Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (4)

Трета глава
В пещерата

Две трети от нощта бяха изминали. Бледата като цветче на съвлек луна се плъзгаше по края на един облак. Лъчите й галеха реката, мрачните скали и стапяха постепенно сенките край водоема. Мамутите си бяха отишли; само от време на време се промъкваше някоя пълзяща гадина или улулица размахваше безшумно крилете си. Бе дошъл редът на Гау да пази входа на пещерата. Той беше изтощен; морното му, притъпено съзнание се пробуждаше само от резките шумове, от усилващите се или нови миризми, от утихването или бушуването на вятъра. Беше обзет от вцепенение, което замъгляваше всичко освен усещането за опасност и за дълг. Внезапното бягство на една антилопа го накара да вдигне глава. Тогава съзря по стръмния склон на хълма от другата страна на реката едра клатушкаща се сянка. Тежките, но все пак гъвкави крайници, яката глава с издължени челюсти, странната прилика с човека издаваше, че е мечка. Гау познаваше пещерната мечка, този великан с изпъкнало чело, който си живееше мирно в леговището и по избраните от самия него места, като се прехранваше с плодове и растения — единствено силният глад можеше да го принуди да яде месо. Мечокът, който приближаваше към тях, явно не бе от този вид. Когато лунната светлина го озари, Гау ясно разбра по плоския череп, по сивкавата козина, по движенията, в които улхамрът долавяше увереност, заплаха и кръвожадност на месояден звяр — това бе сив мечок, съперник на най-едрите хищници.

Гау си спомни преданията, разказвани от ония, които се бяха изкачвали по високите земи. Сивата мечка спокойно поваля бик или бизон и ги пренася със същата лекота, с която леопардът пренася антилопа. С един удар ноктите й могат да разпорят гърдите и корема на човека; може да задуши кон, като го стисне между лапите си; без колебание се нахвърля срещу тигъра и червения лъв; според стария Гун отстъпвала единствено пред гигантския лъв, пред мамута и пред носорога.

Синът на Антилопата не се стресна тъй, както би го стреснала появата на тигър. Когато бе срещал пещерната мечка, тя му се бе сторила незлобива и добродушна. Отначало този спомен го успокои; но колкото по-добре се открояваше туловището на звяра, толкова по-съмнителен му се виждаше той, така че Гау реши да предупреди водача.

Едва бе докоснал ръката му и едрият воин се надигна в мрака.

— Какво иска Гау? — попита Нао, като излезе пред входа на пещерата.

Младежът посочи склона на хълма; лицето на водача застина:

— Сива мечка!

Погледът му зашари из пещерата. Беше се погрижил да събере камъни и клони; наблизо имаше няколко големи скални отломъка, с които щяха да заприщят почти напълно входа на пещерата. Но Нао обмисляше как да се измъкнат, а нямаше друг път за отстъпление освен през водоема. Ако бързият, неуморим и упорит звяр си наумеше да ги преследва, почти сигурно бе, че ще настигне бегълците. Единственото спасение би било да се покачат на някое дърво; сивата мечка не умееше да се катери. В замяна на това можеше да чака безкрайно дълго, а наблизо се виждаха само дървета с хилави клони.

Дали хищникът забеляза клекналия Гау, който се бе слял със скалите и се стремеше да не прави излишни движения? Или пък бе обитателят на пещерата, завърнал се след дълго пътешествие? Докато Нао разсъждаваше, звярът започна да се спуска по полегатия склон. Когато се добра до по-удобно място, той вдигна глава, подуши влажния въздух и пое в тръс. За миг двамата воини сметнаха, че се отдалечава. Но той спря точно срещу тясната пътека в скалата: пътят за отстъпление бе отрязан. Нагоре пътеката свършваше и скалата бе отвесна; надолу трябваше да бягат пред очите на мечока; той можеше спокойно да премине през тясната река и да препречи пътя на бегълците. Оставаше им само да чакат хищникът да си тръгне или да нападне пещерата.

Нао събуди Нам и тримата започнаха да мъкнат камъни.

След известно колебание мечокът реши да прекоси реката. Уверено стигна до отсрещния бряг и се закатери по пътечката. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се виждаха яките му мускули; от време на време зъбите му бляскаха на лунната светлина. Нам и Гау затрепериха. Жажда за живот изпълваше сърцата им; дъхът им секваше от усещането за тяхната човешка слабост; младостта им пърхаше в гърдите, както пърхат уплашените птички. Нао също не беше спокоен. Познаваше този противник; известно му бе, че за кратко време той е способен да умъртви трима души. А дебелата кожа и могъщите му кости бяха почти неуязвими за техните копия и брадви.

Все пак хората струпаха повечко камъни; скоро остана само един отвор отдясно, на височина колкото човешки бой. Когато мечокът се приближи, изръмжа, разтърси глава и се заоглежда объркано. Беше надушил хората, бе чул как се суетят, но не очакваше да завари затворено леговището, където се бе приютявал толкова пъти; мозъкът му направи смътна връзка между преградата и затаилите се в бърлогата същества. Впрочем, понеже бе разпознал миризмата на слаби животни, с които възнамеряваше да се нахрани, не прояви тревога. Но се двоумеше.

