Алис Бродуей
Мастило (41)

Четирийсет и втора глава

Когато си стигам вкъщи (вече е трудно да се нарече мой дом), надничам през прозореца, за да видя дали тя е вътре — мама — Софи. Няма и помен от нея, лампите не светят, палтото й не е на закачалката. Опитвам се да отворя вратата. Заключена е. Изваждам си ключа, отключвам и влизам. Посреща ме миризма, на която обикновено човек не обръща внимание — букет от аромати, присъщи за всеки дом. Тя би трябвало да ни действа успокоително, но сега ми призлява от нея.

Провиквам се, готова да избягам, ако ми отговори, но всичко е тихо. Качвам се в моята стая, за да си стегна наново багажа. Ще ми трябват чисти дрехи, в банята намирам бинтове, които ще взема, за да си сменя превръзката на новите татуировки. Да не си забравя и блока с всичките ми скици. Май беше под леглото. Напипвам нещо твърдо и хартиено. Измъквам го и докато съм още наполовина под леглото, чувам стъпки по стълбата.

Когато влиза в стаята ми и ме вижда, се чувствам като момиченцето от приказките, които ми разказваше татко. Момиченцето, което се събужда в бърлогата на семейство мечки. Онова, което бяга, за да отърве кожата, като вижда свирепия им поглед и бъркотията, която е оставило след себе си. Ще ме убие, мисля си аз. Жива ще ме изяде. Измъквам се изпод леглото.

Твърде късно е да бягам — мечката ме е хванала. Нахвърля се върху мен със застрашително мълчание. Предпочитам да беше изревала. Протяга ръце — пръстите й са като нокти на граблива птица. Свивам се до леглото, но няма накъде да бягам. Тя ме сграбчва. Ръмжи, а думите й хапят.

— Глупачка с глупачка такава! Глупачка и идиотка! Какво направи? Какво направи?

Аз се дърпам и се опитвам да се освободя, но тя е по-силна от мене. За миг тялото ми се стяга, за да посрещне удара.

Но тя не ме поглъща, тя ме гали. Не ръмжи гневно, а плаче и шепти. Отпускам се и усещам огромна умора. Не мога да се боря с мечка, не мога да се боря и с нея. Оставям я да ме прегърне и да ми говори нежно. Сълзите ми напират, готови да бликнат. Но ръцете й са ме обгърнали и се чувствам защитена.

— Глупаче с глупаче. — Шепне с такава нежност, че може да те разплаче. — Ужасно съжалявам, Леора, слънчицето ми. Извинявай много. Трябваше да ти кажа. Трябваше да ти се доверя. — Тя гали косата ми, все едно съм дива котка, която трябва да бъде укротена, защото е готова всеки момент да скочи и да избяга. Което не е много далеч от истината.

Аз се премествам малко встрани и запалвам нощната лампа до леглото ми. И двете присвиваме очи и мигаме една срещу друга, докато свикнем с ярката светлина.

— Почакай малко тук — казва тя и става. — Моля те, само да взема нещо. Веднага се връщам.

Идва след минута и ми подава пакет, увит в хартия. Седнала съм на леглото и развързвам панделката върху хартиената опаковка. Вързана е стегнато и се налага да я разхлабя със зъби. Най-накрая успявам и я захвърлям настрани. За секунда се залепва за одеялото, преди да падне до леглото. Хартията е дебела — по-скоро прегъната, отколкото надиплена около съкровището, което мама е скрила вътре. Оставям я да се разгъне и докато се изправя, пергаментът сякаш въздиша облекчен, след като си е разхлабил колана.

Вътре виждам книга. Нещо като книга. По-скоро тетрадка — без надпис на корицата или отстрани, който да издава съдържанието. Предната и задната страна са еднакви. Опитвам се да разбера от коя страна се отваря. Усещам под пръстите си меката плюшена текстура на старата хартия. Отварям корицата — няма нищо, обръщам я наопаки и пак опитвам.

Едва тогава виждам красивото бледо лице на Знахарката и я хвърлям на земята.

— Нямам нужда от още една книга с приказки, мамо. За какво ми е? — Надявах се да видя нещо — каквото и да е — което ще ми даде някакво обяснение за всичко случващо се. Искаше ми се да е нещо, което ще внесе известен ред в объркания ми живот. Но не, получавам още една книга за Знахарката.

