Алис Бродуей
Мастило (16)

Шестнайсета глава

След топлото студио хладният въздух навън ми идва много добре. Вятърът разхлажда лицето ми и отпуска нервите ми. Истината е, че Карл беше неприятна изненада, но издържах първия си работен ден, без да се изложа. Да видим как ще е утре, чувам тъничкия си вътрешен глас, но не му обръщам внимание.

Улицата към музея гъмжи от хора и звуци. Разминавам се с натоварени от пазара купувачи, които се движат забързано. Аз вървя бавно, защото за първи път от месеци насам изпитвам някакво приятно задоволство. Първият ми работен ден мина неочаквано добре, а след минути ще видя татко. Позволявам си да се усмихна. Не се чувствам точно щастлива, защото още не съм готова, но сякаш усещам уханието на щастието зад ъгъла — вече е съвсем наблизо.

Виждам надписа над широките врати на музея — „Пред нас лежи голата истина“. Потръпвам в очакване и леко притеснение. О, нямам търпение да го видя! Меките ми ботуши се движат почти безшумно по покрития с плочки под, но все пак Беатрис от рецепцията вдига поглед и широко ми се усмихва.

— Здравей, Леора! Днес ли беше първият ти работен ден?

— Стажувам в едно студио за татуировки малко по-надолу — отговарям с усмивка. — Искам да разкажа на татко как е.

Тя кимва. Очите й са пълни с топлина и съчувствие. Посочва ми библиотеката на музея.

Минавам през атриума^[1] и усещам зимното слънце да влиза през покрива, който е толкова висок, че и на птиците ще им се завие свят. Хвърлям по едно око на експонатите и отварям стъклените врати към библиотеката. Високите етажерки с книги скриват слънчевата светлина и това помещение винаги ми се е струвало мрачно и неприветливо. Миризмата на стари книги ми навява спомени за зимните дни и татко, който пали огъня с намачкани вестници. Верити идва понякога да учи тук. Смята, че тишината й помага да се концентрира. Избира си писалище и стои по цял ден.

Не знам защо, но аз не се чувствам удобно тук, сякаш съм експонат. Поемам си дълбоко въздух и затварям очи. Не съм дошла да уча, дошла съм за татко. Библиотекарката не ми е позната, но жената е внимателна и усмихната и когато й казвам за какво съм дошла, отваря едно чекмедже, изважда от него формуляр и ми показва как да го попълня. Пуска заявката ми за книгата по тръбата до долния етаж, където се намира архивът и където се съхраняват наскоро подвързаните книги.

Докато чакам, гледам през вратите към атриума. Той се вижда от всички етажи на сградата. Като сцена е. Оттук има видимост към някои от временните експозиции, които често сменят. В момента са изложени книгите на някои от най-уважаваните ни лидери, а в най-голямата витрина е поместено копие на татуировките на кмета Лонгсайт. Оглеждам библиотеката, за да видя дали днес няма някой познат тук. Виждам само едно момче, което кротко си чете в ъгъла.

Въздишам и се питам колко ли още ще трябва да чакам. Толкова много искам да видя книгата на татко и не ми се чака и секунда повече.

Трябва да са минали десет минути, когато чувам стържене на стол по пода. Вдигам поглед и виждам момчето да се приближава към рецепцията. Застава встрани и поставя една книга на бюрото. Изглежда малко по-голямо от мене и ми се струва, че съм го виждала някъде — може да е някой от по-горните класове. Прекрасен е и ако е от училище, щях да съм го забелязала. Кожата му е в топъл тъмен цвят, а очите зад очилата със златни рамки — интелигентни. Докато чака библиотекарката да му обърне внимание, пъхва една тетрадка в кожената си раница, закопчава я, прокарва пръсти през разрошените си къдрици, чуква леко очилата си и ги оправя. О, не. Забелязал ме е. Сега ще реши, че съм го загледала, а аз не съм. Е, може би малко, но не искам да разбира. Забивам поглед в дървеното бюро на рецепцията. Ох, как искам да е лесно, как искам да съм като Верити — поне веднъж.

— Извинете — обръща се той към библиотекарката. Гласът му е приятен: дрезгав и плътен, — търся втори том на тази книга. Имате ли го?

Тя поглежда листчето, което й е показал.

— Бихте ли почакали да проверя? — пита тя. — Нищо не мога да ви обещая.

Момчето е съгласно и когато тя се отдалечава, то ме поглежда и ми се усмихва някак заговорнически и това ме хваща неподготвена. Усмихвам му се и аз и се опитвам да не се разсмея.

Точно когато пристъпвам от крак на крак за хиляден път, влиза една служителка и подава някакво листче на библиотекарката, която гледа стреснато, оставя папката, по която е работила, взима бележката, прочита я, поглежда ме и я сгъва на две.

— Заявената от вас книга в момента е недостъпна — тя говори тихо и смръщва вежди.

— Моля?

