Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (14)

Седма глава
Живот сред мамутите

Нам бе пазил Огъня добре. Пламъчето гореше ведро и спокойно в клетката, когато Нао го видя отново. И макар да бе смъртно изтощен, макар да изнемогваше от невидимите вълчи челюсти, впити в раната му, макар главата му да бучеше от треската, синът на Леопарда изживя велик и радостен миг. В гърдите му бушуваше неизмеримата човешка надежда — още по-прекрасна, тъй като той познаваше смъртта, но не мислеше за нея. Младостта кипеше в него и понеже не умееше да предвижда далечното бъдеще, му се струваше вечна. Привидя му се тресавището напролет, когато тръстиките дружно извисяват към небето крехките си стъбла, когато тополите, елхите и върбите надяват зелено-белите си премени, когато летните бърнета, чаплите, дивите гълъби и синигерите си подвикват, а дъждът е тъй игрив, че сякаш самият живот напоява земята. Но и във водата, и из тревите, и сред дърветата прозираше ликът на бъдното, ликът на Гамла; гъвкавото тяло, нежните ръце и заобленият корем на Фаумовата храненица бяха въплъщение на цялата човешка радост.

След като поседя замечтан край Огъня, Нао набра корени и сочни растения и ги принесе в дар на водача на мамутите, защото смяташе, че за да бъде един съюз траен, трябва да се поддържа всекидневно. Едва тогава остави Нам на стража, избра си едно местенце в средата на голямото стадо и легна.

— Ако мамутите напуснат пасището, аз ще събудя сина на Леопарда — рече Нам.

— Пасището е добро — отвърна Нао, — мамутите няма да се преместят до довечера.

И потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, слънцето вече клонеше ниско над саваната. Бяха се наслоили облаци с глинест оттенък и постепенно обгръщаха жълтия диск, подобен на огромен лилиев цвят. Нао се чувствуваше като разнебитен; треската не бе отпуснала главата и гръбнака му; но ушите му вече не бучаха толкова, а болката в рамото бе отслабнала.

Той се изправи, хвърли първо поглед към Огъня, после попита пазача:

— Напират ли кзамите?

— Още не са се отдалечили… чакат на брега на реката, до острова с високите тополи…

— Добре! — отвърна синът на Леопарда. — Няма да имат Огън във влажните нощи; ще загубят смелост и ще се върнат при своето племе. Сега нека Нам поспи.

Докато Нам се настаняваше върху листата и мъха, Нао огледа Гау, който се мяташе насън. Младежът бе изнемощял и зачервен; дишаше тежко, но от гърдите му вече не течеше кръв. Водачът си каза, че той едва ли ще се озове скоро сред корените в черната земя и се надвеси над Огъня — много му се искаше да струпа съчки и да го разпали истински.

Потисна това желание с надеждата да го осъществи през следващите дни. Трябваше първо да измоли от водача на мамутите разрешение улхамрите да прекарат нощта в неговия стан. Нао го потърси с очи. Видя го — самотен, както обикновено, за да може да бди над племето и да наблюдава по-добре околностите. Хрупаше току-що покарали от земята издънки. Синът на Леопарда набра крехки папратови коренчета; намери и водна бакла; после се отправи към големия мамут. Щом той се приближи, животното престана да обръща внимание на издънките; поклати леко косматия си хобот; дори пристъпи към Нао. Като видя, че ръцете му са пълни с храна, изрази доволството си — освен това малко по малко започваше да се привързва към човека. Странникът поднесе храната, която притискаше към гърдите си, и промълви:

— Вожде на мамутите, кзамите са още край реката. Улхамрите са по-силни от кзамите, но са само трима, а кзамите са три пъти колкото пръстите на двете ръце. Ако се отдалечим от мамутите, те ще ни убият!

Преялият след обилната паша мамут бавно дъвчеше корените и баклата. Когато свърши, хвърли поглед към залязващото слънце и се отпусна на земята, а хоботът му се уви леко около кръста на човека. Нао разбра, че съюзът е окончателен, че им е позволено да изчакат в стана на мамутите, докато се оправят двамата с Гау, без да се боят от кзамите, от лъвовете, от тигрите и от сивите мечки. Може би дори нямаше да му попречат да запали ненаситния Огън и да вкуси печени корени, кестени и мръвки.