— Моля ти се, миличка — казва нежно тя. — Това не е приказка.

Гледам известно време книгата с цялата ненавист, която намирам в себе си. Но след това я вдигам. Отгръщам първата страница с образа на Знахарката и виждам, че това не е приказка — тук няма „имало едно време“ или „живели дълго и щастливо“. Това е дневник — не, това е писмо. Послание.

— Нейно ли е това? — питам аз. Мама кимва. — Така ли е изглеждала? — показвам на мама рисунката на първата страница.

— Да, това е тя. Тази рисунка баща ти я нарисува и запази. Той беше не само дерач, но и талантлив художник. Показа ми я, за да видя приликата между вас. Каза ми, че според Бледите родната ти майка е пряк наследник на Морая и Знахарката и приликата лесно се вижда. Така че той е направил рисунката, но тя е написала текста. Това е нейната история. — Тя наднича през рамото ми. — Така и не я прочетох. Пазих я за тебе, да ти я дам при подходящия случай. — Тя въздиша и приглажда косата ми зад ухото. — Все не намерих подходящ случай.

Отгръщам страниците, изписани с красив наклонен почерк.

— Мамо, това го е писала, когато е била бременна. — Колкото и да не искам, изпитвам вълнение и показвам на мама пасажа, на който съм попаднала.

През цялото време се движиш, мъниче. Станало си толкова голямо! Обожавам да държа ръце върху корема си и да усещам крачетата ти да се плъзгат под тях. Мисля, че и ти ме усещаш. Много се изморявам, но ти го заслужаваш.

Няколко страници по-нататък този почерк прекъсва и историята е довършена с друг.

— Гледай, към края някой друг е писал.

Не знам кой е довършил историята и кой е попълнил липсващата информация. Трябваше да науча по-рано. Преди татко да умре, преди да се случи всичко това. Мисля си, че така ми се иска, но не съм сигурна. Може би стана по-добре, че при цялата тази бъркотия през последните месеци мама се държеше като моя родна майка. Не знам какво ще бъдем една за друга оттук нататък, но тогава имахме нужда да сме заедно.

Както и да е. Те (които и да са били), те не знаят края. Моята история не свършва тук, тя продължава.

Не знам в каква степен е запозната с живота на родната ми майка. Лицето й не издава нищо — изглежда уморена и угрижена. И тъжна. Изглежда страшно, ужасно тъжна.

— Разкажи ми, мамо — прошепвам аз. — Разкажи ми всичко.

— Джулия ни запозна — казва тя, загледана в шарките на покривката върху леглото ми. — Нас двете. Имаше задача да се отърве от тебе, защото редовно обискираха жилищата на Бледите и взимаха децата им. Ти с твоята бледа кръв във вените представляваше опасност.

— Да не би да искаш да кажеш…?

Тя се усмихва тъжно.

— Не можеше. Не й даваше сърце да извърши такова ужасно нещо. Тя ме потърси, Леора. Преди да забременее, й бях направила няколко разчитания и тогава се сприятелихме. Живеех в покрайнините на града. Тя се появи на вратата ми. Държеше те, увита като вързопче, върху своя пораснал корем.

Тогава чувам въздишката й на облекчение, че е казала истината и повече няма да й се налага да лъже.

— Ти беше красива. Перфектна. Никой нямаше да разбере откъде си. Ако някой научеше коя е майка ти, нямаше да те оставят жива. Идеята беше да те кръстя и да станеш моя дъщеря.

Престрашава се отново да ме погледне и гали ръката ми. Не се обръщам към нея, но и не помръдвам.

— Когато за първи път развих одеялото и свалих дрехите ти, го видях. Леора, ти вече беше белязана. Само че не като всички с черно мастило — белегът беше пурпурен. Това малко бебе, което знаех, че принадлежи на Бледите, беше също като Морая. Ти беше белязана по рождение, кръстена по рождение. Знаех си, че това е знак, че си добра. Също като Морая — повтаря замислено тя. — Твоят белег беше замаскиран с черно мастило, така че никой да не познае какво има отдолу. И ти стана моето малко момиченце.

