Алис Бродуей
Мастило (28)

Двайсет и осма глава

Когато се събуждам на зазоряване, все още съм на дивана под одеялото, с което сигурно мама ме е завила снощи. Диванът е доста къс и всичко ме боли, защото цяла нощ съм спала свита.

Мама ме е възпитала да вярвам в реда. Ако го спазваш, животът ти ще бъде мирен и щастлив. Като ученичка много обичах правилата, защото така бях спокойна и знаех какво трябва да правя, какво беше необходимо, за да се представя добре и да ме хвалят учителите. Вярата ми в системата — в нашите символи и вечните ни ценности — винаги е била непоклатима. Ако спазвам законите, всичко ще е подредено, приятно и сигурно.

Но законите повеляват, че ако татко е бил дамгосан с гарван, той не заслужава нищо друго, освен огъня на Страшния съд.

Законите повеляват, че душата му вече е била отредена за унищожение.

В такъв случай защо изобщо се боря за спасението на книгата му, като той вече е обречен? А ако наистина е така, може ли едно-единствено провинение да унищожи добрия човек?

За първи път поставям под съмнение вярата си и това страшно ме плаши.

За първи път искам да променя законите.

За първи път се питам: има ли значение какво казва кожата ти, ако на карта е поставена душата ти?

Още преди мама да е станала, когато едва започва да се развиделява, тръгвам за града. Стигам в музея точно когато го отварят, и искам да се срещна с Мел. Чакам известно време на рецепцията. По това време, когато магазините още не са отворили, наоколо е пусто и тихо. Разглеждам сложните рисунки по плочките на пода, за да избегна погледа на служителката на рецепцията. След малко ми съобщава, че мога да сляза.

Чукам на вратата и Мел весело ме подканя да вляза. В кабинета й заедно с нея е малко момиченце с маслинова кожа и дълбоки, тъмни очи, които ме наблюдават внимателно. Мел ме поздравява и ми го представя.

— Това е Изолда — когато вижда въпросителния ми поглед, пояснява: — Тя е моят повереник или чирак, така да се каже.

Момиченцето изглежда около шестгодишно и е облечено в миниатюрна версия на униформата на разказвачката Мел — пола и нагръдник. Изглежда, сякаш се е маскирало. Хвърля ми самоуверен поглед и сяда под бюрото. Оглеждам се със задоволство. Стаята е уютна и опасана с лавици с книги. От двете страни на разхвърляното бюро има по един удобен стол. Всичко тук създава усещане за топлина и спокойствие.

— Имаш ли време да поговорим? — позволявам си да попитам.

— Разбира се. Получи ли картичките ми? Аз може би трябваше да дойда до работата ти да те видя? Моля да ме извиниш, но менторството е нещо ново за мене. — Тя се засмива леко подигравателно. — Радвам се, че дойде. Аз тъкмо исках да ти покажа нещо, Леора.

Тя се обръща към момиченцето и му казва, че скоро ще се върнем, а мен ме извежда от стаята.

— Винаги ли си имала повереник? — я питам, щом вратата се затваря. — Много е мъничка.

Качваме се по една скърцаща дървена стълба, на която пише „Служебен вход“. Тя е много тясна и аз вървя зад Мел, която от време на време се обръща, докато говори.

— Не, невинаги. Повереникът е хранилище поради липса на по-подходяща дума за всичко, което знам. Искам да я науча на своите истории. — Тя се усмихва. — Сега е подходящото време, Леора. Сега е моментът да предам историите си на следващото поколение. Изолда трябва идеално да ги запомни и те да бъдат татуирани върху кожата й както трябва. Никъде не възнамерявам да ходя, но не искам утре да умра и историите да си отидат заедно с мене. Не е ли така?

Кимам в знак на съгласие, но се питам дали подобен живот не е необичаен за едно малко момиченце.

— А какво мислят за това родителите й?

Мел спира и на лицето й се изписва особено изражение.

— Няма родители — казва тихо тя.

Тогава се сещам и се изчервявам заради нетактичността си — разказвачите нямат семейство.

