Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (22)

Осма глава
Гигантските мечки в клисурата

Нао вече отдавна се бе разделил с уахите и бе прекосил гората на човеците със синя козина. Бе стигнал през планинския проход до високите плата. Тук есенният въздух бе по-хладен, в небето непрестанно се гонеха облаци, вятърът фучеше дни наред, тревите и листата гниеха върху бедната почва, а студът унищожаваше неизброимите насекоми под дървесните кори, сред хилавите стъбла, под съхнещите корени, в развалените плодове, във вдлъбнатините на камъните и в цепнатините на глината. Когато облаците се поразпръсваха, звездите пронизваха мрака с ледена светлина. Нощем непрестанно виеха вълци, кучетата скимтяха непоносимо; току се чуваше предсмъртното хъркане на някой елен, антилопа или кон, рев на тигър или на лъв, улхамрите често забелязваха как в тъмнината около техния Огън изникват гъвкави сенки и искрящи очи.

Животът ставаше все по-мъчен. Зимата наближаваше и растителната храна беше вече недостатъчна. Тревопасните отчаяно дращеха пръстта, изравяха корени, дъвчеха младите филизи и кората на дърветата; животните, които ядяха плодове, тършуваха из клонаците; гризачите укрепваха убежищата си; месоядните зверове неуморно дебнеха край пасищата, притаяваха се край местата за водопой, бродеха из гъсталаците и се криеха в скалните пукнатини.

Всички живи създания, с изключение на ония, които спяха зимен сън или имаха запаси в дупките си, бяха извънредно напрегнати, тъй като трудно можеха да задоволят нарасналите си нужди.

Нао, Нам и Гау рядко гладуваха. Пътуването и премеждията бяха усъвършенствували техния усет, сръчността и схватливостта им. Те отдалеч разпознаваха дали имат насреща си дивеч или враг; предчувстваха кога ще задуха вятър, кога ще вали или ще има наводнение. Всяко тяхно движение целеше нещо определено и те никога не изразходваха излишна енергия. От пръв поглед откриваха в каква посока да се отдалечат, къде да се приютят или да влязат в бой. Намираха верния път почти също тъй безпогрешно, както прелетните птици. Макар местностите, планините, езерата, блатата, горите и придошлите реки да се меняха непрестанно, те с всеки изминал ден наближаваха все повече земята на улхамрите. Надяваха се да стигнат при своето племе най-късно след половин месец.

Един ден видяха напреде си област, покрита с високи хълмове.

Надвисналото, жълтеникаво небе беше задръстено от цели камари огромни облаци с цвят на пясък, на глина и сухи листа, а помежду им зееха белезникави пролуки. Човек имаше чувството, че се канят да обгърнат цялата земя.

Всички пътища бяха открити, но Нао избра една безкрайна клисура — познаваше я, понеже още на годините на Гау бе минавал по нея с група ловци. Издълбана между варовити склонове, дълбока на места като същинска пропаст, тя свършваше със стръмен проход, в който камъните се ронеха под стъпките.

Странниците изминаха две трети от дължината й без премеждия. Към средата на деня седнаха да хапнат. Намираха се в полукръгла падина, обкръжена от бездни и пещери. Чуваше се бученето на подземна река, която с грохот се стоварваше в някаква пропаст; върху скалите се открояваха две тъмни дупки, образувани от незнайни природни стихии далеч преди да се появят първите живи създания.

След като се нахрани, Нао отиде до едната пещера и дълго я гледа. Спомни си, че Фаум бе показал на своите воини подземен ход, през който можеше да се стигне по-бързо до равнината. Само че по осеяния с неустойчиви камъни наклон не можеше да се придвижи цял отряд; навярно щеше да бъде достатъчно удобен за трима пъргави мъже; Нао реши да минат оттам.

Той се промъкна до дъното на пещерата, откри цепнатината и навлезе в нея, докато лъч бледа светлина му подсказа, че е наближил изхода. На връщане Нам го посрещна с думите:

— Има голяма мечка в клисурата!

Прекъсна го глух рев. Нао се втурна към входа на пещерата и видя, че Гау се е притиснал сред скалите, готов за отбрана. Тръпки полазиха по гърба на водача. Откъм откритата страна на падината се приближаваха два чудовищни звяра. Гъстите им тъмнокафяви кожуси ги пазеха от настъпващия зимен студ, от твърдите камъни и от бодливите растения. Единият звяр беше огромен като див бик, с по-къси, по-яки и по-жилави крака, с могъщо чело, подобно на разядена от лишеи скала: грамадната му уста би могла да побере човешка глава и да я смаже с едно стискане на челюстите. Това бе самецът. Женската имаше по-плоско чело, по-къса муцуна и не изглеждаше тъй нападателна. Движенията и туловищата им напомняха донякъде човеците със синя козина.