На запад слънцето обагри висините в кървави отсенки и разхвърли чудна жар по облаците. Небето бе червено като цвета на божура, жълто като ливада с лютичета, лилаво като камбанките, които никнат по бреговете наесен, заревото му проникваше чак в дълбоките речни води: вълшебен здрач се спусна над тленната земя. Просторът вече не изглеждаше тъй безграничен, както в летните вечери; но той и сега се изпълни с езера, острови и пещери, изваяни сякаш от сияйните бои на магнолии, гладиоли и шипки — светлината им преливаше в дивата душа на Нао. Той се питаше кой ли разпалва тия необятни пожарища, какви ли хора и зверове живеят отвъд Небесната планина.

От три дни Нао, Гау и Нам живееха в стана на мамутите. Отмъстителните кзами продължаваха да бродят край Голямата река с надеждата да хванат и да разкъсат тия хора, които ги бяха надхитрили, предизвикали и оставили без Огън.

Нао не се боеше от тях, тъй като бе сключил здрав съюз с мамутите. С всяка следваща сутрин силите му се възвръщаха. Бученето в главата бе престанало; не особено дълбоката рана на рамото му зарастваше бързо, не го измъчваше треска. Гау също оздравяваше. Тримата улхамри често се изкачваха на някое възвишение и дразнеха неприятелите си.

Нао викаше:

— Защо обикаляте около мамутите и улхамрите? Пред мамутите вие сте също като чакали пред голяма мечка. Нито тоягите, нито брадвите на кзамите могат да се мерят с тоягата и с брадвата на Нао! Ако не си тръгнете за вашите ловни земи, ще ви поставим клопки и ще ви избием.

Нам и Гау надаваха бойни викове и размахваха копия: но кзамите бродеха из храстите, сред тръстиките, из саваната или пък се притаяваха под кленовете, яворите, ясените и тополите. Пред очите им току изникваха нечии космати гърди или дългокоса глава; в мрака безшумно се прокрадваха сенки. И макар улхамрите да не се бояха, злонамереното присъствие ги дразнеше. То им пречеше да се отдалечат и да проучат местността; освен това поставяше под въпрос бъдещето, тъй като скоро щеше да се наложи да се разделят с мамутите и да поемат отново на север. Синът на Леопарда обмисляше как да прогони враговете.

Той все така отрупваше с дарове водача на мамутите. Три пъти на ден му носеше вкусна храна и прекарваше много време, като седеше до него и се опитваше да разбере езика му и да му разясни своя език. Мамутът с удоволствие слушаше човешката реч, клатеше глава и изглеждаше умислен; понякога кафявите му очи заблестяваха странно или пък клепачите му се присвиваха, сякаш се смееше. Тогава Нао си казваше: „Големият мамут разбира Нао, само че Нао още не може да го разбере.“

Тъй или иначе някои жестове, отнасящи се до храната, имаха за тях съвсем определен смисъл. Когато странникът викнеше: „Вземи!“ — мамутът незабавно идваше, дори Нао да се бе скрил: знаеше, че има приготвени за него корени, прясно откъснати стъбла или плодове.

Постепенно свикнаха да се обръщат един към друг без определена причина. Мамутът избоботваше тихо, Нао изричаше една-две срички. Приятно им бе да бъдат заедно. Човекът сядаше на земята; мамутът обикаляше около него и понякога на шега го повдигаше леко с хобота си.

За да постигне целта си, Нао бе наредил на своите воини да носят дарове на два други мамута, които бяха най-важни след великана. Понеже вече бяха свикнали със странниците, те откликнаха на опитите за сближение. После Нао обясни на младите хора как да обучат исполините да възприемат думите им, така че след пет дни мамутите дотичваха, щом Нам и Гау им викнеха.