— Моля за извинение. Съвсем забравих, че… — Мел свива рамене. Тръгва отново нагоре, а дясната й ръка леко се плъзга по парапета. — За да станеш разказвач, трябва да нямаш семейство. Изолда е сираче. Мене са ме изоставили при раждането ми. Родителите ми май нямали възможност да се грижат за мене — опитвам се да кажа нещо, но тя вдига ръка. — Няма нужда да се извиняваш. Така, оказва се, е най-добре. Бях съвсем малка, когато ме набелязаха като кандидат за разказвач. Докато растях, ме наблюдаваха, за да са сигурни, че съм достатъчно умна, и когато бях на възрастта, на която е Изолда сега, ми определиха настойничка. Тя беше разказвачка, която ме обучаваше, точно както аз ще обуча Изолда.

— Затова ли нямаш родословно дърво? — питам аз. Докато се качваме по стълбата, виждам гърба й, осеян с истории, но семейство липсва. Наясно съм, че въпроси от този род може да са неуместни, но Мел ме предразполага да ги задам.

— Нямам никоя от традиционните татуировки. Не ми е разрешено. Кожата ми принадлежи на народа. Аз нямам своя история. Аз представлявам всички наши истории. — Говори с равен тон, но ми става някак тъжно, като си представя какво ли е да нямаш възможност да оставиш собствената си следа.

Качваме се на последния етаж и Мел ме води през друга врата, където не всеки може да влезе.

— А ето и книгите с легендите.

Обръща се към мене, а протегнатите й ръце сочат рафтове, пълни с книги. Помещението е декорирано в златно и червено. Библиотеките се редуват с картини. Натъпкани са с книги от кожа, но тези тук изглеждат различно. Вероятно са подвързани по друг начин, а не като книгите на мъртвите.

— Много приказки за лека нощ има тук, Леора. — Тя отива до един рафт и избира книга, която изважда много внимателно. — Във всички тези книги е събрана историята на нашето общество. Представляват изключителна ценност. И аз съм част от всичко това.

Тя ме поглежда, сияеща от гордост. Но единствената ми мисъл е ще помним историите ти, но кой ще помни тебе?

Разхождам се между рафтовете, вдишвам мириса на дърво, педантично поддържано и полирано с пчелен восък, и вадя случайни книги. Не са надписани с имена и се чувствам неловко, че не мога да се обърна към мъртвите и да им поискам разрешение да ги чета, както правя с нашите предци у дома. Нямат имена, просто съдържат поредици от легенди. Усещането е доста необичайно: една книга от кожа е нещо толкова интимно, а тези са напълно анонимни. Мел очевидно е превъзбудена, че е тук. Може би всичко това й напомня за нейната мисия. Тя се усмихва широко.

— Красиви са, нали?

Трябва да й задам този въпрос.

— Някога… поставяла ли си под съмнение всичко това? — престрашавам се аз.

Мел ме поглежда замислено.

— Обясни ми какво имаш предвид — казва благо тя.

— Ами дали… — Опитвам се да събера сили да задам въпроса, който се ужасявам, че ще прозвучи еретично. — Дали татуировките ни нямат никакво значение? Дали всичко това — посочвам с ръка рафтовете с книги — не е просто начин да бъдем накарани да сме добри? Дали — прошепвам аз — всъщност няма задгробен живот?

— О, миличка — тя слага ръка на рамото ми. — Това са все големи въпроси. Не се учудвам, че точно сега ги задаваш — смъртта кара умовете ни да се скитат из тъмни кътчета — Не й отговарям, но смятам, че е права. Никога преди не съм се замисляла за тези неща. — Може би ще се изненадаш, но почти всеки човек в някакъв момент си задава тези въпроси.

Поглеждам я.

— Така ли? Но всички ми се струват толкова убедени.

Мел ме пуска и прокарва ръка по рафтовете наоколо.

— Повечето са убедени. Но всички в някакъв момент са водили вътрешни битки. Задавали са си въпроси, проявявали са съмнения и накрая са повярвали. — Тя се усмихва съчувствено. — Убеждението ми се основава на факти, Леора. Тези легенди са предавани от уста на уста от памтивека. Ако сравниш тези книги, ще разбереш, че в основата си историите са еднакви. Думите, които са използвани по мое време, са същите, с които легендите са били разказани за първи път. Вярвам, че това са нашите предания, нашата история.

Намръщвам се в опит да подредя обърканите мисли в главата си.