— Да — промълви Нао, — това са големи мечки.

Те не се бояха от никое живо същество. Ставаха опасни само когато се разгневяха или прегладнееха — рядко ядяха месо. Двата звяра заръмжаха. Самецът навири муцуната си и залюля застрашително глава.

— Ранен е — забеляза Нам.

По козината му се стичаше кръв. Странниците изтръпнаха от страх да не би раната да е нанесена от човешко оръжие. В такъв случай мечокът щеше да търси отмъщение. Нападнеше ли ги, нищо нямаше да го спре: никое живо създание не беше по-упорито от него. Копията, брадвите и тоягите не бяха в състояние да пробият гъстия му кожух и твърдата кожа. С едно замахване на лапата си като нищо изтърбушваше човек, притиснеше ли го, можеше да го смаже, да го направи на парчета с челюстите си.

— Откъде дойдоха? — попита Нао.

— Откъм ония дървета… — отвърна Гау и посочи няколко борчета, щръкнали над коравите скали. — Мъжкарят се спусна отдясно, а женската отляво.

Случайно или умишлено те бяха запушили пътищата за бягство от клисурата. Очевидно възнамеряваха да нападнат. Това се усещаше и по рева на самеца, и по сдържаното, коварно поведение на самката. Колебаеха се, защото не умееха да разсъждават бързо, а инстинктът им повеляваше да проверят всичко; душеха с шумно сумтене въздуха, за да преценят разстоянието, което ги делеше от скритите зад камъните врагове.

Изведнъж Нао даде заповед. Когато мечките се спуснаха към улхамрите, те вече бяха в дъното на пещерата. Синът на Леопарда накара младежите да минат пред него; тримата се движеха бързо, доколкото им позволяваха грапавата земна повърхност и криволичещият проход.

Гигантските мечки намериха пещерата празна и доста дълго душиха заплетените, припокриващи се дири на улхамрите. Бяха предпазливи и от време на време спираха. Не се бояха от никое живо създание, но подозрителността им бе вродена и изпитваха смътен страх пред неизвестното. Знаеха колко несигурно нещо са канарите, пещерите и бездните; в паметта им не се бе заличил споменът за пропукани и падащи скали, за внезапно зейнали в земята дупки, за бездънни черни пропасти, за лавини, за твърди стени, рухнали под напора на водата. През целия им досегашен живот не ги бяха заплашвали нито мамути, нито лъвове, нито тигри. Неведнъж обаче се бяха сблъсквали с неукротими стихии: в плътта им се бяха врязвали остри камъни, бяха затъвали в дълбоки снегове, бяха се бъхтали напролет сред бушуващи реки, бяха ги затрупвали свлекли се пластове.

Тази сутрин за пръв път им се случи да ги нападнат живи същества. Тъкмо минаваха край една висока скала, където можеха да се изкатерят само гущери и насекоми. На самото й било стояха три изправени звяра. Като съзряха гигантските мечки, те нададоха викове и замятаха копия. Едно от тях нарани самеца. Болката го вбеси и заслепен от ярост, загубил всякакъв разум, той направи опит да се добере до върха. Скоро се отказа и заедно с другарката си потърси по-удобен път.

Докато вървяха, изтръгна копието и го подуши: нещо се разшава в паметта му. Рядко бе срещал хора: те не го смущаваха, както не го смущаваха вълците и хиените. Понеже винаги отстъпваха пред него, не познаваше хитрините и клопките им и не се занимаваше с тях. Това неочаквано премеждие го бе стреснало. То бе нарушило установения ред на нещата, беше разкрило някаква непонятна заплаха. Пещерният мечок обикаляше из тъмните ходове, пристъпваше бавно по стръмнините, душеше внимателно всевъзможните миризми. Накрая се умори. Ако не беше раната, цялата случка щеше да се превърне за него в смътен спомен, който би могъл да изплува само при друго подобно събитие. Но нестихващата болка постоянно го подсещаше за тримата изправени върху билото човеци и за онова остро копие. Той току изръмжаваше, изплезил език… После престана да свързва и това неприятно усещане с каквото и да било. Гигантският мечок тъкмо се чудеше къде да намери нещо за ядене, когато отново долови човешка миризма. В гърдите му забушува гняв. Той се обади на своята самка, която бе поела по друг път — двамата не можеха да съжителствуват дълго, особено в студено време. Първо бяха разбрали къде е противникът и какво разстояние ги дели от него и веднага бяха нападнали.