Но на улхамрите им предстоеше да изживеят още по-голямо щастие. Една вечер, още преди да се стъмни съвсем, Нао се осмели да струпа съчки и сухи треви и ги подпали. Въздухът бе хладен и не особено влажен, духаше слаб вятър. Пламъкът се разгоря — отначало вдигаше черен пушек, но после се изчисти, запращя и доби ален цвят.

Мамутите заприиждаха отвсякъде. Виждаше се как протягат огромните си глави и как очите им блестят разтревожено. По-раздразнителните взеха да тръбят. Те познаваха Огъня! Бяха го срещали в саваната и в гората, когато се сипеха мълнии; той ги бе преследвал със страховито пращене; дъхът му пареше месото им, зъбите му пробиваха яката им кожа; по-старите помнеха свои другари, сграбчени от тая ужасна сила, които никога не се бяха завърнали. Затова гледаха стреснато и заплашително пламъка, около който се бяха събрали дребните изправени зверчета.

Нао усети тяхната неприязън, отиде при големия мамут и му каза:

— Огънят на улхамрите не може да избяга; не може да се нагълта с растения и да стане голям; не може да се нахвърли върху мамутите. Нао го е пленил на такова място в земята, където той няма да намери храна.

Застанал на десет крачки от огнището, великанът се взря в пламъка с растящо доверие — беше по-любопитен от себеподобните си, а и явната невъзмутимост на дребничките му приятели го успокои. Понеже от дълги години тревожното му или безразлично поведение определяше поведението на цялото стадо, полека-лека всички решиха, че неподвижният Огън на улхамрите не е страшен като Огъня, който препуска през степите.

И тъй Нао можа да подхрани пламъка и да прогони тъмнината. Тази вечер той с наслада яде печено месо, печени корени и печени гъби.

На шестия ден близостта на кзамите стана съвсем непоносима. Нао вече си бе възвърнал силите напълно; бездействието го измъчваше; просторът го зовеше на север. Гняв го обзе, като видя няколко космати тела да се мяркат сред чинарите. Той възкликна:

— Нао, Гау и Нам няма да нахранят кзамите с месото си!

После извика своите другари и им каза:

— Доведете мамутите, с които сте сключили съюз, а аз ще помоля големия вожд да дойде с мен. Така ще можем да се бием с човекоядците.

След като скриха Огъня на сигурно място, улхамрите тръгнаха. Те започнаха да се отдалечават от стана, като постоянно предлагаха на мамутите храна, а Нао им говореше тихо от време на време. Но щом изминаха известно разстояние, великаните се поколебаха. Колкото повече напредваха, толкова по-настойчиво се обаждаше в тях чувството за отговорност спрямо стадото. Те се спряха и се обърнаха на запад. Не помръднаха повече. А когато Нао нададе призивен вик, водачът на мамутите също отвърна с призив. Синът на Леопарда пристъпи обратно към своя съюзник; и погали хобота му с думите:

— Кзамите се крият между дръвчетата! Ако мамутите ни помогнат да ги победим, те повече не ще посмеят да се приближат до стана!

Водачът на мамутите стоеше невъзмутим. Все така поглеждаше към останалото назад стадо, за чиято съдба бе отговорен. Нао знаеше, че кзамите се крият само на няколко хвърлея оттук, и не му се щеше да се откаже от започнатото настъпление. Следван от Нам и Гау, той се промъкна през ниската растителност. Изсвистяха копия; няколко кзами се вдигнаха над храстите, за да могат да се целят по-добре във врага; Нао нададе протяжен и остър призивен вик.

Тогава водачът на мамутите като че ли разбра. Той затръби страховито във въздуха, сякаш за да събере стадото, и се спусна към човекоядците заедно с другите двама мъжкари. Нао размаха тоягата си и се хвърли с войнствени възгласи напред заедно с Нам и Гау, които стискаха в левите си ръце брадви, а в десните — копия. Ужасените кзами се пръснаха из храсталака; мамутите обаче бяха побеснели; те гонеха бегълците, като че преследваха носорози, а откъм брега на Голямата река с пълна скорост се носеше червеникавото стадо. Всичко се рушеше под стъпките на огромните животни; скрилите се гадини — вълци, чакали, сърни, сръндаци, елени, коне, антилопи, глигани — се вдигаха на крака и бягаха, сякаш бе придошла река.

