Алис Бродуей
Мастило (37)

Трийсет и осма глава

Трябва да преодолея известни препятствия, докато се върна на мястото си. Пречат ми няколко души, които трябва да заобиколя, но накрая сядам до мама. Тя ме потупва по коляното.

— Точно навреме — прошепва.

В момента няма какво да направя. Не мога да направя нищо, с което да променя хода на събитията.

Съдията влиза, следван от правителствените служители. Верити е най-отзад и носи някакви документи. Заедно с тях върви и Мел, която ми хвърля успокоителен поглед. Побиват ме тръпки, когато разпознавам едрата фигура на Джак Миноу. Съдията държи дървена кутия, качва се отпред на подиума, където се намира аналоят^[1] и я отваря. Поставя върху дървения пиедестал до аналоя съдържанието й и го закрепва да не падне. Това е везна, медна на цвят и поочукана от употреба. В едното блюдо поставя тежест.

То се накланя и застава в основата на везната. Другото е празно и очаква книгата на татко.

Везната, която казва истината. Или тя е просто част от ритуала, част от шоуто? Вече не знам.

Имам чувството, че слушам тази церемония под вода. Кресливият глас на съдията звучи важно, но не разбирам какво казва. Толкова дълго чаках този момент, че не мога да повярвам, че е реалност.

Когато съдията дава думата на Мел, си прехапвам палеца в отчаян опит да се върна в настоящето. Най-интересен в тази история ми е братът интригант. Измамата винаги се разкрива. Доброто винаги възтържествува. Кой е добрият в житейската история на баща ми?

Хора, които са го познавали, излизат на трибуната и говорят за него. Мама плаче и ме хваща за ръката. Чудесен баща, любящ съпруг, любезен съсед, изкусен дерач. Когато изказванията приключват, настъпва пауза, след което съдията прави обобщение.

— Случаят е необичаен. На пръв поглед е ясно, че Джоел Флинт е примерен гражданин — добър съпруг, любящ баща, трудолюбив работник и честен човек. Но докато се подготвяхме за тази церемония, се натъкнахме на някои нередности, които предизвикаха известни разисквания на случая. — Той се изкашля и Верити се размърдва на мястото си. Поглеждам към Оскар и виждам, че е стиснал зъби.

Мама ме хваща за коляното.

— Не се притеснявай — прошепва тя.

Не знам дали на мене ми дава кураж или на себе си. Усещам пръстите й като птичи нокти.

Съдията прави знак на един от помощниците си, който донася кутията с книгата на татко и я слага на масата. Съдията я изважда от кутията и внимателно я поставя върху празното блюдо на везната. То се заклаща и се люлее, имам чувството, цяла вечност. Чудя се дали някога ще се укроти, но най-накрая спира. Балансът е безупречен.

Отдъхвам си. Ще бъде запомнен. Хората са на крака, аплодират, ръкопляскат, прегръщат се. Ставам и аз и по лицето ми пробягва несигурна усмивка. Мама е прикрила с ръце устата си и хлипа облекчена.

Но съдията не се усмихва. Единият от помощниците му чука със съдийското чукче и призовава за тишина. Бързо се умълчаваме, но сме объркани. Видяхме резултата. Какво още може да кажат?

Съдията се прокашля.

— Както виждате, книгата на Джоел Флинт тежи точно колкото трябва. Това означава, че той трябва да бъде запомнен — посочва везната. — Но получихме информация, че около историята на този мъж има още нещо. Нещо, за което не стана дума днес. Нещо, което липсва.

Виждам как при тези думи Верити вдига изплашен поглед и се заслушва внимателно. Страхът й е заразителен и преминава като пареща вълна през гърдите ми. Стискам ръката на мама.

— Позволете ми да дам думата на многоуважавания правителствен следовател Джак Миноу.

Съдията се обръща и Миноу излиза напред. Лицето му е олицетворение на тиха злоба. Той се прокашля и започва да говори, а гласът му ехти в притихналата зала.