В този момент я поглеждам. Истина ли е това?

— Бяха минали шест месеца, откакто живеехме заедно с тебе, когато се появи баща ти, който искаше да те прибере при себе си. През цялото това време се беше опитвал да те открие, да разбере дали изобщо си жива. — Изтрива ръце в полата си и клати глава. — Веднага разчетох какво беше направил, и го намразих. Той беше по-лош и от Бледите — беше ни предал и беше преминал на другата страна. Осквернител, който трудно може да се нарече човек.

Тя нежно придърпва ръката ми в скута си и си играе с пръстите ми.

— Нямаше да го предам на властите — все пак беше твой баща, но нямаше да го допусна да се приближи на по-малко от километър до тебе. Той продължи да идва и един ден само за да му затворя устата, го пуснах да влезе. Предполагам, че се досещаш какво е продължението на историята. Влюбихме се. Той се съгласи да започнем нов живот заедно в Сейнтстоун. Гарантирах за него, помогнах му да легализира татуировките си пред правителството. Излъгах заради него. Когато се преместихме в тази къща, бяхме просто една женена двойка с очарователно бебе. Никой не знаеше нищо, никой не подозираше нищо. Моите родители не одобриха брака ни. Баща ми също имаше дарбата да разчита татуировки, и разбра, че има нещо нередно. Когато отказах да му кажа какво е, двамата с мама се отрекоха от мене. — Тя изглежда натъжена. — Но пък аз имах свое семейство. Ти беше нашата добре пазена тайна. Самата ти не знаеше, че си тайна.

При тези думи трепвам и я поглеждам.

— Значи цялата история, че съм била болна, че двете с Верити сме били заедно в родилното, че си срещнала татко в сградата на правителството, е измислица, така ли?

Мама кимва.

— И двете с Верити не сме родени на една и съща дата?

Тя поклаща глава.

— Не, миличка. Ти си около девет месеца по-голяма от нея, горе-долу толкова, защото не знаем със сигурност кога точно си родена.

Засмивам се студено.

— Значи не познавам истинската си майка, не знам къде съм родена и дори не знам рождената си дата? И никога не ти е минавало през ум, че да криеш всичко това от мене, е ужасна, жестока идея?

Мама разтрива рамото ми, сякаш ме моли да й простя.

— Скъпа, това беше най-трудното и най-лошото нещо, което съм правила в живота си. Всеки ден исках да разкажа и на теб, и на всички останали.

Повдигам вежди.

— А ти пък беше най-хубавото и най-красивото нещо, което ми се е случвало. Опитай се да разбереш. Ако баща ти е бил дамгосан с гарван в Ривъртън само защото е помогнал на един от Бледите да се спаси, представи си какво биха направили, ако разберат, че си дете на такъв човек? Наследник на Знахарката? Само си представи, ако узнаят, че си оцеляла?

Тя въздиша тежко и в тази въздишка се долавят плач и разкаяние.

— Знам, че не е правилно, Леора, и сигурно не е кой знае какво, но животът ти беше в опасност и аз успях да го запазя. Мисля, че баща ти искаше да ти каже. Смятам, че точно затова ти подари медальона. Като знак за вярност към Бледите.

Изваждам медальона и го разглеждам. Значи това не е листо, а перо.

— Как така никога не съм успяла да го разчета по тебе?

— Често съм се чудила как не го виждаш. Мислех си, че татуировките ни ще ни издадат. Предполагам, че често пъти виждаме онова, което имаме потребност да видим — понякога истината е толкова заплетена, че ни е много трудно да я разгадаем.

Намръщвам се и се опитвам да разбера думите й.

— Но не всичко е пълна лъжа — ти си отбелязана на родословното ми дърво, защото си моя дъщеря. Може да си дошла по нетрадиционен начин, но си моя — ти ме направи майка в мига, в който те поех в обятията си. Знаеш го, нали? Ще те разбера, ако вече не ме възприемаш по този начин, но за мен винаги ще бъдеш моето момиченце — детето, което отгледах и което боготворях всеки ден, откакто влезе в живота ми. Готова съм да направя всичко за тебе, дори да не чувстваш нищо към мен.

