Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (7)

Шеста глава
Бягство в нощта

Шест дни бяха изминали от битката между странниците и тигрицата. Раните на Гау се бяха затворили, но воинът още не можеше да си възвърне изгубената от кръвоизлива сила. Нам вече не изпитваше болки, но единият му крак все още беше малко схванат. Нетърпение и безпокойство измъчваха Нао. Все по-продължителни ставаха нощните отсъствия на гигантския лъв, тъй като животните вече бяха усетили неговата близост: тя изпълваше сумрачния лес, витаеше застрашително над речните брегове. Тъй като бе лаком, а и трябваше да храни тигрицата, не му беше леко: често и двамата гладуваха; живееха по-лошо и по-неспокойно дори от вълци.

Тигрицата се оправяше; тътреше се тъй бавно из саваната с отслабналите си лапи, че Нао изобщо не се пазеше, когато я дразнеше заради поражението й. Не я убиваше, тъй като грижата за нейното изхранване изтощаваше другаря й и го принуждаваше да отсъствува по-продължително. Постепенно между човека и осакатената хищница се породи някаква връзка. Отначало ясните и болезнени спомени от битката будеха в нея гняв и страх. Тя се вслушваше с омраза в членоразделната реч на човека, в неравния му, променлив глас, тъй различен от ръмженето, виенето и рева, надигаше могъщата си глава и се зъбеше със страховитата си паст.

А той въртеше тоягата, замахваше с брадвата и повтаряше:

— Колко струват сега ноктите на тигрицата? Нао може да строши зъбите й с тоягата, да я изтърбуши с копието. За Нао тигрицата не е по-силна от лопатар или антилопа!

Тя посвикна с приказките му, с вида на оръжието; вече не присвиваше зелените си лъскави очи, когато наблюдаваше този странен, издължен нагоре силует. И макар да си спомняше ужасните удари на тоягата, бе престанала да се бои от нови удари, тъй като всяко живо същество по природа е склонно да вярва на онова, което се повтаря. Нао всеки път вдигаше тоягата, без да я стоварва, и тя вече не очакваше да я заболи. От друга страна, понеже се бе убедила, че човекът е опасен, не го възприемаше като плячка, просто допускаше неговата близост, а за всички зверове допускането на нечия близост граничи с благоразположение. Нао пък бе доволен, че е оставил тигрицата жива: така победата му бе по-дълговечна, по-убедителна. По тая причина той също се привърза донякъде към нея.

След време Нао не отиваше сам до реката, когато гигантският лъв се отдалечеше: придружаваше го Гау, макар и с неуверена стъпка. Напиеха ли се, носеха вода на Нам в една изкорубена дървесна кора. На петия ден се случи тъй, че тигрицата допълзя до реката, като се влачеше по корем, за да пази лапите си, и залочи, неудобно надвесена от стръмния бряг. Нао и Гау се разсмяха.

Синът на Леопарда рече:

— Сега и една хиена е по-силна от тигрицата… Ако дойдат вълци, ще я убият!

Напълни с вода изкорубената кора и предизвикателно я остави пред тигрицата. Тя изръмжа леко и пи. Това се видя забавно на странниците и Нао гребна отново вода. После насмешливо викна:

— Тигрицата е забравила как се пие от река!

Новопридобитата власт му харесваше.

На осмия ден Нам и Гау решиха, че са заякнали достатъчно, за да прекосят откритото поле, и Нао подготви бягството за идната нощ. Нощта се случи влажна и тежка: в притъмнялото небе дълго блещукаха глиненочервени отблясъци; треви и дървета се превиваха под ситния дъжд; листата падаха, шумолейки като слаби крила на насекоми. Гръмовити вопли се носеха от дълбините на гъсталака и на изтръпналата гора — зверовете тъгуваха, а ония, които не бяха гладни, се свиваха в бърлогите си.

През целия следобед тигъролъвът бе неспокоен; будеше се внезапно: в паметта му току изплуваше представата за сигурно убежище, като оная пещера, която бе обитавал преди бедствието. Той бе избрал една вдлъбнатина в саваната и донякъде се бе настанил удобно там с тигрицата, но не се чувствуваше добре. Нао си мислеше, че навярно тази нощ едновременно ще ловува и ще търси леговище. Нямаше да се върне скоро. Улхамрите щяха да успеят да прекосят реката; дъждецът бе отлично прикритие: той мокреше земята, заличаваше мириса на дирите, а гигантският лъв и без това не умееше да върви по следа.