Големият мамут пръв настигна един от бегълците. Кзамът се просна на земята, като крещеше от ужас, но якият хобот се пресегна и го сграбчи; подхвърли човека нагоре, на височина десет лакти, а когато той падна, един от огромните му крака го размаза като насекомо. После друг човекоядец издъхна, прободен от бивните на втория мъжкар, а някакъв още съвсем млад воин се загърчи с писъци и ридания, стегнат в смъртоносна хватка.

Стадото прииждаше. То нахлу сред храсталака; вълна от мускули заля полето; земята затрепери, сякаш се мъчеше да си поеме дъх; всички кзами, които бяха между Голямата река, възвишенията и ясеновата горичка, се превърнаха в кървава каша. Едва тогава яростта на мамутите утихна. Водачът се спря край едно хълмче и даде знак за примирие: всички се събраха, но очите им все още искряха, а туловищата им потръпваха.

Оцелелите от нашествието кзами бягаха отчаяно на юг. Те вече не бяха опасни: отсега нататък нямаше да преследват улхамрите, за да ги разкъсат; щяха да отнесат на племето си удивителната вест за съюза на северните хора с мамутите и преданието за него щеше да минава от уста на уста, за да стигне до идните поколения.

Десет дни мамутите се спускаха по бреговете на реката към низините. Животът им бе лек. Пасищата им се нравеха, сила напираше в тежките им туловища; изобилна храна ги очакваше зад всеки завой на реката, из мочурищата, сред богатите почви на полетата и величествените стари гори.

Никой звяр не се изпречваше на пътя им. Те бяха властелини на света, господари на съдбата си, още прадедите им бяха извоювали окончателната победа, бяха развили докрай нужните инстинкти, бяха създали законите им на общуване, определили начините на придвижване, тактиката, разполагането на стана и вътрешното разделение в стадото, бяха се погрижили слабите да бъдат защитени, а силните да се разбират помежду си. Мозъкът им бе превъзходно устроен, сетивата им бяха почти съвършени: зрението им бе добро, не слабо като на конете и на биковете, обонянието — отлично, осезанието — непогрешимо, слухът — остър.

Огромни и тежки, но ловки и пъргави, те изследваха води и земи, опипваха препятствията, душеха, късаха, изкореняваха и мачкаха всичко с чувствителните си хоботи, които се виеха като змии, имаха здрава хватка като мечи лапи и работеха като човешки ръце. Бивните им разравяха земята; с един удар на заоблените си крака можеха да смажат лъв.

Нищо не ограничаваше могъществото на рода им. Времето и пространството им принадлежаха. Кой би могъл да смути техния покой? Кой би могъл да им попречи да създадат нови поколения, също тъй безбройни, както ония, от които произхождаха?

Така си мислеше Нао, докато следваше този народ от великани. С наслада слушаше как земята стене под стъпките им, с гордост съзерцаваше безкрайните им миролюбиви върволици, проточени край реката или под есенните клони; всички животни им правеха път, а птиците се спускаха от небето или се издигаха над тръстиките, за да ги видят. Тъй безметежни и благодатни бяха тия дни, че ако не бе споменът за Гамла, Нао едва ли би пожелал да свършат. Сега, когато познаваше мамутите, те му се струваха по-малко сурови, по-малко непостоянни и по-справедливи от хората. Техният вожд не беше като Фаум — страшен дори за приятелите си; той водеше стадото без заплахи и коварство. Нито един мамут не бе зъл като Агоо и като братята му…

Още призори, когато реката просветляваше на изток, мамутите ставаха и започваха да тъпчат влажната земя. Огънят пукаше, гълтайки доволно борови и яворови, тополови и липови клонки, а в дълбините на леса и по мъгливия бряг зверовете знаеха, че светът отново се е събудил за живот.

