Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (17)

Трета глава
Нощ в тресавището

Синът на Леопарда заобиколи Огъня, положи човека върху сухата трева и го загледа удивено и подозрително. Това създание бе напълно различно от улхамрите, от кзамите и от червените джуджета. Върху продълговатия му, прекалено тесен череп никнеха редки и тънки косми; тъмните му, вяли и тъжни очи, цепнати почти отвесно, изглеждаха някак безжизнени; имаше хлътнали страни и слабо развити челюсти, а брадичката му бе плоска като долната челюст на плъх; но водачът се чудеше най-много на издълженото му, обло тяло без рамене, от което ръцете стърчаха като крокодилски лапи. Кожата му бе суха и груба, сбръчкана, сякаш покрита с люспи. Синът на Леопарда си каза, че така изглеждат само змиите и гущерите.

Откакто Нао бе положил човека върху сухите треви, той не мърдаше. Сегиз-тогиз клепачите му бавно се повдигаха и мътните му очи се вторачваха в странниците. Дишаше шумно, пресекливо, може би от болки. Нам и Гау го намираха извънредно противен; с радост биха го хвърлили обратно във водата. Нао обаче се интересуваше от него, тъй като го бе избавил от враговете, освен това беше по-любопитен от другарите си — питаше се откъде ли идва непознатият, как се е озовал в тресавището, кой го е ранил и дали е човек или мелез между човек и някой пълзящ звяр. Опита се да му обясни със знаци, че няма намерение да го убива. После му посочи убежището на червените джуджета, за да поясни, че смъртта дебне там.

Обърнал лице към водача, човекът издаде глух гръден звук. Нао реши, че го е разбрал.

Месецът бе извървял своя път по небосвода, голямата синя звезда бе изчезнала. Човекът се беше надигнал и налагаше раната си с някакви треви; от време на време слаби искрици проблясваха в мътните му очи.

Когато луната се изгуби, по водната шир заблещукаха отраженията на звездите и се чу шумоленето на червените джуджета. Те сновяха през цялата нощ — едни пренасяха клони, други избутваха напред укреплението. Неведнъж Нао стана с намерението да се бие. Но виждаше колко многобройни са враговете, колко са предпазливи и коварни; разбираше, че те няма да пропуснат нито едно движение на улхамрите; примири се с надеждата да му провърви в боя.

Измина още една нощ. На сутринта червените джуджета метнаха няколко копия, които паднаха съвсем близо до убежището на четиримата. Разкрещяха се радостно и победоносно.

Това бе последният ден. Привечер джуджетата щяха да придвижат за последен път прикритието си; щяха да ги нападнат още преди луната да залезе… Улхамрите с яд и мъка се взираха в зеленикавата вода, а в стомасите им стържеше глад.

Откак се бе сипнала зората, раненият се държеше особено. Очите му хвърляха нефритови отблясъци, дългото му обло тяло се огъваше, сякаш бе червей, сухата му мека ръка се свиваше някак странно…

Внезапно той грабна един харпун и мушна с него някакво листо на водна лилия; водата закипя, мярнаха се златисти люспи, човекът дръпна рязко оръжието и изтегли огромен шаран. Нам и Гау нададоха радостни викове: с тази риба можеха да се нахранят много хора. Вече не съжаляваха, че водачът им е спасил живота на това доста неприятно същество.

Скоро съвсем престанаха да съжаляват, когато то налови още риба — риболовът му се удаваше невероятно. Нови сили се пробудиха в гърдите им: Нам и Гау с възторг виждаха колко правилно е действувал техният водач. Топлина се разля по телата им и им се стори, че няма начин да умрат: Нао несъмнено щеше да излъже червените джуджета, да унищожи много от тях и да ги прогони.

Синът на Леопарда не споделяше тази надежда. Не му идваше наум и средство да се измъкнат от жестоките червени джуджета. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-безполезни му се виждаха всички хитрини. Те се разнищваха още преди да ги е дообмислил. Оставаше му да разчита единствено на здравата си десница и на късмета — тази вечна опора на хората и зверовете, познали спасението след най-страшни беди.

Слънцето бе слязло ниско в небето, когато на запад се появи трепкащ, непрестанно видоизменящ се облак — улхамрите разбраха, че това е огромно ято птици. Дрезгаво грачещи гарвани се носеха пред дългокраки жерави с шум, който наподобяваше свистене на вятър и плясък на вълни, патици цепеха въздуха с пъстрите си глави, следвани от гъски с тежки търбуси и от летящи като черни камъни скорци. Безпорядъчно прииждаха дроздове, свраки, синигери, дропли, чапли, нощни лястовици, дъждосвирци и бекаси.

Навярно нейде в далечината страшно бедствие ги бе подплашило и прогонило към нови земи.

По здрач се появиха и четириногите. Безшумно препускаха елени, стремглаво отминаваха коне, профучаваха мегацери и тънконоги антилопи; мяркаха се вихрено устремени глутници вълци и кучета; голям жълт лъв и неговата лъвица правеха скокове от по петнадесет лакти, а подире им идеха множество чакали. Повечето животни се спряха край тресавището да пият вода.

