Алис Бродуей
Мастило (3)

Трета глава

Докато тичам през площада, покрай Залата на Страшния съд и музея, се опитвам да си спомня книгата на татко, да си представя всяка страница, която отгръщах, всеки момент от живота му. Докато минавам покрай хората, не мога да спра да разчитам татуировките им:

Четиринайсетгодишна, обича музика, мрази сестра си.

Обича любовницата си, измамил е жена си.

Кучето й е по-добър приятел от всеки човек, когото познава.

На петдесет и шест, но се чувства на осемдесет — многобройните болести са й отнели радостта.

Минавам покрай пекарната и продължавам да тичам. Трябва да се прибера вкъщи, далеч от шума, далеч от зрителната какофония, далеч от грачещите срещу мен гласове.

Не мога да си избия от главата бръмченето на машинката. Гарван. Бях забравила за онзи ден до днес. Онзи ден…

Бях малка — може би на осем години. Беше късно следобед, всеки момент чакахме татко да се върне. Аз си играех горе, когато някой почука на вратата, за кратко долових гласове и скоро след това чух, че се тръшна. Слязох долу да питам мама кой беше, и разбрах, че за първи път съм сама вкъщи. Отворих вратата и погледнах по улицата — в далечината се ветрееше червеният шал на мама. Тя вървеше бързо, а мъжът до нея подтичваше, за да не изостава. Знаех, че не трябва да съм сама, затова тръгнах след майка си, а вратата след мен се затвори. Почти ги настигнах, когато завиха по една улица — отправяха се към дерачницата — там, където работеше татко. Вървях на известно разстояние от тях и през цялото време ми се искаше да извикам: Мамо, аз съм тук. Забрави да ме вземеш със себе си, но устните ми не помръдваха и глас не излизаше.

Пред поочукания метален склад на дерачите се беше събрала група хора, които се бяха навели и гледаха нещо. Те се отместиха, за да направят път на мама.

Един мъж разтревожено обясни:

— Беше злополука. Изглежда по-зле, отколкото е всъщност. Един ковчег падна и го удари по главата. Разтоварваха ги, за да започнем да работим по тях…

Мама мина покрай него, без да обръща внимание на думите му. Когато хората се отдръпнаха, видях татко да седи на земята, а върху главата му притискаха сгънато парче плат. Импровизираната превръзка беше почервеняла, а косата му изглеждаше мокра. Примигна, отвори очи и като видя мама, протегна ръка.

— Добре съм, скъпа. Само леко чукване. Няма нужда да викаме лекар. Просто ми трябва малко почивка — докато говореше, татко леко потрепваше.

— Ох, Джоел! — каза тя. — Какво си направил? — беше по-скоро ядосана, отколкото уплашена и разбрах, че татко не е толкова зле.

— Просто злополука. Никой не е виновен. Ще се оправи — повтори мъжът.

Помислих си, че може да се ядосат, като ме видят, затова хукнах към къщи. Вратата беше хлопнала зад мен, когато тръгнах след мама, но намерих един полуотворен прозорец и влязох през него вътре.

Смрачаваше се, когато мама и татко се прибраха. С тях беше и Джулия, майката на най-добрата ми приятелка Верити.

— Тази нощ ще остана да спя тук долу — каза татко и се прозина. Мама му направи легло от възглавници и одеяла на пода до камината, защото татко беше твърде висок да се побере на дивана. Аз седях на стълбите и слушах приглушения им разговор.

— Не знаех на кого да се обадя — прошепна мама. — Взел е обезболяващи, но ще му трябват и няколко шева.

— Не биваше да ме забъркваш в това. Ако Саймън разбере… Не проумявам защо направо не го заведе на лекар — Джулия беше ядосана или може би уплашена.

— Знаеш, че не мога. Моля те, Джулия!

Джулия въздъхна.

— Знаеш ли колко е рисковано? А и аз не съм медицинска сестра.

— Джулия, никой нищо не е видял, той го е покрил. Както и да е, шиеш жени всеки ден. Моля те. Няма към кого да се обърна.

Последва пауза и после се чу:

— Кипни вода! Имаш ли бръснач? Джоел, ще те щипе.

Никой не се сети да ме потърси. Бяха твърде заети. Затворих се в стаята си, докато всичко утихна. Трябва да е било среднощ, когато се промъкнах да го видя и да се уверя, че е добре. Гърбът му се надигаше равномерно, а дишането му се чуваше като леко похъркване. Главата му беше превързана, но бинтът се беше изхлузил — може би татко го е дръпнал в съня си — и видях какво има отдолу. Джулия беше избръснала косата му около раната и на тила му личеше тъмна линия. Видях стегнатите шевове, събрали кожата, и усетих аромата на лековитите билки, смесен с миризмата на кръв и пот.

Бръсначът беше разбулил скрита тайна. Истината беше излязла наяве.

Цяла-целеничка. Сцепена на две, но съединена с шевовете. Стара татуировка, която преди не бях виждала.

Рисунка на гарван.