. — Просто му дай малко време да се успокои.

— Той те харесва. — Карл вече мрънка. — Може да кажеш някоя добра дума за мене. Леора, не мога да си позволя да загубя тази работа, чуваш ли? Баща ми ще ме убие.

Чудя се какво да кажа. Виждам, че съжалява, че е изплашен, но за какво ми е да се застъпвам за Карл Новак?

— Слушай какво! Недей просто да седиш и да се правиш, че не съм тук, Леора! — Карл ме хваща за рамото, впива пръсти в кожата ми и се опитва да ме обърне. Аз се отскубвам, но в този момент столът ми се подхлъзва. Чувам как Карл изхълцва, но нямам време да протегна ръката си и да омекотя падането.

Последното нещо, което виждам, преди главата ми да се удари в плочките на пода и да ми причернее, са ботушите на Обел, които крачат към нас.