Алис Бродуей
Мастило (26)

Двайсет и шеста глава

— Сигурна ли си, че не искаш да извикам лекар? — Обел е загрижен, но и намръщен. — Много е червено.

Внимателно си обръщам главата наляво и надясно и разтърквам натъртеното място на челото. Усещам, че се е образувала голяма цицина.

— Добре съм. Клиентът, когото Карл татуира, сигурно е по-зле от мене. — Опитвам се да се изправя, но ми се завива свят и пак сядам на стола. — Тук ли е още? Иди да го видиш.

Обел поклаща глава и ми подава чаша с вода.

— Изпратих го да си ходи, когато чух, че Карл ме извика. И без това мястото трябва да заздравее преди следващия сеанс. — Усмихва се, но щом затваря очи, усмивката му изчезва. — Знаеш ли как се изплаших бе, момиче? Помислих си, че те е убил. — Гласът му се разтреперва и той млъква. — Това момченце — изсъсква той. — Бях наясно, че си има трески за дялане, но чак такова нещо не съм допускал. Между другото, той напусна. Казах му да не се връща.

— Всъщност… той не беше виновен. — Не мога да повярвам, че защитавам Карл. — Беше разстроен и ядосан, но не е искал да падна. Сграбчи ме за ръката и столът се подхлъзна. — Колието от татко е излязло от блузата ми. Искам бързо да го прибера, но от рязкото движение ми се завива свят.

— Леора, аз не съм сляп. От момента, в който двамата влязохте тук, стана ясно, че се мразите. Може би не беше добра идея да ви карам да се състезавате за постоянна работа.

— Не се обвинявай за това, Обел. Станало е, но нали него вече го няма? Състезанието свърши.

Дори и когато успокоявам Обел, картината как Карл ме стисна за ръката, е все още пред очите ми. Слава богу, Обел ме оставя на мира и само след миг чувам успокоителната мелодия на врящия чайник. Усмихвам се лекичко.

— Чаят решава всички проблеми. Така казва майка ми — провиквам се аз.

Обел поглежда към мене и се усмихва.

— Може и да не решава всички проблеми, но със сигурност помага.

Наблюдавам го как сипва, разбърква. Ръцете му не трепват и дори приготвянето на чай е истинско изкуство, когато го прави той. В този момент си давам сметка защо се чувствам в безопасност с Обел — той ми напомня за татко.

Подава ми едната чаша и сяда срещу мене. Отпива от чая, навежда се напред и изведнъж ми се вижда много изморен.

— Голямо разочарование. А ми се видя много обещаващ. Както и да е, много съжалявам, Леора. Но вече няма да се налага да го виждаш.

Държа чашата с треперещи ръце и се усмихвам на Обел. Изпитвам известно облекчение. Не съм се лъгала за Карл, за това, че трябва да внимавам с него, но вече няма да се налага. Сам оплеска всичко. Вече няма да ми пречи да се занимавам с единственото нещо, което ми се отдава.

— Ами — Обел става, — стой си тук и си почивай!

В този момент не мога да се удържа.

— Нарочно ми даде да прерисувам илюстрацията на Знахарката, нали?

Обел се обръща към мене.

— Какво искаш да кажеш?

Не свалям поглед от него. Най-накрая той свива рамене и отново сяда.

— Да, видях, че се смути — от приликата, предполагам. Но, Леора, ти наистина страшно приличаш на нея. Мислех, че го знаеш. Особено като се има предвид кой е баща ти.

Кой е баща ми?

— Познавал си баща ми? — питам аз, а гласът ми е по-писклив, отколкото си мисля. — Познавал си баща ми, а не си ми казал?

Обел се размърдва на стола си.

— Баща ти беше важен човек. За мнозина беше изключителен.

Продължавам да го гледам, без да откъсвам поглед, с което искам да му покажа, че обяснението му не е достатъчно, че очаквам още.

— Слушай, Леора, повярвай ми — Обел се премества така, че да ме гледа право в очите, — наистина познавах баща ти — бегло — и разбира се, бях чувал за него, преди да дойда тук. Както повечето от нас.

— Нас? — сопвам се аз.

Той слага ръка на челото си.

— Човек не знае какво трябва да направи — промърморва по-скоро на себе си. И продължава: — Леора, баща ти… Той е причината да дойда в Сейнтстоун. Последвах го. Послушах го, както направиха много хора. Той ни вдъхна надежда, че нещата могат да се променят — че Бледите могат да заживеят редом с Белязаните. — Аз зяпвам от изненада, той млъква и ме поглежда. — Толкова приличаш на нея. Мислех, че те е подготвил…

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че аз по някакъв начин съм свързана със Знахарката? С първообраза на Бледите? И че баща ми не е имал проблем с това? — гласът ми става висок и пронизителен.

