Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (21)

Седма глава
Човеците със синя козина

Навлязоха сред по-дълбоки долини; прекосиха местности, където есента бе топла почти като лято. После напреде им изникна зловеща и непроходима гора. Възправяше се като стена от лиани, бодли и нискостеблени растения и уахите трябваше да си пробиват път с помощта на своите кремъчни и ахатови ножове. Жената-вожд съобщи на Нао, че уахите ще се разделят с улхамрите, когато излязат отново на открито, тъй като земите нататък са им непознати. Доколкото им било известно, имало някакво поле, а после планина, прорязана от широка клисура. Според жената-вожд в полето и в планината нямало хора; в гората обаче живеели няколко племена. Тя обясни, че имали силни гърди и ръце, че не палели огньове, не си служели с членоразделна реч, не воювали и не ловували. Ставали страшни, ако ги нападнат, ако им пресекат пътя или ако сметнат, че имат насреща си враг.

Цяла сутрин напредваха мъчително, сетне гората пооредя. Бодливите и дерящите растения намаляха; между хилядолетните дървета се появиха утъпкани от животните пътеки; зеленикавият полумрак започна да се разсейва; но дървесното царство все тъй гъмжеше от птици, долавяше се близостта на хищници, на влечуги и насекоми, някакъв нестихващ кипеж, величавата, несекваща, подмолна борба, в която растенията и животните постоянно гинеха и се раждаха…

Един ден жената-вожд посочи гъсталака с особено изражение. Сред листата на някаква смокиня се бе мярнало синкаво тяло — Нао разбра, че е човек. Той си спомни червените джуджета и потръпна от тревога и ненавист. Неизвестното същество изчезна. Настъпи пълна тишина. Уахите знаеха какво означа това, спряха да вървят и се скупчиха.

Тогава най-старият човек от племето взе думата.

Той каза колко силни и страшни в гнева си са човеците със синя козина; заяви, че в никакъв случай не бива да следват техните пътища и да прекосяват становете им; добави, че те мразят чуждите гласове и резките движения.

— Бащите на нашите бащи — завърши той — са живели в мирно съседство с това племе. Винаги са отстъпвали пред тях в гората. От своя страна човеците със синя козина избягват да се срещат с уахите в полето и сред водите.

Жената-вожд се съгласи с неговото слово и вдигна тоягата си. Тръгнаха в друга посока, промъкнаха се през една яворова горичка и стигнаха до широка поляна: явно тук бе паднала мълния, още имаше пепел от изгорели клони и дънери. Уахите и улхамрите вече излизаха на открито, обаче Нао забеляза вдясно ново синкаво тяло, подобно на онова, което бе съзрял между листата на смокинята. После в хладната сянка се размърдаха други две тела. Зашумоляха клони; от тях изскочи гъвкаво и силно създание. Никой не би могъл да каже дали се движеше на четири крака като зверовете и разните гущери, или на два като птиците и хората. Приведено напред, то беше стъпило здраво на земята с кривите си задни крайници, а с предните се опираше на един стърчащ от земята корен. Лицето му бе огромно, с челюсти като на хиена, кръглите му, подвижни очи горяха, имаше продълговат череп и ниско чело, едри гърди, по-широки дори от лъвски; стъпалата му изглеждаха също като ръцете. Тъмна, червеникаво-синкава козина покриваше тялото му. Нао се досети, че насреща му стои човек, единствено по гърдите и по раменете му — иначе тия четири ръце му придаваха твърде странен вид, а главата можеше да бъде глава на бивол, на мечок или на куче. След като хвърли на всички страни подозрителни и гневни погледи, човекът със синя козина се изправи на краката си. Изръмжа дрезгаво.

Тогава от гъсталака наизскачаха други подобни същества. Бяха трима мъжкари, дванайсетина женски и няколко малки, които се спотайваха сред корените и треволяка. Единият самец беше същинско чудовище: ръцете му бяха като дървесни стволове, гърдите му бяха два пъти по-широки от гърдите на Нао, спокойно би могъл да повали див бик и да удуши тигър. Не носеше оръжие, но двама-трима от другарите му влачеха по земята клони с неошмулени листа.