Тогава отново се разгоря вечната война, която всеобщият ужас бе прекъснал; един леопард се хвърли върху гърба на заблуден кон и впи зъби в гърлото му; вълците се спуснаха към стадо антилопи; някакъв орел сграбчи чапла в ноктите си; лъвът нададе продължителен рев и задебна изплъзващия се дивеч. Изведнъж се появи животно с къси крака, грамадно почти колкото мамут — кожата му бе яка и набръчкана като кора на стар дъб. Навярно лъвът не знаеше силата му, изрева повторно и вирна заплашително огромната си глава, яките си зъби и буйната си грива. Раздразнен от този гръмовен звук, носорогът издаде напред страшната си муцуна и се спусна като побеснял към хищника. Това, което последва, не би могло да се нарече бой. Едрото червеникаво тяло се преметна и се търколи по земята, а набръчканото чудовище продължи да лети сляпо напред, без дори да усети, че е победило. Глухо, болезнено и гневно ръмжене се изтръгна от гърдите на лъва. Замъгленият му ум не можеше да побере мисълта, че въпреки силата си се е оказал безпомощен като чакал.

Нао трескаво се надяваше, че това нашествие ще пропъди червените джуджета. Очакванията му не се оправдаха. Площта, където се бяха настанили враговете, бе останала встрани от пътя на животните и когато нощта угаси жаравата на залеза, по полето пламнаха огньове и закънтяха злобни смехове. После из околността отново настъпи тишина. Единствено стреснат бекас припляскваше с крила, из ракитака пищяха скорци или пък водно влечуго разклащаше лилиите. Но ето че странни създания се плъзнаха по водната повърхност към островчето, намиращо се близо до гранитната ивица. Малки вълнички издаваха пътя им, а също тъй и подаващите се кръгли, покрити с водорасли глави… Бяха пет или шест; Нао и Човекът без рамене ги гледаха, изпълнени с опасения. Най-сетне те стигнаха до островчето, изкачиха се върху една стърчаща скала и се чуха враждебните им присмехулни крясъци; смаян, Нао разбра, че са хора: понеслите се в отговор възгласи от брега не оставаха никакво място за съмнение… Той с гняв проумя, че червените джуджета се бяха възползували от преселението на животните и го бяха заблудили… Но по какъв път бяха минали?

Тъкмо си блъскаше главата над този въпрос, когато видя, че Човекът без рамене настойчиво описва с ръка линия между брега и островчето. После посочи гранитната ивица. Синът на Леопарда се досети, че навярно имаше и друга подобна плитчина, скрита под повърхността на тресавището. Сега враговете вече го дебнеха и отстрани… налагаше се да търсят прикритие във вдлъбнатините, за да се спасят от камъните и копията им!

Над тресавището отново цари тишина; Нао все тъй бди под трепкащите звезди.

Червените джуджета бавно избутват напред своето прикритие от клони: още преди да е изминала половината нощ, те ще се доберат до Огъня на странниците и ще нападнат. Няма да им е лесно. Червените джуджета трябва да изминат немалко разстояние през пламъците, които се простират по цялата ширина на гранитната ивица.

Напрегнал сетивата си, Нао размисля за всичко това, когато от островчето долита камък и се търкулва върху жаравата. Огънят започва да съска, вдига се малко пара — и ето че нов камък тупва там. Със замряло сърце Нао отгатва какво цели врагът. Той ще се опита да угаси Огъня с увити в мокра трева камъни или поне да го обезвреди дотолкова, че нападателите да могат да преминат… Какво да сторят? За да уцелят ония, които са на островчето, трябва те да излязат от прикритията си, но тогава и самите улхамри ще бъдат изложени на опасност.

Докато синът на Леопарда и другарите му се суетяха побеснели, камъните продължаваха да се сипят, от пламъците се вдигаше непрекъснато пара, а прикритието на червените джуджета все така се приближаваше: странниците и Човекът без рамене тръпнеха като обсадени животни.

Скоро голяма част от Огъня започна едва-едва да тлее.

— Готови ли са Нам и Гау? — попита водачът.

И без да дочака техния отговор, нададе бойния си вик. Това бе яростен, отчаян вопъл — младежите не разпознаха в него обичайната сурова дързост. Те чакаха примирени последния знак. Но като че ли някакво колебание обзе Нао. Клепачите му потрепнаха, после от гърдите му се изтръгна звучен смях и надежда озари лицето му; той изкрещя:

— Та нали слънцето вече четири дни суши клоните на червените джуджета!

Той се просна на земята, запълзя към огнището, сграбчи една главня и я запрати с все сили към прикритието. Човекът без рамене, Нам и Гау вече бяха до него и четиримата започнаха трескаво да хвърлят горящи съчки.

Изненадани от неочакваните им действия, враговете метнаха наслуки няколко копия. Когато най-сетне се окопитиха, сухите листа и вейки вече горяха със стотици; огромни пламъци обхванаха прикритието и проникнаха в него; Нао отново нададе победоносен и изпълнен с надежда боен вик и радост изпълни сърцата на другарите му:

— Улхамрите победиха човекоядците! Как няма да сразят малките червени чакали?

Огънят продължаваше да унищожава прикритието, алено зарево осветяваше цялото тресавище, привличайки рибите, влечугите и насекомите; птиците пляскаха с криле сред тръстиките, а вълчият вой се смесваше с кикотенето на хиените.

Внезапно Човекът без рамене се изправи и изръмжа. Безцветните му очи блестяха, той сочеше с протегната ръка нещо на запад.

Нао се обърна и съзря сред далечните хълмове Огън, който приличаше на изгряваща луна.