Самата мисъл за това ми звучи абсурдно, затова се засмивам, но Обел не реагира.

— Защо ме накара да я рисувам, ако не искаш да ми кажеш всичко? — Стисвам подлакътниците на стола, защото наново ми се завива свят. — Не трябваше да ме подмамваш, ако не искаш да задавам въпроси. Защо? Смяташ ли, че искам да бъда свързвана с проклетата вещица на Бледите?

Виждам, че при тези думи Обел трепва, но продължавам:

— Всички знаем легендата, Обел. Тя е проклета, тя е странна, тя е онази — забравената. И ти искаш да ми кажеш, че аз съм като нея?

— Забравена ли е, Леора? — Той се взира в лицето ми, сякаш за да измисли какво да каже. — Наистина ли е забравена? Май достатъчно знаеш за нея. Твоите приятели, разбира се, също. — Навеждам глава в знак на неохотно съгласие. — Струва ми се, че тя е една от най-запомнените жени в нашата история.

— Говориш за нея така, сякаш… сякаш има значение. Бледите вече ги няма, прогонени са също като нея. Обел, аз не съм някоя глупачка. Не съм и дете.

Той продължава да ме гледа хладно и изпитателно.

— Я ми кажи, Леора. — В привидно спокойния му глас се долавя нотка на отчаяние. — Спомняш ли си жената, която искаше да си татуира листо, за да помни мъртвото си дете? Онази, която искаше детето й да присъства в родословното й дърво?

— Ти ме накара да престъпя закона — кипвам гневно аз, но Обел изправя глава, сякаш за да покаже, че нищо лошо не е извършил.

— Защо го направихме тайно? Защо това дете не може да бъде открито запомнено? Ще ти кажа каква е причината. Лонгсайт толкова го е страх от Бледите, че не разрешава дори бебе на един ден, което е умряло, преди да е татуирано, да се помни. Страхува се, че ако помним такова бебе, ще започнем да помним и Бледите. Говори пред целия народ, че Бледите представляват заплаха, докато той самият е най-опасният човек, когото познавам.

Гледам го с широко отворени очи. Сащисана съм не само от думите му, но и от настойчивостта и емоциите му. На мястото на спокойния и сдържан мъж, когото съм познавала, виждам човек, който е натъжен от думите, които току-що е изрекъл.

— Това не е вярно — казвам тихо. Сърцето ми бие с такава скорост, че не мога да мисля.

Сега говори спокойно.

— Защо според тебе правителството обръща такова голямо внимание на разни отчети и татуировки? Защото искат да знаят всичко за тебе, за да могат да те държат под контрол. Сигурни са, че Бледите организират бунт. Толкова са сигурни, че заради това са в състояние да жертват и собствените си хора. И от какво толкова се страхуват, Леора? — Той се навежда напред и лицето му изведнъж става сериозно. — Страхуват се от някакъв караконджул, измислен да плаши децата. Запитвала ли си се някога наистина ли са толкова страшни Бледите? Или просто ни внушават, че са такива?

Затварям очи. Смъдят от умора и от всичките сълзи, които сдържам в себе си. Искам да заспя, искам да се сгуша и да изключа света около себе си. Искам да се върна към предишния си живот — преди публичното дамгосване, преди да чуя предупрежденията на кмета Лонгсайт — онзи, в който Бледите бяха за мене просто илюстрации в книга.

— Не се опитвай да изкараш Бледите криворазбрани — прошепвам аз. — Ходил си в музея, минавал си през онази зелена врата. Бледите са чудовища — поклащам глава и намирам сили да се размърдам.

— Помисли за баща си, Леора. Той не би искал да изпитваш такива чувства.

— Не спирам да мисля за него. — Опитвам се гласът ми да не затрепери. — Не знам защо смяташ, че баща ми има нещо общо с вещиците и Бледите.

— Леора, баща ти се бореше за свобода, равенство и единство — той изпъшква от безсилие. — Един ден ще разбереш.

Тръгвам към задната стая, но за момент се обръщам.

— Благодаря ти, че направи деня ми още по-гаден. Мислех, че не е възможно. Сигурно си доволен.

Влизам, като едва сдържам гневните си сълзи, взимам си чантата от закачалката и се увивам с шала. Поглеждам през отворената врата и виждам, че Обел още е в студиото, седнал на своя стол и отпуснал глава в ръцете си.

Отварям тежката врата и когато се тръшва зад мене, не се обръщам.