Вече се е стъмнило. Главата ме боли и си придърпвам нагоре завивката. Всичките ми емоции са се изпарили. Не знам как да реагирам или какво да чувствам. Не мога да подредя нито едно от тези неща в пъзела на живота си.

Тук мама млъква. Завива ме хубаво, както правеше, като бях малка, и излиза. Лежа будна и се опитвам да измисля какво да правя. Не искам да оставам тук и да се преструвам, че всичко е както преди. Всичко е различно. Всички са държали в тайна от мен собствения ми живот. Отсега нататък искам аз да се разпореждам с него и да видя дали ще се справя.

— Но — прошепвам на себе си, — няма смисъл да си тръгвам посред нощ и да се скитам из улиците, когато си имам такова уютно легло.

Вслушвам се в съвета си и най-накрая в малките часове на нощта заспивам. Ще взема решение утре сутринта. Думите от тетрадката се преплитат със сънищата ми.

Сънувам мъж, дамгосан и прогонен от собствения си народ.

Сънувам жена, приличаща на Знахарката, която се влюбва в Белязан мъж.

Сънувам неодобрението на семейството й.

Сънувам стегнатия й бял корем, който расте и хубавее.

Сънувам малкото й бебе и немощното й тяло. Изчерпала е всичките си сили, за да дари живот на този свят.

Сънувам бебето, белязано по рождение.

Сънувам смъртта на Знахарката и риданията на Белязания мъж.

Сънувам писъците на баща и дете.

Сънувам как върви през гората.

Сънувам жена, която крие бебето.

Сънувам онази, която притиска бебето до гърдите си, сякаш за да покаже, че празнотата в душата й е вече запълнена.

Не сънувам нищо, нищо, нищо.

Когато се събуждам, мама вече е отишла на работа. Не съм много сигурна в какви взаимоотношения сме, но умът ми е по-бистър и нещата ми се поизясняват. Докато реша какво да правя, ще остана тук. В чайника има вода, а в бурканчето — чай. Ще направя една запарка — нали чаят решава всички проблеми?

Докато си сипвам втората чаша, на вратата се чука.

— Софи? — провиква се Верити. — Вътре ли си? Нося писмо за Леора.

Поемам си дълбоко въздух, ставам и отварям вратата.

Ако има един-единствен човек, когото за нищо на света не бих наранила, ако има един-единствен човек, който е напълно невинен в цялата тази история — това е Верити. Тя стои пред мен със зяпнала уста и плик в ръка. Опитва се да заговори, но няма какво да ми каже. Просто ми подава писмото и си тръгва. Обръща се веднъж и ми хвърля поглед, който казва много повече от всичките думи, които някога би могла да изрече.

Аз не се опитвам да я спра.

Просто гледам как най-добрата ми приятелка си тръгва от моя живот.

Седя на масата и гледам държавния печат върху плика. Удрям по плота с юмрук и изкрещявам от мъка, яд и безсилие. Исках да й кажа толкова много неща: да й се извиня, да разбера как се е чувствала след всичко, което се случи. Сигурно продължава да работи на същото място, иначе нямаше да ми носи официални писма. Дали е добре? С Обел и мама беше по-лесно — всички имахме тайни, на всички ни се налагаше да прощаваме. А Верити винаги е била добра, винаги е била смела, винаги е била на моя страна, винаги. Аз не я заслужавам. Аз я предадох.

Оставям писмото на масата и не откъсвам поглед от него, докато изливам останалия чай в умивалника. Не мога да го допия, защото ми се повръща. Не обръщам гръб на писмото, сякаш е някое отровно насекомо, готово да отлети.

Приближавам се към масата и го взимам оттам.

Чувала съм легендата за една девойка, на която подарили кутия и й казали никога да не я отваря. Всеки знае, че подарък, който не можеш да отвориш, не е никакъв подарък, а проверка. Тя не издържала проверката — отворила кутията, от нея излезли всички злини и тръгнали по света. Когато чуем тази легенда, само поклащаме глава — глупаво момиче. Вината е изцяло нейна.

Счупвам восъчния печат. Прочитам писмото.

Скъпа Леора,

Готова ли си с отговора на моя въпрос?

Ела в сградата на правителството утре в 10 часа. Записала съм ти час за детектора на лъжата и после ще поговорим.

Мел