Малко преди здрачаване звярът се засуети. Отначало пообиколи наоколо, убеди се, че наблизо няма дивеч, и навлезе в гората както предните вечери. Нао предпазливо изчака — поради влажното ухание на растенията миризмата на хищниците бе мъчно различима; шумоленето на листата и на дъждовните капки лъжеше слуха. Най-сетне той даде знак и тръгна напред, а Нам и Гау го последваха отдясно и отляво. Така подредени, те бяха в състояние да предугадят всяко чуждо присъствие и да наблюдават по-голяма площ. Първо трябваше да прекосят реката. При по-раншните си излизания Нао бе открил брод, който стигаше до средата й. После трябваше с плуване да се доберат до една скала и оттам отново имаше брод. Преди да се насочат нататък, воините нарочно объркаха следите си; повъртяха се известно време около реката, като пресичаха и повтаряха дирите, спираха и тъпчеха на място, за да бъде по-убедителна заблудата. Освен това не биваше направо да тръгват по брода: доплуваха до него.

На отсрещния бряг отново кръстосаха стъпките си, като описаха широки кръгове и сложни криволици, после откъснаха от саваната стиски трева и се измъкнаха, стъпвайки върху тях. Слагаха ги две по две и щом напреднеха, ги прибираха; и най-хитрият елен, и най-мъдрият вълк не можеха да се мерят в тия работи с човека. Когато изминаха така триста или четиристотин лакти, сметнаха, че са предотвратили опасността от преследване, и продължиха своя път право напред.

Известно време вървяха мълчаливо, после Нам и Гау си подвикнаха, а Нао наостри уши. В далечината се бе разнесъл рев: той се повтори три пъти, последва го още един, по-слаб рев.

Нам каза:

— Това е големият лъв!

— Да побързаме! — промълви Нао.

Изминаха стотина крачки, без нищо да смути покоя в тъмнината; после могъщият глас загърмя по-наблизо.

— Големият лъв е на брега на реката!

Те ускориха крачка още повече: сега ревът не стихваше — пресеклив, остър, изпълнен с гняв и нетърпение. Странниците разбраха, че звярът тича по заплетените им дири: сърцата им блъскаха в гърдите като клюна на кълвача по кората на дърветата; чувствуваха се беззащитни и слаби сред тежко надвисналия мрак. От друга страна, този мрак ги успокояваше, предпазваше ги дори от проникващите в тъмното погледи. Гигантският лъв можеше да ги гони само по следата, а ако прекосеше реката, щеше да се сблъска с човешката хитрост и нямаше да разбере откъде са минали.

Страхотен рев раздра простора; Нам и Гау се приближиха до Нао.

— Големият лъв е минал през водата! — промълви Гау.

— Вървете! — отвърна властно водачът, а сам се спря и се просна на земята, за да усеща по-добре трептенията й.

Ревът се повтори многократно.

Нао се изправи и викна:

— Големият лъв е още на другия бряг!

Стържещият глас глъхнеше; звярът се бе отказал от преследването и се бе отправил на север. Едва ли друг толкова едър хищник обитаваше из тия места; колкото до сивата мечка, тя бе рядка дори в оня край, където Нао се бе сражавал с нея, и навярно изобщо не се срещаше толкова далеч на юг. А тримата нямаше защо да се боят от леопарда или от голямата пантера.

Вървяха дълго. Макар дъждецът да бе престанал, мракът бе все тъй непрогледен. Плътна завеса от облаци скриваше звездите. Не се виждаше нищо освен искриците, които пробягваха по някои растения и по водните повърхности; тук-там някой звяр изсумтяваше или се прокрадваше с шумолене; сред мокрите треви се разнасяше ръмжене; ловуващите хищници виеха, ревяха и лаеха.

Улхамрите поспираха, за да доловят всеки звук, всяка миризма — тия невидими белези, които животните оставят след себе си. Най-после Нам и Гау започнаха да се изморяват. Нам усещаше слабост в костите си, зарасналите рани на Гау взеха да парят: трябваше да потърсят убежище. Въпреки това изминаха още четири хиляди лакти: във въздуха се понесе влага, вятърът се усили. Очевидно наближаваха голяма вода. Скоро се увериха в това.

Като че всичко бе спокойно. Едва доловим шум издаваше бягството на някое животинче или пък бърза сянка се мярваше и изчезваше с един скок. Накрая Нао реши да се подслонят край една огромна черна топола. Дървото надали щеше да ги защити от зверовете, но как да открият в тъмнината скривалище, което да е и добро, и свободно? Мъхът бе пропит с влага, беше хладно. Това не безпокоеше улхамрите; те издържаха на лошо време не по-зле от мечките и от глиганите. Нам и Гау се отпуснаха на земята и мигновено потънаха в сън; Нао бдеше. Не чувствуваше умора; беше си отпочинал под базалтовите блокове, бе готов за дълги преходи, за несгоди и битки и реши да бодърствува повече време, та да могат Нам и Гау да съберат сили.