Тоя живот се разпростираше чак в облаците и изписваше сякаш върху тях знамение за всичко онова, което бе извадил от мрака на бял свят — та нали без него порфирът, кварцът, гнайсът, слюдата, минералите, скритите скъпоценни камъни и мраморът щяха да си останат завинаги безцветни, студени и потопени в сън, — за всички форми и цветове, които бе създал от пяната и от изпаренията на бушуващото море, от сливането си с водата, породило растенията и дало облик на животните.

Когато той изпълваше навъсеното есенно небе, мамутите тръбяха с вдигнати хоботи и се наслаждаваха на оная младост, която настъпва с утрото и ни кара да забравяме вечерта. Гонеха се край извивките на заливчетата и по ивиците суша; събираха се накуп, развълнувани от простичкото и дълбоко щастие, че са от един род, че имат едни и същи инстинкти, едно и също поведение. После бавно и невъзмутимо изравяха корени, късаха млади стъбла, пасяха трева, хрупаха кестени и жълъди, опитваха вкуса на лютивите млечници, на манатарките, на корминките, на лаберките и на трюфелите. Задружно и радостно отиваха на водопой. Тогава племето им изглеждаше още по-многобройно, още по-могъщо.

Нао се изкачваше на някое възвишение или стъпваше върху скала, за да ги погледа, докато завладяваха брега.

Гърбовете им се люшкаха като вълни, широките им стъпала се отпечатваха в глината, ушите им напомняха грамадни прилепи, готови да отлетят всеки миг; хоботите им се люшкаха като стъбла на зановец, опръскани с кал, а стотиците бивни се издигаха — гладки, блестящи, извити, подобни на копия.

Отново настъпваше вечер. Отново облаците възвестяваха колко прекрасен е светът, а хищната нощ спускаше своята морава мъгла и Огънят пак лумваше. Улхамрите му даваха изобилна храна. Той лакомо се нахвърляше върху боровите клони и сухите треви, с въздишки хапеше върбовите вейки, а дъхът му лютеше, когато близваше стъбла и влажни листа. Колкото повече растеше, толкова по-светъл ставаше, толкова по-силно ръмжеше; изсушаваше хладната земя и прогонваше мрака на хиляди лакти. И докато правеше месото, кестените и корените по-сочни и по-крехки, големият мамут идваше да го погледа. Бе свикнал с него, допадаше му тая топла ласка и тоя блясък, той го наблюдаваше замислено, следеше движенията на Нао, на Нам и на Гау, когато те хвърляха съчки, клони и слама в алената паст. Може би смътно съзнаваше, че родът на мамутите би станал още по-могъщ, ако можеше да си служи с това нещо.

Една вечер той се приближи повече от обикновено, протегна хобота си и подуши миризмата на тоя непрестанно видоизменящ се звяр. Спря се, застина неподвижно като скала; после хвана един голям клон, подържа го във въздуха и го пусна в пламъците. Клонът вдигна рой искри, запращя, запука, запуши и пламна. Тогава той доволно поклати глава и положи хобота си върху рамото на Нао, който не бе помръднал. Почуда и възхищение го изпълваха, той си каза, че мамутите могат да поддържат Огъня също като хората, и се запита защо ли нощуват на студено и влажно.

От тази вечер големият мамут се сближи още повече със странниците. Помагаше им да събират съчки, умно и внимателно подклаждаше огъня и стоеше замечтан в медното, пурпурно или алено сияние на пламъците. Нови впечатления нахлуваха в огромната му глава и заздравяваха духовната му връзка с улхамрите. Вече разбираше много от думите им, някои от движенията им; и той самият успяваше да ги накара да го разберат: по онова време човешките слова бяха свързани единствено с определени и наложителни действия; мъдростта и познанията на мамутите бяха достигнали връхната си точка. Така например водачът им предварително уточняваше как ще се придвижва стадото, когато навлизаха в тайнствени и непознати земи; изпращаше напред съгледвачи; неговият многостранен и всеобемащ опит бе подпомогнат от великолепната памет и ставаше още по-задълбочен поради разсъдливостта му. Макар и не тъй ясно като Нао, той имаше известна представа за същността на водата, растенията и зверовете; различаваше смяната на мрачните и плодоносните периоди в годината; смътно проследяваше движението на слънцето и не го бъркаше с луната. Ако умееше да се изразява на човешки език, едва ли щеше да се окаже по-глупав от Агоо и братята му, дори навярно би изрекъл неща, недостъпни за ума на стария Гун.