— Колкото и да се опитват някои хора, трудно могат да скрият тайните, написани върху тялото. Защото написаното винаги може да се види по един или друг начин — той се оглежда около себе си, а цялата зала е притихнала в мълчание. — Има хора, които се опитват да се промъкнат в нашето общество, да се наместят с упоритост и нахалство в живота ни, за да пуснат отровата си. Те не приличат на змии, но ухапването им е смъртоносно. Те живеят сред нас като едни порядъчни мъже и жени, но истински добрият човек няма нужда да крие каквото и да било — Миноу изпъва назад рамене и виждам как хиените на главата му се разлайват от удоволствие. Огънят изпращява и ми се причува, че те надават вой. — Това тук… — Той почуква презрително книгата на татко, при което двете блюда на везната се удрят и се заклащат. — Това тук е книга от лъжи.

Чувам дишането на мама — учестено и накъсано. Джак поглежда наляво и кимва. Един от помощниците излиза от залата и се връща веднага заедно с елегантно облечен мъж, който носи същата униформа като Миноу, но в по-тъмно синьо.

— Това — Миноу се дръпва на една страна, за да направи място на мъжа до себе си, — е Том Пейдж, правителствен служител от Ривъртън, града, в който е израснал Джоел Флинт — мама въздиша и поглеждам лицето й. Очите й са широко отворени. Господин Пейдж застава в средата на подиума и започва да чете от един лист, който държи в ръце. Гласът му кънти.

— След като извършената проверка на книгата на Джоел Флинт е установила наличието на скрити белези и вероятно подправени татуировки, с мен се свърза господин Миноу. Тъй като Джоел Флинт, или мъжът, който се представя за Джоел Флинт, преди време е бил жител на Ривъртън, бяхме помолени да проверим в нашите архиви дали няма информация относно някаква липса. Ровихме доста надълбоко, изпращахме запитвания, но накрая намерихме това, което търсихме — мъжът поглежда към Миноу, който кимва и скръства ръце пред гърдите си. — Според нашите архиви се установи, че преди години мъж, който отговаря на описанието на Флинт, но чието име е Джо Елиът, е имал връзки — тук гласът му трепва — с обществото на Бледите. И по-конкретно, беше констатирано, че е осигурявал подслон на техен представител.

Преглъщам и не смея да погледна настрани, да срещна изпълнените с ужас погледи на хората, които обичам.

— Представителят на Бледите бил заловен да краде и е трябвало да бъде екзекутиран. Флинт обаче му помогнал да избяга. — В залата се надига негодувание, а топлината от огъня сякаш се засилва. — В нашите архиви има информация, че Флинт е бил арестуван и дамгосан с гарван, което, както знаете, означава, че е бил забравен.

Мама шепти нещо, а влажната й ръка се е вкопчила в моята. Чувам как изсъсква:

— Не. Не. Не.

В залата се чуват говор, викове, възклицания и отново прозвучава съдийското чукче.

— Нещо повече, по-внимателният прочит на документацията доказва, че в известен период от време той е имал конспиративни връзки с Бледите. След ареста е напуснал Ривъртън и според архивите е заживял с Бледите, дори… е сключил брак с жена от тях — при последните думи мазният му глас избива в злоба и отвращение. — Според непотвърдени слухове е имал дете със съпругата си и когато тази инакомислеща жена умряла, той променил името си и дошъл заедно с нечистокръвното си дете в Сейнтстоун. За да живее сред нас — той примигва и поглежда право към мене. Цялата зала гледа право към мене. — За да живее като един от нас.

Блед.

Това не е истина. Това не е вярно.

Не и баща ми. Той не би могъл.

Поглеждам мама и виждам, че не казва нищо. Очите й са безизразни. Искам да я разтърся, да я накарам да стане и да им каже. Кажи им, че това не е истина, кажи им, че аз съм твоето дете. Кажи им, че този човек не е татко.

Виждам, че Верити ме поглежда с тревога — или може би съмнение? После става и тръгва с решителна крачка към Джак Миноу. Той накланя глава и я слуша — трябва да се приближи, за да могат да се чуят сред тази какофония в залата. Саймън и Джулия са станали и гледат с нескрита уплаха Верити. Накрая Миноу се изправя, поглежда Верити с наведена настрани глава и свива рамене, явно приемайки нейната позиция. Обръща се към публиката и вдига ръце, за да въдвори тишина. Когато всички са млъкнали и седнали, той отново взима думата.

