Алис Бродуей
Мастило (23)

Двайсет и трета глава

На следващата сутрин се събуждам рано. Слънцето едва огрява капчиците нощна роса и си мисля, че скоро ще се превърнат в скреж — толкова е студено вече. Зървам празната си кожа в огледалото и бързо си обличам халата. Не мога да остана така — сега повече от всякога трябва спешно да измисля каква да бъде първата ми татуировка. Но не мога да реша. Дали няма да остана без други татуировки, такава празна и чисто бяла като Знахарката, чиито студени очи са като моите? Потръпвам.

Увивам се с едно одеяло и се тръсвам върху избелелия червен диван до входната врата. Пружините му отдавна се повредиха, възглавниците хлътнаха, но той продължава да е най-удобният на света. Може би няма да е зле да запаля огън, но това значи да изляза на двора, за да взема дърва. Не мога да си представя, че трябва да мръзна, за да се стопля.

Затварям очи и си дремвам, докато се стопля достатъчно, че да си сваля халата. Измъквам се от провисналия диван и решавам да се почерпя с един горещ шоколад. Ще приготвя и за мама, както правеше татко, когато тя се излежаваше в съботните утрини. И сега е още в леглото и се наслаждава на свободния си ден. Някои неща не са се променили.

Правя го точно както го правеше татко. Първо наливам млякото в две чаши, за да съм сигурна, че е достатъчно, и после ги изсипвам в една тенджера. Докато млякото леко се загрява на печката, нарязвам на малки парченца тъмен шоколад. Използвам любимия си кухненски нож. Докато се врязва в шоколада, усещам съвсем слаба болка в порязаната ръка. Когато по ръбовете на тенджерата започват да се образуват мехурчета, пускам шоколада в млякото. По пръстите ми залепват и се разтопяват малки парченца от него. Разтърквам дланите си и вдъхвам топлия сладък аромат. Разбърквам бавно шоколада, за да не залепне за дъното на тенджерата, и настъргвам портокалова кора върху въртящото се мляко. Течността става тъмна на цвят, защото част от парченцата топящ се шоколад излизат на повърхността. Започвам да бъркам по-бързо, от което се образува пяна. Преди да е заврял — точно преди първите балончета да се втурнат към повърхността — наливам горещия шоколад в две чаши. Върху млечната пяна личат малки парченца портокалова кора. Понасям внимателно чашите към спалнята на мама.

Подпряла се е на една голяма възглавница и държи в ръка книгата си, но не я чете. Гледа право пред себе си със силно притеснено изражение.

Когато влизам, тя се усмихва и се надига, за да седне.

— Здравей, миличка. Кога си станала? — Тя вижда горещия шоколад и се подсмихва. — Каква приятна изненада! Не съм пила горещ шоколад в леглото, откакто… — Усеща се, примигва и взима една от димящите чаши, а другата оставям на нощното й шкафче, за да се мушна до нея под завивките.

— Скоро станах. Адски е студено, затова реших да направя нещо топло. — Пресягам се да си взема чашата, вдигам я полека и внимавам да не я разсипя по чаршафите на мама. Не мърдам и се наслаждавам на ароматната комбинация от цитрусовия шоколад и маминия парфюм, примесени с мириса на топло легло.

Мама се размърдва, за да си придърпа завивката по-нагоре, и отпива глътка.

— Всичко наред ли е между нас, миличка? — Тя говори тихо и предпазливо и гледа право напред в стената. — Единственото ми желание е да си в безопасност. Нали знаеш?

— Знам, мамо. — Примъквам се по-близо до нея, отпивам малка глътка от горещия шоколад и виждам как по ръба на чашата се стича струйка. — Знам, че искаш да ме предпазиш, но няма нужда. Вече не съм дете.

— О, напротив — казва мама и ме сръчква в ребрата. — Ти ще си моето дете вечно и завинаги, дори и когато станеш на осемдесет години. — Премества си чашата в другата ръка и ме прегръща. — Моето дете вечно и завинаги — повтаря тя, но толкова тихо, че едвам я чувам.

Стоим мълчаливо сгушени. Чувствам се на сигурно място и ми се доспива. Изведнъж мама започва да диша неравномерно — плаче. Оставям чашата си и се притискам към гърдите й.

Сълзите й капят по косата ми, докато тя шепне:

— Леора, ти си добро момиче.

Стоим така, докато шоколадът ни съвсем изстива и аз съм полузаспала. Отмества ме леко, но решително и се изкашля.