Великанът пристъпи към уахите и улхамрите, а останалите започнаха да ръмжат. Той се заблъска по гърдите, под тежките му присвити устни се мярнаха лъскави бели зъби.

Жената-вожд бе дала на уахите знак да се оттеглят. Не бързаха. По стар обичай избягваха резките движения и не говореха. Нао постъпи по същия начин, тъй като се доверяваше на опита им. Но Нам и Гау, които бяха излезли напред, за миг се поколебаха. Когато понечиха да последват своя водач, пътят им бе отрязан: човеците със синя козина се бяха пръснали из поляната. Тогава Гау се втурна към гъсталака, а Нам се опита да мине през откритата площ. Беше тъй лек и пъргав, че за малко не се промъкна. Но една женска изскочи срещу него; той зави. Приближиха се два самеца. Изплъзна им се, ала загуби равновесие.

Две огромни ръце сграбчиха Нам. Беше се озовал в прегръдката на великана.

Не успя дори да вдигне оръжията си; страхотен натиск оковаваше раменете му, чувствуваше се слаб като антилопа, повалена от тигър. Знаеше, че Нао е далеч, затова застина с напрегнати мускули, с потъмнели очи: младостта му бе безсилна пред настъпващата смърт.

Нао не можеше да гледа безучастно как убиват неговия другар; той пристъпи напред с копие и тояга в ръцете, но жената-вожд го спря.

— Недей! — каза тя.

Той проумя, че замахне ли, Нам ще умре. Цял трепереше от желание да се бие и от страх, че синът на Тополата ще загине смазан, но само въздъхна глухо и загледа натам. Човекът със синя козина бе вдигнал странника: скърцаше със зъби, люшкаше го и се готвеше да го блъсне в някое дърво… Внезапно се спря. Загледа неподвижното тяло, лицето. Като не усети никаква съпротива, чудовищните му челюсти се отпуснаха, в кървясалите му очи се прокрадна добродушие; той остави Нам на земята.

Ако младежът бе понечил да се защитава или се бе замятал от ужас, страховитите ръце щяха да го сграбчат отново. Той бе усетил това и не помръдна…

Цялото племе се събра — и самците, и женските, и малките. Всички те смътно съзнаваха, че телосложението на Нам е подобно на тяхното. Ако бяха червени джуджета или улхамри, това още по-силно би ги подтикнало към убийство. Ала те не умееха да разсъждават ясно; не водеха войни; не ядяха месо, нямаха установени обичаи. Инстинктивно мразеха хищниците, които отвличаха малките им и разкъсваха ранените, понякога между отделни самци се разгаряха вражди, но никога не убиваха тревопасни.

Стояха край странника и не знаеха как да постъпят; бяха се успокоили, понеже той лежеше неподвижен, а поведението на грамадния самец бе съвсем миролюбиво. От дълго време вече останалите мъжкари не смееха да му се противят и той ги водеше през гората, като избираше пътищата и местата за почивка и прогонваше лъвовете.

Сега обаче той не хапеше и не удряше и другите също се въздържаха. Скоро те съвсем забравиха войнствените си намерения и животът на Нам бе спасен. Нова заплаха можеше да възникне единствено в случай, че понечеше да ги нападне или да се бори с тях. Вече спокойно можеше да ги следва и дори да заживее помежду им, без да му обърнат внимание.

Както бе предусетил грозящата го гибел, така сега схвана, че опасността е минала. Надигна се полека и зачака. Известно време те го наблюдаваха малко недоверчиво. После една от женските се полакоми за някакво крехко стръкче и нищо вече не можеше да я отклони от желанието да го схруска; един самец се зае да изравя корени; постепенно всички се върнаха към неизменното си занимание — да дирят храна: понеже черпеха сила само от растенията, а не можеха да ядат всичко като елените и биковете, непрекъснато търсеха, избираха…

Младият странник бе свободен. Той отиде при Нао, който бе излязъл на поляната, и двамата загледаха как човеците със синя козина изчезват и се мяркат отново. Нам още не можеше да се укроти след преживяното и беше готов да ги избие до един. Нао обаче не изпитваше омраза към тия странни човеци; възхищаваше се от мечешката им сила и си мислеше, че ако им хрумне, те биха могли да унищожат и уахите, и червените джуджета, и човекоядците, и улхамрите.