Подава ми бележката и продължава да си върши работата. По този начин ме оставя да я прочета на спокойствие. Гледам думите, но всичко се мержелее пред очите ми. Не е в наличност. Конфискувана до второ нареждане.

— Чакайте малко! Сигурна съм, че е станала грешка. — Сърцето ми бие лудо, а вълнението от предстоящата среща с татко преминава в страх. — Той… Книгата му е тук, само изчаква насрочването на церемонията по претеглянето.

Библиотекарката ме поглежда и въздиша, но не казва нищо. Погледът й издава безпокойството на човек, който досега не се е сблъсквал с такава ситуация.

— Да не би да са търсили не където трябва или да са сбъркали името? — питам аз, а гласът ми звучи леко отчаяно. Сигурно е станала грешка. Убедена съм, че е така.

Библиотекарката става и излиза пред рецепцията, защото очевидно се притеснява, че ще направя сцена.

— Няма грешка. Вижте сама какво пише на листчето — тя го докосва леко, сякаш се страхува да не се опари. — Книгата на баща ви не е в наличност. Конфискувана е. — Сочи с пръст думите, които започват да подскачат и да се кривят, защото очите ми се пълнят със сълзи.

— Щом е конфискувана, искам да знам защо — гласът ми прозвучава по-високо, отколкото очаквам, и виждам как библиотекарката настръхва. — Моля ви, трябва да ми помогнете. Умолявам ви — трябва да видя баща си.

Библиотекарката хвърля притеснен поглед покрай мене и забелязвам, че прави знак на някого зад гърба ми. В този момент някой ме хваща за ръката и виждам, че е красивото момче, което е гледало цялата сцена. Възмутено се дръпвам, но то ме притегля към себе си, като ме държи учудващо здраво.

— Това няма да помогне, а и не е желателно да си създаваш неприятности — шепне в ухото ми. Кимва с глава на пазача, който върви срещу нас, а аз се оставям на момчето да ме изведе от музея. Листчето е още в ръката ми.

— Какво си мислиш, че правиш? — изсъсквам аз, докато се опитвам да си отскубна ръката.

— Продължавай да вървиш. Сега не можем да говорим. Хайде! — Пуска ми ръката и тръгва да слиза по каменната стълба. Поколебавам се за момент, но тръгвам след него леко замаяна. Не искам да изоставям татко — трябва да му задам толкова много въпроси. Въпреки че се държи кротко, момчето излъчва авторитет. Усещам студения вятър по бузите си. Слизам бързо по стълбите, за да настигна младежа. Той тръгва през площада, а аз вървя зад него. Обръща леко глава и пуска една усмивка, която ми изглежда съчувствена.

Поглеждам назад и виждам, че пазачите са застанали на най-горните стъпала на музея и ни гледат.

Няколко минути вървим мълчаливо, излизаме от площада и тръгваме по мрачни улици, покрай офиси, магазини и предприятия. Усещам първите ледени дъждовни капки и потрепервам.

— Да влезем тук! — Той изведнъж ме хваща за ръка и се шмугваме през една ниска врата. Оказва се кафене, в което не съм идвала. Вътре е претъпкано с хора, топло и светло, а въздухът е изпълнен с аромат на кафе и разговори. Момчето казва нещо на мъжа на касата и както ме е хванал за ръка, ме повежда към едно сепаре в дъното. Стените му заглушават шума от разговорите и смеха и те карат да се чувстваш на сигурно място.

В един момент осъзнавам, че стискам доста здраво ръката му. Пускам я и се опитвам да скрия неудобството си, като бързо развързвам шала си и го нагласям както трябва, преди да седна. Едва тогава поглеждам момчето и осъзнавам напълно в колко странна ситуация съм се озовала. Преди час чаках да видя книгата на баща си, а в момента седя на непознато място с абсолютно непознат човек.

— Здравей — казва той и се усмихва. — Аз съм Оскар. — Подсушава очилата си в ризата. Когато се смее, се виждат трапчинките му. — Сигурно ме мислиш за някой особняк. Но ти гарантирам, че обикновено не отвличам момичета от музея — навежда се към мене и казва: — Добре ли си?

Прокарвам пръсти по ръба на масата и усещам текстурата на старата дървесина.

— Да. Не, всъщност не съм добре, но това е добре, имам предвид това, че съм тук. — Вътрешно се надсмивам на себе си. — Аз съм Леора. — Протягам ръка, той я стисва и се усмихва.

Носят ни кафе в керамични чаши, които изглеждат ръчно изработени. Отпивам гореща глътка, докато се опитвам да измисля какво да кажа.

— Какво стана там? — пита Оскар. — Не ти разрешиха да видиш някого ли?

Поглеждам го. В повечето случаи не обичам да говоря за себе си. Но обстоятелствата около нашата среща са по-странни и от него самия и някак си усещам, че мога да му се доверя. Аз май съм идиотка, заслепена от едно красиво лице и чаша кафе? Вероятно е така, но съм прекалено уморена и изнервена, за да си дам сметка. Но със сигурност искам да си поговоря с някого.