— Не мога да стоя цял ден по пижама. Трябва да ставам. — Целува ме по главата и погалва косата ми, където бяха капали сълзите й.

Аз се обръщам, протягам се и кимвам сънливо.

— Знаеш, че те обичам, нали?

Усмихвам се и отварям едно око.

— Нали си ми майка? Нямаш избор.

Тя клати глава усмихната и ме перва по темето.

— Искаш ли да ти претопля шоколада заедно с моя?

Подавам й чашата и се сгушвам в топлото й легло, а тя отива да стопли напитките ни.

Събуждам се и намирам изстиналия шоколад на нощното шкафче. Колко ли време съм спала? Дръпвам неохотно завивките и понасям надолу напитката си. На масата дими кафеник, а мама е седнала на дивана и чете книга. Оставям шоколада и си сипвам кафе в чиста чаша. Държа я с две ръце и отпивам глътка. Достатъчно горещо е да ме разбуди. Сънено измърморвам някакъв поздрав.

Поглеждам към семплите лавици на предците ни. Цветните им татуировки надничат към мен. От доста време не съм обръщала внимание на книгите им. Човек все се кани, но истината е, че те са като любим роман — прочел си го, знаеш историята, но все пак искаш да ти е подръка, ако ти се прииска да го препрочетеш. Всички са от рода на мама. Татко е израснал другаде, затова нямаме книги на негови предци. Отсъствието им винаги е нарушавало равновесието на лавицата.

Слагам чашата си на масата и взимам случайна книга от етажерката. Моля предците си да ми разрешат и изричам молитва паметта и доброто им име да бъдат благословени. Слагам внимателно книгата на масата. Мама вдига поглед и за миг се усмихва, преди да се върне към думите, които държи в ръце. Поглеждам корицата. Пише Бил Томлинсън — бащата на мама, моя дядо. Бил е кожар и е починал, преди да се родя. Понякога си мисля дали не се е опитвал отчаяно да се отърве от досадната ми баба. Ако се съди по разказите на мама, била е истински кошмар. Но мама не споменава често родителите си.

Отгръщам страниците и татуировките му оживяват. Виждам детството му — братята му, които го обичали и тормозели, сестра му, която починала. Виждам как след всеки възрастов знак е протичал трудовият му живот. Виждам брачната татуировка и съм изумена от загадъчната й красота. Няма съмнение — не се е опитвал да се отърве от баба. Те безумно са се обичали. Тя починала скоро след него. Може би сърцето й е било разбито. Чудя се как ли се чувства човек, когато намери любовта на живота си, когато обича и е обичан безрезервно. И в следващия момент се усещам, че съм зяпнала задните части на дядо ми, и бързо обръщам следващата страница.

Ето го и него — това винаги е най-разкошната група от татуировки — родословното дърво на дядо. Тук са родителите му, братята му, починалата сестра — казвала се е Софи. Сигурно мама е кръстена на нея. Разбирам колко близки са били дядо ми и малката му сестра. Разбирам и мъката му, когато я е загубил.

Ето го и маминото име, а до него е оставено празно място. Може би са се надявали да имат още деца. Следва името на татко, поставено малко по-ниско от маминото. Когато го видя написано, усещам топлината на щастливите ми спомени да пробягва в душата ми. Поглеждам по-внимателно и сякаш се пренасям във времето и мога да гледам с очите на дядо ми. Единственото нещо, което виждам, е, че името на баща ми е обгърнато в мрак. Сърцето ми се свива. Няма любов, няма радост, няма привързаност. Изпитвам едно смътно чувство на гняв и отвращение, което може да е причинено единствено от дядо ми.

Вдигам поглед от книгата. Потресена съм. Повече от ясно е, че дядо е мразел татко. Не — презирал го е. Горчивината на чувствата стои като позорно петно върху дървото и ме отвращава.

Става ми студено и протягам трепереща ръка към чашата с кафе. Поднасям я до устните си, но не си уцелвам устата и разливам горещата течност върху книгата. Скачам, грабвам една кърпа и попивам разлятото. За щастие книгите от кожа са импрегнирани и мастилото няма да се размаже, но се опасявам, че може да се повредят някои от използваните консерванти и книгата да се деформира. Мама ме поглежда и ахва, като вижда какво съм направила. Тя скача да ми помогне и в този момент вижда страницата, на която е отворена книгата.

— Какво си мислиш, че правиш? — изсъсква тя и я изтръгва от ръцете ми. — Глупачка с глупачка такава!