— Госпожица Кол ми напомни, че по време на тази церемония — макар представянето на допълнителни факти и показания да е допустимо — окончателната присъда се произнася на базата на книгата. Така че, за да спазим това изискване, е необходимо доказателство. Уликата, която липсва: позорният печат за забрава, който явно липсва от книгата на господин Флинт. — Той се обръща към Верити, която го гледа спокойно. — Аз, разбира се, нямам никакво желание някой да бъде осъден несправедливо. — Изглежда толкова невъзмутим, че едва го издържам. — А без тази дамга, госпожицата е права, нямаме свързано с книгата веществено доказателство за престъпленията му.

Поглеждам Верити и ми се иска да отида и да я прегърна. Поглеждам към ъгъла на залата, където седеше Оскар, но него вече го няма. Оглеждам се и го виждам да се приближава към подиума.

Носи нещо в ръка.

— Благодаря ви, г-н Дрю — казва ласкаво Миноу. — Мисля, че точно това търсихме.

От топлината на огъня силуетът на Оскар се размазва и мъждее. Той казва нещо на съдията, който кимва. След това протяга ръка и оставя нещо върху татковата книга на везната. Знам какво е.

Допълнителната тежест нарушава баланса на блюдата и книгата рязко пада надолу.

А надеждата ми е смазана от малко мастило и кожа, които оповестяват пред цялата зала, че баща ми не е човекът, когото съм познавала.

Миноу се обръща към мене и се провиква:

— Леора Флинт, обръщам се към вас. Това кожата на баща ви ли е? — Той ме пронизва с поглед. — Познавате ли тази татуировка?

Баща ми. Кой е бил баща ми?

Усещам бумтящата топлина на огъня и чувам как дървата пращят и се цепят. За миг съм заслепена от светлината, а от пушека очите ми смъдят. Огънят бучи в ушите ми, а аз си мисля за татко. Татко при дерачите, татко, който ме учи да рисувам, татко, който се шегува на вечеря, татко, който целува мама, татко на дивана с шевове на главата, татко, който умира. Татко на масата за балсамиране.

Отварям уста, за да говоря, но гласът ми е твърде слаб. Избърсвам потта от горещото си чело и поглеждам увисналата на везната книга. Изкашлям се.

Кой е бил Джоел Флинт? Моят баща — защитникът на Бледите. Бил е предател. Оженил се е за жена от Бледите и е криел истината всеки ден от живота си в Сейнтстоун.

Джо Елиът. Джоел Флинт.

Джоел Флинт, забравеният.

Баща на Леора Флинт, Бледата.

Стомахът ми се свива от отвращение и омраза и с едва забележимо кимване аз произнасям присъдата му. Гледам право в Миноу, усещам всички погледи, вперени в мене, и произнасям високо:

— Изгорете го!

Чувам отчаяния плач на майка ми и усещам ръката й да се изтръгва от моята. Виждам как Миноу кимва и го наблюдавам как се приближава към кладата, но спира, защото огнярите стоят безучастно. С цялата си сила, породена от омразата към баща ми, Джак Миноу запраща книгата му в пламъците. Гледам как една по една страниците се огъват, размекват се и се опърлят. Гледам как баща ми гори.

Насред виковете и блъсканицата, след като Миноу е изпълнил дълга си, успявам да разбера бляскавата същност на възтържествувалото правосъдие. Наслаждавам се на топлината в този огнен ден за разплата с баща ми. Никога не съм си представяла, че ще изпитам нещо подобно. Хората ми крещят, някой се опитва да го извади от пламъците, но е спрян. Някой ме вика по име. Слънцето прониква през пъстрото като дъга стъкло. Залата е окъпана в червена светлина.

Единственото, което мога да направя в този момент, е да стоя. И да презирам цялото това извратено зрелище.

А най-вече да мразя баща си.