Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (19)

Пета глава
Загиващите човеци

Тридесет мъже и десет жени лежаха на земята. Повечето не бяха мъртви. Неспирно се лееше кръв; имаше и счупени крайници, и пукнати черепи; виждаха се изтърбушени кореми. Едни от ранените щяха да умрат, преди да се смрачи; други щяха да живеят още много дни, някои дори можеха да оздравеят. Но според човешкия закон червените джуджета трябваше да бъдат наказани. Самият Нао, който неведнъж бе нарушавал закона, се съгласи, че не бива да има милост за такива безпощадни врагове.

Той остави другарите си и човеците без рамене да пронижат сърцата, да разцепят и отсекат главите им. Избиха ги на бърза ръка: Нам и Гау не обичаха да се бавят, а останалите от хилядолетия бяха свикнали с тия неща и дори не влагаха особена жестокост в действията си.

После настъпи затишие, всички се укротиха. Човеците без рамене се заеха да превържат ранените си другари. Правеха го по-грижливо, по-умело от улхамрите. Нао имаше чувството, че те превъзхождат с познанията си неговото племе, но жизнеността им бе закърняла. Движеха се плавно, малко непохватно; събираха се по двама-трима души, за да вдигнат някой ранен; от време на време застиваха в особено вцепенение, а ръцете им увисваха безволно като сухи клони.

Само жените като че ли не бяха толкова вяли. Изглеждаха по-сръчни и по-умни. След известно време Нао забеляза дори, че една от тях сякаш е вожд на племето. Впрочем и техните очи бяха мътни, лицата им — унили като лицата на мъжете, а кожата под редките косми на главите им се белееше. Синът на Леопарда си спомни какви гъсти коси имаха жените от неговото племе, какви лъскави вълни красяха главата на Гамла… Няколко жени се приближиха заедно с двама мъже да видят раните на улхамрите. Благост и спокойствие лъхаха от движенията им. Те избърсваха кръвта с уханни листа и слагаха върху раните смачкани треви, завързани с помощта на сплетени тръстики.

Превръзките скрепиха окончателно този нов съюз. Нао си помисли, че човеците без рамене не бяха груби като неговите братя, като човекоядците и червените джуджета. Вътрешният му усет не го лъжеше, вярна бе и преценката му за тяхната слабост.

Дедите на това племе бяха започнали да обработват камъка и дървото преди другите човеци. Хилядолетия наред уахите обитавали безбройни поля и гори. Никой не им се изпречвал безнаказано. Техните оръжия нанасяли дълбоки рани, самите те овладели тайните на Огъня и с лекота побеждавали слабите скитащи племена и отделните родове. По онова време имали яки тела, здрави и издръжливи мускули; разговаряли на много по-съвършен език от себеподобните си. Поколение след поколение идвали на бял свят и никой не можел да им съперничи. После, без да ги сполетят някакви по-особени беди, развитието им спряло. Те не усетили това, не забелязали и настъпващия упадък.

Постепенно всички ония неща, които спомогнали за величието им, започнали да го подкопават. Телата им станали по-хилави, по-мудни; езикът им вече не се обогатявал и дори започнал да обеднява; забравили и опростили старите хитрини; не си служели тъй сръчно и ловко с оръжията и ги изработвали все по-лошо. Но падението им личеше най-ясно в изключителната тромавост на мислите и движенията им. Уморяваха се бързо, ядяха малко и спяха дълго: през зимата понякога потъваха в непробуден сън като мечките.

С всяко следващо поколение намаляваше способността им да се възпроизвеждат. Жените с мъка отглеждаха по едно-две деца, при това не особено здрави. Много от тях оставаха безплодни. Все пак бяха по-жизнени от мъжете, по-издръжливи, мускулите им не бяха тъй закърнели. Постепенно бяха усвоили дейностите на воините: ловуваха, ходеха за риба, изработваха оръжия и инструменти, биеха се за своята челяд или за племето. С една дума, различието между половете бе почти изчезнало.

Постепенно по-груби, по-силни и по-жизнеспособни съперници ги бяха изтласкали на югозапад.

Червените джуджета бяха изтребили не едно тяхно племе; човекоядците ги бяха избивали безпощадно. Те се скитаха като в някакъв сън, пилееха някогашната си сръчност и изчерпваха различните полузабравени познания, с които бяха превъзхождали своите противници. Бяха се приспособили към влажните крайречни земи, пълни с торфища и тресавища, към обградените от езера площи и дори към случайно откритите подземия.

Лесно намираха вярната посока из широките, прокопани от водата пещери, свързани с криволичещи ходове, умееха да си пробиват нови пътища. Макар да нямаха ясна представа за своя упадък, знаеха, че са мудни и слаби, че бързо се изморяват, и хитро се измъкваха, ако се стигнеше до бой. Криеха се тъй ловко, че не хора, а дори кучета и вълци мъчно биха ги надушили. Никой звяр не умееше да заличава следите си по-добре от тях.

Само при едно обстоятелство тия безлични създания ставаха непредпазливи и дръзки; щом някой от себеподобните им бъдеше заловен, обкръжен или попаднеше в клопка, бяха готови на всичко, за да го освободят. Тази задружност, по която приличаха на дивите свини пекари и която в миналото им бе помогнала да затвърдят своята власт, понякога ставаше причина за ужасни беди. Така се бяха притекли на помощ и на спасения от Нао човек. Но бдителните джуджета бяха открили уахите из голата местност и ги бяха изненадали. С намесата си Нао ги бе избавил от сигурна гибел; от друга страна, тяхната поява бе спасила тримата улхамри.

Щом го превързаха, синът на Леопарда се върна на гранитната ивица да прибере клетките. Те бяха непокътнати; мъничките огнища в тях все така се червенееха. Като ги видя, спечелената победа му се стори още по-голяма и по-прекрасна. Впрочем надали имаше опасност да остане без Огън; човеците без рамене сигурно биха му дали от своя. Само че го бе обзело непонятно суеверие; държеше на тия завоювани с мъка пламъчета; бъдещето щеше да му се стори някак по-страшно, ако бяха угаснали и трите. Той гордо ги понесе към уахите.

Те го гледаха любопитно, а жената, предвождаща племето, поклати глава. Едрият странник им заобяснява със знаци, че Огънят в неговото племе е угаснал и той е съумял да извоюва нов. Понеже явно никой не го разбираше, Нао се запита дали те не са от тия злощастни люде, които мръзнат през студените дни, не умеят да прогонват мрака и ядат сурова храна. Старият Гун разправяше, че имало такива племена, подобни на вълчи глутници, които превъзхождали другите хора с тънкия слух и силното си обоняние. Нао ги съжали и тъкмо се канеше да им покаже как се подхранва пламъкът, когато забеляза сред върбите някаква жена да удря два камъка. От тях почти непрестанно бликаха искри, после върху една тънка и суха тревичка плъзна червена точица; пламнаха и други треви и жената духна леко с уста, за да ги разпали: Огънят обхвана листата и струпаните клонки.

Синът на Леопарда се вцепени. Безкрайно учуден, той си каза: „Човеците без рамене крият Огъня в камъни!“ Приближи се до жената и я загледа. Тя се дръпна стреснато. После си спомни, че тоя мъж бе техният спасител, и му подаде камъните. Нао жадно ги заразглежда и удивлението му нарасна, тъй като не откри по тях цепнатини. Докосна ги: бяха студени. Запита се неспокойно: „Как е вкаран Огънят в тия камъни… и как тъй не ги е нагрял?“

Върна на жената камъните със страхопочитание и предпазливост, каквито могат да събудят у хората единствено необяснимите неща.