Обгърнат от топлия си кожух, той се протегна под лунните лъчи, сребристите косми по гърдите му лъснаха, а продълговатата му глава се залюшка. После, без каквато и да било причина — може би, защото му беше криво, защото имаше груб нрав и не познаваше радостта, — побесня и заръмжа дрезгаво. Изправи се нетърпеливо на задните си лапи; приличаше на огромен космат човек с къси крака и грамаден труп. Наведе се към отвора.

В полумрака Нам и Гау стискаха брадвите си; синът на Леопарда вдигна своята тояга: очакваха звярът да подаде лапите си, за да го наранят. Появи се обаче страховитата глава — с мъхнато чело, с пяна на устата и зъби, остри като харпуни. Брадвите се стовариха, тоягата се завъртя напразно — ръбовете на отвора й пречеха; мечокът изрева и се дръпна. Не беше ранен: никакви кървави следи не се червенееха по муцуната му; чаткането на челюстите, блясъкът на очите издаваха възмущението на оскърбения исполин.

Все пак той си взе поука; опита друга тактика. Тъй като бе свикнал да рови и имаше верен усет за препятствията, знаеше, че нерядко по-добре е да ги събориш, вместо да се излагаш на опасност в някой несигурен проход. Докосна стената, натисна я — тя поддаде пред напора.

Напрягайки сили, звярът риеше с лапи, с плещи, с глава, блъскаше преградата, дереше я с лъскавите си нокти. Разрови я, намери слабо място и я разклати. От този миг упорството му се съсредоточи върху същото място, още повече че ръцете на хората не стигаха дотам. Впрочем те не губиха време в излишни усилия: Нао и Гау подпряха камъните точно срещу мечката и спряха люлеенето, а Нам се надвеси през отвора, като следеше очите на звяра, за да се прицели в тях. Скоро нападателят проумя, че слабото място е станало непристъпно. Тази неразбираема промяна, която противоречеше на целия му дълъг опит, го смая и вбеси. Той се спря, клекна на задните си лапи; загледа стената; подуши я; клатеше недоумяващо глава. Накрая реши, че нещо се е объркал; нахвърли се отново срещу преградата, блъсна я с лапа, с рамо и като разбра, че не може да я помръдне, забрави всякаква предпазливост и се развилия, верен на дивия си нрав.

Свободният отвор приковаваше вниманието му; изглежда, само оттам би могъл да се промъкне; спусна се към него като безумен. Едно леко копие изсвири и го улучи близо до клепача, без да може да спре неудържимата атака. Цялата сила на това туловище, на тази маса от плът и бушуваща кръв бе вложена в устрема: стената се срути.

Нао и Гау бяха отскочили към дъното на пещерата; Нам се озова в чудовищната прегръдка. Дори не мислеше да се защищава; беше като антилопа, нападната от пантера, като кон, повален от лъв: изпънал ръце, разтворил уста, той вцепенен очакваше смъртта. Но Нао бе превъзмогнал изненадата, бе си възвърнал бойното умение, с което се отличават истинските вождове и благодарение на което оцеляват живите създания. Пред обхванатия от примирение Нам го обзе лудо желание да се бие. Захвърли брадвата си, тя му се стори ненужна; сграбчи с две ръце чепатата си дъбова тояга.

Звярът забеляза приближаването му. Отказа се от довършването на жалката жертва, която потръпваше под него; насочи цялата си мощ срещу врага, мълниеносно го затърси с лапите и зъбите си, а улхамрът завъртя тоягата. Оръжието изпревари мечока. Стовари се върху челюстта му; един от съковете се впи в ноздрите му. Макар и неточен и не особено силен, ударът бе тъй болезнен, че чудовището отстъпи. Вторият удар на човека не можа да засегне неразбиваемия череп. Огромното животно вече се съвземаше и се нахвърли като побесняло върху улхамра, но той се затаи в сянката пред една издатина на скалата — дръпна се в последния миг; мечокът се блъсна силно в базалта. Докато той залиташе, Нао се приближи отстрани и с боен вик стовари тоягата си върху гръбначния му стълб. Той изпука; зашеметен от удара в скалната издатина, хищникът се заклатушка, опияненият от собствената си сила Нао заблъска ноздрите, лапите и муцуната му, а Нам и Гау разпориха корема му с брадвите си.

Когато огромното туловище престана да потръпва, тримата се спогледаха мълчаливо. Това бе върховен миг. Нао се бе проявил като най-могъщ измежду улхамрите и измежду всички хора, защото нито Фаум, нито Хоо, синът на Тигъра, нито пък който и да е от ония тайнствени воини, за които си спомняше Гун Кокалестия, бе сразявал сива мечка с ударите на тоягата си. Преданието за тоя подвиг се вряза в паметта на младежите, за да бъде разказано на идните поколения и да укрепи вярата им в бъдещето, ако Нам, Гау и Нао не загинат в борбата за извоюването на Огъня.