Наистина хората от хиляди векове развиваха и усъвършенствуваха своя разум, като работеха с ръцете си и видоизменяха предметите, но ловките хоботи на мамутите им бяха позволили да натрупат доста неведоми за човека познания. Само че езикът на великаните, сведен до отделни звуци и знаци, не можеше да изрази всичко, което бяха научили; и най-мъдрите измежду тях си оставаха зазидани в безсловесна самота; нито едно от сложните им разсъждения не се свързваше с друго, не можеше и да се излее в непресъхващата река на устните предания, която носеше, събираше и смесваше преживяното, измисленото и видяното от хората… Но пропастта помежду им не бе непреодолима. Макар мамутите да си предаваха само еднозначни от хилядолетия действия и движения, повтарящи се хитрини и уловки, простички познания за предназначението на предметите или за дълга към рода и към себеподобните, те имаха това предимство, че инстинктът им за общуване бе по-древен от човешкия, а дълголетието им позволяваше да добиват изключително богат индивидуален опит. Наистина човекът не бе устроен тъй, че да съществува продължително, както мамутите, и много по-често го сполетяваше неочаквана гибел; нямаше достатъчно средства за защита; омразата на останалите представители на неговия род го заплашваше не само отвън, но и в самото му племе. Затова отделни хора много по-рядко от мамутите съумяваха да извлекат от живота траен и полезен урок. Въпреки дългия си житейски път исполинът бе запазил пъргавостта, гъвкавостта и паметта си, а зрението, слухът и обонянието му оставаха непокътнати; Нао усещаше, че неговият приятел навярно е по-умен от стария Гун, който имаше в главата си безбройни спомени, но го боляха ставите, движеше се бавно и неуверено, недочуваше и недовиждаше…

Междувременно мамутите все тъй се спускаха надолу по Голямата река и вече се отклоняваха от пътя, който трябваше да отведе улхамрите при тяхното племе. Реката, която отначало течеше на север, бе възвила на изток и скоро щеше да се насочи на юг. Нао се безпокоеше. Ако стадото не се откажеше да следва извивките на брега, щеше да се наложи да се разделят. А им беше приятно, бяха свикнали да живеят с тия огромни и добродушни същества. След спокойствието самотата им се струваше още по-зловеща. В тая дъждовна есен, в гъмжащата от зверове гора и из огромните разкаляни поля денем и нощем щяха да ги дебнат всевъзможни опасности, недружелюбната природа и коварните хищници.

Една сутрин Нао се изправи пред водача на мамутите и му каза:

— Синът на Леопарда влезе в съюз с племето на мамутите. Сърцето му се радва, когато е с тях. Той би могъл да ги следва безкрайно. Но трябва да види отново Гамла край Голямото тресавище. Неговият път е на север и на запад. Нима мамутите не могат да се отделят от бреговете на реката?

Беше се опрял в един от бивните на мамута; животното долавяше тревогата му и важността на решението му и го слушаше неподвижно.

После бавно поклати тежката си глава и поведе стадото нататък по брега. Нао си каза, че това е отговорът на великана. Помисли си: „Мамутите се нуждаят от вода… И улхамрите биха предпочели да вървят по реката…“

Щеше да постъпи, както бе необходимо. Въздъхна тежко и извика другарите си. Видя как стадото се изгубва в далечината, покачи се на едно възвишение. Отправи последен поглед към вожда, който го бе приел и спасил от кзамите. Мъка стягаше гърдите му; болка и страх го изпълваха; и като обърна очи на северозапад, към степта и обруления от есента храсталак, осъзна колко слаб е човекът, и сърцето му потръпна от обич към мамутите и от възхищение пред тяхното могъщество.