— Баща ми. Той… почина. — Преглъщам вълнението си.

— Съжалявам да го чуя — казва Оскар, слага си очилата, плъзва ги нагоре по носа и се навежда, за да слуша.

— Ами, книгата му се съхранява в музея, докато стане време за церемонията по претегляне на душата, така както за всеки починал. Но както сигурно чу, библиотекарката ми даде това. — Изваждам смачканото листче и го давам на Оскар, който мълчаливо го прочита и го плъзва по масата към мене. — На него пише, че книгата му е конфискувана и… не знам какво да правя. Какво изобщо значи това? — Докато говоря, съм забила нокът в масата и съм начертала линия в дървото. Чувам смущението в гласа си. Звуча като малко дете.

Момчето ме гледа замислено.

— Книгите се конфискуват, ако по време на проверката се открие нещо… спорно. Нещо, което трябва да се вземе предвид по време на церемонията. — То накланя глава, така както е приведено към мене. — Имаш ли представа какво може да е? Какво може да са открили?

Разбира се, че знам какво е. В ума ми проблясва моментът, в който за първи път видях гарвана на тила му. Символът на забравените.

Вместо това казвам:

— Не… не мога да се сетя за нищо. — Дори и на мене гласът ми звучи глухо и неубедително. — Тези хора могат ли просто така да му вземат книгата?

— Ами тези хора могат да направят каквото си пожелаят. — И преди да успея да попитам какво значи това, той добавя тихичко: — Я ми кажи, Леора, добър човек ли беше баща ти? — машината за кафе свисти, докато изпуска пара.

— Да. Той беше най-добрият човек, когото познавам.

Беше. Беше. А тогава защо е бил дамгосан?

— Значи всичко ще бъде наред. На правосъдието може да се вярва. — Думите му звучат като заучени фрази. Той сочи дрехите ми и ме пита със закачлива усмивка: — Наистина ли си татуист?

Смяната на темата ме стъписва, но се засмивам и казвам:

— Ами, да. Но само от един ден. А ти с какво се занимаваш?

— Книговезец съм — стажант втора година. Когато те видях в музея, се опитвах да уча. Май никога няма да стигна до втория том.

Измърморвам едно иронично „извинявай“ и му разказвам как се почувствах, като разбрах, че ще стажувам с един, който ме мрази.

— Не е ли все още необичайно момичета да стават татуисти?

— От целия курс съм само аз. Вероятно хората се подлъгват от общоприетия стереотип, че повечето татуисти са с мускулести бицепси. — Протягам ръката си — тънка и бледа. — Аз опровергавам това схващане.

Оскар се смее, а кожата около очите му се набръчква така, че ми се иска да се смее по-дълго, за да виждам тези бръчици. Закачливостта остава по устните му дори и след като смехът е спрял. Но вече не мога да се сетя за какво да си говорим. Не ми идва наум какво да кажа. Пълна лудост е, че все още съм тук. Поизправям се на стола и си мисля как да си тръгна, без да съм неучтива.

— Оскар, много мило от твоя страна, че ми се притече на помощ. Мислиш ли, че онези пазачи щяха наистина да ме изгонят? — питам аз и отпивам по-хладна глътка кафе.

Той свива рамене.

— Може би — казва тихичко.

— Е, няма да ти отнемам повече време. Чувствам се много по-добре. Трябва да се прибирам при мама.

Оскар доизпива кафето си и се усмихва.

— Беше ми приятно да си побъбрим, ей така. — Плъзга чашата си към края на масата. — Ако мога да помогна с нещо за баща ти, само ми кажи. — Тонът му е небрежен, но ме гледа с крайчеца на окото си, все едно ме предизвиква да се хвана на въдицата му.

— Ами — колебая се аз — много мило предложение. — Той няма представа в какво ще се забърка, ако се опита да помогне. Не че аз имам. — Не знам как подвързването може да реши проблемите ми.

Оскар ме поглежда въпросително, но не ме спира, когато се изправям.

Виждам през прозореца, че още вали, затова си слагам шала на главата и се обръщам да кажа „довиждане“. В този момент забелязвам нещо, което ме спира. Оскар се протяга към раницата си и когато се навежда, ризата му се повдига и виждам част от родословното му дърво. Татуировките му изглеждат сивкави върху тъмната му кожа. Оказва се, че мога да ги разчета.

Едно от имената е заличено и в основата на дървото му е татуирана кълвяща птица.

Кукувица. Знам какво означава тя.

Мигновено се сещам къде съм виждала Оскар. Той беше на площада в деня на публичното дамгосване. Младежът с очилата, който се опитваше да стигне до татуирания мъж.

Докато се изправя, Оскар забелязва, че го гледам право в очите.

— Я ми кажи, Оскар, добър човек ли беше баща ти?