— Значи вярваш, че наистина са съществували Знахарката, Морая, Светеца?

— В известен смисъл, да. — Поглежда ме с разбиране. — Всяко нещо може да се изтълкува превратно. Съществуват хора, които обичат да изопачават тези легенди за свои користни цели. Но както и да са използвани, съдържанието им остава непроменено. Едната жена е с чиста душа и татуирана кожа. Другата е непокорна, прокълната и празна. За чистата душа истината е очевидна. Татуировките са свидетелство за нашата почтеност — те показват, че познаваме тайните на сърцето, които ще бъдат разбулени, ако ще и чак в деня на Страшния съд — тя поглежда към рафтовете. — Отговорите можеш да потърсиш в легендите, Леора. Имаш разрешението ми да идваш тук по всяко време. Това е собствената ти история — чрез нея може би ще си върнеш вярата.

От нейната уста звучи толкова просто.

С Мел излизаме от библиотеката, пълна с книгите на разказвачите, и слизаме по стълбата. Долу тя ме прегръща приятелски.

— Знам, че ти е трудно, Леора, но си дай време. Недей да насилваш нещата. Ако всичко това е истина, а аз вярвам в това, тя няма да се промени, когато и да решиш да се върнеш при нея. Просто не се отказвай, нали?

Аз кимвам. Чувствам се успокоена от уверенията й, от цялото това историческо богатство. Поемам си дълбоко въздух и задавам въпроса, за който дойдох.

— Ти присъстваш на церемониите по претегляне на душата, нали?

Мел се е обърнала да си ходи, но при моите думи спира на студеното каменно стълбище.

— Да. Аз разказвам последната история на всеки човек. За мен е чест.

— Искам да те попитам нещо. Определена ли е вече присъдата, или ще бъде обсъждана по време на церемонията? Продължават ли да събират доказателства?

Мел сяда на стъпалото и поглажда камъка до себе си.

— Имаш предвид церемонията на баща ти, нали? Тя е скоро. — Кимам мълчаливо. — Ами в момента, Леора, се случват най-различни неща. Представител на правителството разглежда книгата му и докато чете, си води подробни записки. — Мисля си за Верити. — След това всяка церемония, на която съм присъствала, се открива с молитва към предците за мъдрост и просветление. Съдията кани отпред приятели и близки да споделят случки и спомени за своя обичан покойник, които понякога могат да повлияят на решението му, ако има някакво колебание. След това той прочита присъдата.

— Аз ще трябва ли да говоря? — Мисълта да застана пред всички и да разказвам истории за татко, ме ужасява.

— Не, не трябва, разбира се. — Мел ме побутва с коляно. — Но може да ти се прииска да кажеш нещо, така и така си там.

Поклащам глава и се усмихвам.

— Съмнявам се. Мисля, че ще умра от притеснение.

Мел ме измерва с поглед.

— Мисля, че знам какво ще ти помогне. Нали си чувала, че всеки може да си избере една легенда, която да бъде прочетена на церемонията му? — аз кимам. — Искаш ли да чуеш тази, която баща ти пожела? Мисля, че ще ти даде сили. Тази, която той избра, Леора, е за живота след смъртта. Надеждата на баща ти беше непоклатима.

И така, както сме седнали на стълбите, тя ми разказва една приказка.

Влюбените

Живели някога един крал и една кралица, които управлявали с мъдрост и благост. Той бил ведър като утринното слънце, а тя — чиста като пълната луна. Любовта им била истинска като зората и красива като залеза.

Кралят имал брат, чиято ревност била изпепеляваща като огън и люта като мраз. Братът виждал как народът обичал своя крал и как кралицата обожавала своя съпруг. Той искал да усети какво е да бъдеш ценен, затова решил да премахне краля и наследниците му от престола, за да може той да се настани на него и сам да се радва на обожанието на другите.

Братята, като повечето братя, обичали да се съревновават. Често си организирали дуели и състезания. Братът знаел как да подмами краля в нечестивия си капан. Той организирал пиршество за приятелите си и поканил владетеля. След като изяли всичката храна и изпили всичкото вино, братът им показал красив сандък от пищно резбовано абаносово дърво.

— Който успее да се побере в сандъка, негов е — обявил братът.