Отначало Нао имаше чувството, че е сам с другарите си в тъмната пукнатина. После отекнаха тежките стъпки на зверовете, чу се шумно сумтене: мечките настигаха хората. Имаха предимство, понеже стъпваха по-здраво с четирите си крака по невидимата земя, а острото обоняние им помагаше да следват прясната диря… Странниците непрекъснато се спъваха в камъните, подхлъзваха се в ямите, блъскаха се в скалните издатини, тъй като освен оръжията и храната мъкнеха и клетките с огньовете, които Нао не можеше да остави. Пламъчетата мъждееха слабо в своите скривалища и изобщо не осветяваха пътя: неуловимите им червеникави отблясъци едва-едва достигаха до извитите сводове. В замяна на това издаваха прокрадващите се сенки на бегълците…

— Бързо! Бързо! — извика водачът.

Нам и Гау нямаше как да се затичат. Огромните зверове се приближаваха. С всяка стъпка дишането им се чуваше все по-силно. Колкото по-ясно усещаха близостта на врага, толкова повече растеше тяхната ярост и те глухо ръмжаха един през друг. Мощните им гласове ехтяха сред камъните. Нао си представяше тия грамадни тела, ужасната прегръдка, хищните яки челюсти…

Мечките бяха вече само на няколко крачки зад тях. Земята се тресеше под краката на Нао, всеки миг страховит удар можеше да строши гръбнака му…

Той реши да се обърне с лице срещу смъртта; наклони внезапно клетката и насочи трепкащата светлинка към едно тъмно тяло, което се движеше. Мечокът спря мигновено. Изненадаше ли се, ставаше предпазлив. Впери поглед в пламъчето, заклати се и дрезгаво повика женската. После яростта надви и той се спусна към човека… Нао отскочи и с все сили хвърли клетката. Уцели мечока по носа, изгори единия му клепач и докато той стоеше стъписан и ревеше от болка, странникът отново набра преднина.

Из преплетените ходове бе станало малко по-светло. Улхамрите вече виждаха къде стъпват: не се спъваха и напредваха бързо… Но гонитбата продължаваше, зверовете също се възползуваха от виделото и ускориха крачка, а синът на Леопарда си помисли, че на открито опасността щеше да бъде още по-голяма.

Гигантският мечок отново ги настигаше. Беше полудял от гняв поради опърления си клепач и бе забравил всяка предпазливост; кръвта бушуваше в главата му, нищо не можеше да го спре. Нао разбираше това по усилващото се сумтене, по пресекливия, дрезгав рев.

Понечи да се спре и да започне бой, обаче Нам го извика. Водачът видя голяма издатина, която препречваше прохода и го стесняваше. Нам вече се бе прехвърлил оттатък, Гау тъкмо се промъкваше. Хриптенето на мечока се чуваше на три стъпки отзад, когато и Нао провря през пролуката широките си рамене. Понесен устремно напред, звярът се запъна, единствено огромната му муцуна мина през отвора. От раззинатата паст стърчаха зъби, готови да ръфат и да смилат, изтръгваше се злокобен и гръмовит рев. Но сега Нао не се боеше, защото между тях се издигаше непреодолима преграда: неумолим като смъртта, по-могъщ и от сто мамута, по-несъкрушим от хиляди поколения живи същества, камъкът бе спрял мечока.

Странникът се изсмя:

— Този път Нао е по-силен от големия мечок. Той има тояга, брадва и копия. Може да нарани мечока, а мечокът няма как да му отвърне.

Замахна с тоягата. Мечокът вече бе разпознал една от тия каменни клопки, с които безуспешно се бореше още от малък. Дръпна главата си, преди човекът да го удари, и се скри зад издатината. Гневът все още кипеше в гърдите му, замъгляваше съзнанието му и го караше да вилнее. Но той се удържа. Имаше безпогрешен усет за нещата. От сутринта за втори път установяваше, че човекът умее да причинява болка по неведоми начини. Волю-неволю се примири със съдбата, а по-късно тия тъжни преживелици окончателно щяха да го убедят, че изправеният звяр е твърде опасен: щеше да затаи смъртоносна омраза към него и да му противопоставя цялата си сила и предпазливост, да го дебне, да го причаква и да го напада изневиделица.

Мечката ръмжеше — не беше извлякла никаква поука от премеждието, понеже не бе пострадала. След като самецът изрева предупредително, тя реши, че камъните са попречили, и се отказа от гонитбата; според нея скритите отвъд пролуката хилави създания не можеха да представляват никаква опасност.