Кралят се усмихнал. Той бил забелязал, че приятелите на брат му били, меко казано, едри и високи. Лесно ще ги победя, помислил си кралят, докато наблюдавал как гостите един след друг се опитвали да се натъпчат в сандъка.

Най-сетне дошъл и редът на краля. Той влязъл в кутията, легнал и свил крака към гърдите си. Събрал се съвсем точно — сякаш сандъкът бил направен за него.

— Ето, братко! Мисля, че аз успях, след като никой от приятелите ти не можа! — извикал кралят.

В този момент братът сложил отгоре капака, а яките гости седнали върху него, докато заключвали и увивали във вериги сандъка. Мъжете го изнесли навън и го хвърлили в реката. Кралят се носел по течението — сега сандъкът бил неговият ковчег. Но не след дълго се заклещил под едно дърво, което, като попило добротата на краля, изпуснало приказно благоухание.

Скоро скърбящата кралица, която управлявала в отсъствието на мъжа си, чула за дървото с вълшебния аромат и когато го видяла, дълбоко в себе си била убедена, че изчезналият й съпруг бил точно там. Тя открила сандъка, скрит в корените на дървото, и го отнесла у дома, спокойна, че мъжът й ще почива в мир.

Завистливият брат, който след смъртта на владетеля търсел начини да се добере до короната, побеснял, като научил, че намерили краля. Той успял да се промъкне до сандъка, отворил го и насякъл тялото на парчета. Пръснал ги надалеч във всевъзможни посоки и се върнал в кралството, щастлив и уверен, че за брат му никой повече няма да чуе.

Но силната любов — такава, каквато кралицата изпитвала към своя крал — не може да приключи толкова лесно. Докато кръстосвала земите да търси съпруга си, кралицата оставила сина си да управлява кралството. Обикаляйки, тя намерила крак в падналите листа, рамо в тръстиките, главата му, носена от морското течение. След много години успяла да събере всички парчета, освен едно, изядено от някакъв звяр. Тя преустановила търсенето, занесла намерените части в кралството и ги подредила така, както са били преди това.

В нейно отсъствие братът на краля водил ежедневни битки със сина за кралския престол. Той бил яростен и ненаситен противник и синът често изпадал в отчаяние. С всеки изминал ден обаче кралският наследник ставал все по-силен.

Истинската любов носи в себе си магия. Който е изпитвал такава обич, знае, че това е вярно. По-силна любов от тази между краля и кралицата никога не е съществувала. Магията бързо подействала. Не минало много време и частите от тялото на краля се съединили, кръвта му започнала да циркулира, а белите му дробове се напълнили с въздух. Той не се чувствал пълноценен заради липсващото парче (звярът си бил избрал интимните му части като голям деликатес), но се завърнал в кралството с почти непокътнато кралско величие. Брат му се разтреперил, като го видял, но великодушният крал го пощадил.

Кралят предал короната на сина си и се оттеглил в дълбините на земята, където заедно с кралицата си станали справедливи и мъдри владетели на мъртвите точно каквито били и на живите. Синът им водил с чичо си кървави и чудовищни битки, но накрая победил.

Скоро след това братът се озовал в света на мъртвите под господството на същия крал, но никога повече не въстанал срещу него.

 

 

С Мел заедно казваме сентенцията в края на легендата. Аз я знам наизуст.

Тази история трябва да ни напомня, че ние ще живеем и след смъртта — рецитираме ние. — Кожата ни трябва да бъде нарязана на парчета, а телата ни погребани, но душите и любовта ни ще живеят вечно.

Мел се изправя, а татуировките по високото й тяло се разтягат. Взима ръката ми.

— Баща ти обичаше майка ти, Леора. Нещо повече, когато разбра, че умира, той избра тази легенда, за да докаже увереността си. Това е изборът на човек, който не се страхува от смъртта и който знае с абсолютна сигурност какво ще последва. Успех, мила моя! Не се тревожи за церемонията. Ще вземеш правилното решение. Убедена съм.

Сбогуваме се и тя поема към офиса си в приземието и малката си бледа ученичка, а аз си тръгвам.

За момент се поколебавам какво да направя. Изкушавам се да приема, че всичко ще бъде наред, че не бива да се плаша.

Но някак си не съм напълно убедена.